Актрисата с необикновена съдба Красимира Казанджиева: Стефан Гецов ме изрита от тоалетната, за да ме курдиса до Тодор Живков

<em>Красимира Казанджиева е актрисата с най-шантавата съдба в славната история на българския театър и кино. Белязана с вражеското потекло на предците си отпреди 1944 г. С баща разстрелян от Народния съд. Брак с култовия и енигматичен и до ден- днешен бунтар Серафим Северняк. <br /> <br /> Немислими житейски перипетии, съчетание от серия малки убийства от страна на сервилни към властта чиновници мушмороци, неочаквани срещи с човешкото във величията на деня&hellip; Като резултат - цял живот мъки и проблеми с властта. В други моменти - точно обратното. Житейската и артистична съдба на Красимира Казанджиева наистина е повече от необикновена. <br /> <br /> Но всичко през нейния поглед - в откровение пред &bdquo;ШОУ&rdquo;:</em><br /> <br /> <hr /> <strong><img src="/documents/newsimages/editor/201503/Tina_18/Kras_vatre.JPG" alt="Kras_vatre.JPG" align="left" border="0" hspace="9" vspace="0" width="300" height="297" />- Началото? </strong><br /> - Баба ми, може би. Тя е от рода Векилски, нали има ул. &bdquo;Майор Векилски&rdquo;. Този Георги Векилски е брат на баба ми. Тя имаше страхотни артистични дадености, обаче братята й &ndash; не. Казвали й: &bdquo;Каква артистка ще ставаш, я да си гледаш децата!&rdquo;. Така, че на нея съм се метнала. <br /> <br /> <strong>- И как стана при вас? </strong><br /> - Ами тригодишна майка ми ме остави на детско представление сама, имаше някаква работа и трябваше да дойде да ме вземе. Зачакала отвън публиката да се изниже, за да се появя и аз. Чака, чака, ама вече никой не излиза, а мен ме няма. Тя изпада в ужас, влиза в салона. Аз седя сама на първия ред и рева с всичка сила. <br /> <br /> Мина време. Дойде време да кандидатствам, но баща ми осъден и убит от Народния съд и, естествено, не ми дават. Тогава вторият ми баща, който беше тонрежисьор в Народния театър и си остана икона за мен, ме забърса и право в отдел &bdquo;Кадри&rdquo; на ВИТИЗ. <br /> <br /> Началникът там един такъв... - с очила, същински канцеларски плъх. Баща ми почна да го усуква по византийски: Абе, виж какво сега, нека кандидатства, то нищо не се знае. Пък ако влезе тогава ще видим, тогава решавайте. Оня, главният кадровик, ме гледа, гледа, а аз от притеснение явно съм изглеждала една такава никаква и сигурно си е казал: абе тая така и така няма да я приемат, ама хайде нека да върви на изпити и да си въобразява, че ще става актриса!... Пуснаха ме на заколение. Да, ама на кадровика сметките му излязоха криви. <br /> <br /> Моите обаче излязоха още по-криви. Оказа се, че съм първа по успех от изпитите и... последна резерва в класирането. Уникум! Тогава отивам сама в общината при съответния началник, рева и чак примирам: моля ви да направите компромис, аз каква вина имам заради баща ми! Оня гледа надолу и мълчи, дори не ме поглежда. Аз роня сълзи, подсмърчам и също мълча. Накрая началникът вдигна поглед, погледна ме в упор и изстреля: <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>&bdquo;Ти никога няма да си видиш името на театрален афиш!&rdquo;</strong></span><br /> <br /> Стана ми лошо, излязох... бегло помня, че седнах на една пейка в градинката отсреща и започнах да повръщам. Плача и повръщам. <br /> <br /> <strong>- И въпреки всичко станахте актриса! И не само... </strong><br /> - Станах след куп перипетии, които само аз си знам как съм преживяла. <br /> <br /> Първият ми спомен от последващите приключения беше как аз стоя пред таблото с приетите, гледам списъка и плача. Спира до мен мъж с прошарена коса и пита: &bdquo;Що плачеш, бе, момиче?&rdquo;. Ами щото не съм приета, ето - няма ме! А той: &bdquo;Ама за какво ти е да си приета? Ти си готова артистка, гледах те на изпитите. Не ти трябва никакъв ВИТИЗ. Аз те назначавам в Ямболския театър на мястото на Невена Коканова, тя напусна, запъти се нависоко, така че стягай куфарите и идвай!&rdquo;. Без диплома, без нищо, съм играла със самия Стефан Гецов в &bdquo;Прокурорът&rdquo;, който дойде заедно с Йордан Матев в Пловдив да поставяме пиесата. Мина при страхотен успех. После стана така, че играх в &bdquo;Прокурорът&rdquo; дори в Народния театър. <br /> <br /> <strong>- Все още недипломирана?</strong><br /> - Да. По същото време &bdquo;Прокурорът&rdquo; се играеше и в Народния театър, но титулярката там, която играеше моята роля, се беше разболяла. Вика ме нашият директор на пловдивския театър и казва: &bdquo;Заминаваш веднага за София. Ще играеш в &bdquo;Прокурорът&rdquo;. &bdquo;Няма никакво &bdquo;но&rdquo;, отиваш и това е, те там ще ти покажат, каквото трябва&rdquo;. Отивам и срещам по стълбите Стефан Гецов. &bdquo;А, ти какво правиш тука?&rdquo;. Викам, ще играя в &bdquo;Прокурорът&rdquo;. Той само дето не се изтърколи надолу по стъпалата. &bdquo;Как!? Какво!? Ама ти имаш ли акъл, бе, момиче, ами то не може така, това е Народният театър.&rdquo; Аз продължих нагоре, той си остана със зяпнала уста от удивление, а на мен започнаха да ми треперят краката от ужас. Отивам при Йордан Матев в гримьорната и се оплаквам, цялата разтреперана: &bdquo;Знаеш ли, че Стефан Гецов ме срещна и така ме наряза, че не знам на кой свят съм...&rdquo;. &bdquo;Не му обръщай внимание, ще се справиш&rdquo;. Играх, справих се, поне никъде не сбърках, а и колегите бяха много внимателни с мен. <br /> <br /> <strong>- И след Пловдив накъде ви отвя съдбата? </strong><br /> - След Пловдив последва Серафим Северняк, брак и... той ме отмъкна в София.<br /> <br /> <strong>- Всъщност как се случиха нещата с един най-големите и най-колоритните интелектуалци, трън в петата на тогавашната власт, която накрая май успя да му види сметката? </strong><br /> - Ами как... Той беше главен драматург на Музикалния театър, а леля ми беше главен художник там. Отивам веднъж да я видя, при нея беше Серафим Северняк, тя ни запозна, той ми предложи да излезем и... така стана всичко. Колкото до това дали властта е успяла да му види сметката - не знам, поне тогава се ползваше някакъв особен статут, трудно ми е да ви обясня.<br /> <br /> Оженихме се през 1965 г. Вече беше изключван и отново връщан в партията. Когато се оженихме, Пенчо Кубадински, а те бяха близки, му каза още в началото: &bdquo;Виж какво, ако и с Красимира се разведеш, да знаеш, че повече ни партия, нито нищо няма да видиш! Да знаеш, мисли му, ако се разведеш &ndash; край!&rdquo;<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Аз му бях третата жена</strong></span><br /> <br /> Така поне че до този момент Пенчо Кубадински му беше ангел-хранител, а не душманин. Едва ли разводът ни със Серафим и четвъртият му брак с Милка, лека й пръст, е променил кой знае колко отношенията им с Кубадински. <br /> <br /> <strong>- Добре, но бившият ви съпруг е изключван и връщан в партията, един от най-могъщите хора в държавата като Кубадински го покровителства и съветва бащински, обаче той пише и живее, както той си знае... Кой беше всъщност Серафим Северняк? Може би най-големият дисидент и бунтар, със или без изключение на Георги Марков, доколкото за мъртвите или добро, или нищо...</strong><br /> - Просто човек, който не беше роден за семейство нито с жена, нито за брак с властта. Магията му може би се криеше в някаква алхимия от ерудиция, талант, оригинално собствено мислене, неуправляемост и като резултат в крайна сметка - в цялостния му неповторим колорит като човек. Такива е имало при всяка една власт - личности, които са я респектирали до даден момент, след което винаги <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>неизбежно идва печалният край</strong></span><br /> <br /> Колоритният му образ обаче успяваше да заблуди и жените, и властта. Краят и в единия, и в другия случай беше един и същ. Бракът ни просъществува едва 5 години, но винаги ще му бъда благодарна, защото за това време съжителството ни ме обогати страхотно. Покрай него съм общувала с невероятно интересни хора. Водил ме е в Москва. Там покрай него се запознах с култовия артист за руснаците Леонид Леонов, много от големите им художници, писатели и всякакви други интелектуалци, които му бяха интересни. <br /> <br /> <strong>- А в България? Кои творци му импонираха? </strong><br /> - Един Георги Джагаров, например, бяха големи приятели. Аз също бях много близка с него покрай Серафим, заедно сме почивали в Дома на писателите. И Тодор Живков е идвал дори, там за пръв път го видях &bdquo;на живо&rdquo;, но явно ме е запомнил, на което ме навежда една по-късна случка. А с Джагаров сме пили заедно в прословутото барче. Аз изпия една ракия и чаша вино, той също. Но нищо повече. Установила съм за себе си, че като минат много години много нереализирали се творци си измислят такива ужасии за такива като Джагаров, че ти се чудиш: абе аз кой съм познавала - него или друг човек? Виж, един Стефан Гецов си беше гениален артист, но и много буен, голям диктатор, ако, не дай Боже кръвта му кипне. <br /> <br /> Веднъж Тодор Живков беше дошъл на премиерата на &bdquo;Прокурорът&rdquo; в Пловдив и след него дава угощение в един рибен ресторант, който даже не беше открит още. Дърпа ме настрана Стефан Гецов и вика: &bdquo;Ти ще седнеш до Тодор Живков&rdquo;. Аз се опънах: &bdquo;Ама как, бе - срам ме е, коя съм аз, че за седя до него, за какво ще си говорим с него!?&rdquo;. Гецов: &bdquo;Сядаш до него и това е, каквото аз кажа, това ще стане, точка по въпроса!&rdquo;. Аз обаче се изхитрих. Когато всички почнаха да заемат местата си, взех, че се бутнах, скрих се в женската тоалетна и се затворих в една кабина. Викам си - те като видят, че ме няма, искат-не искат, друга ще турят до Тодор Живков, а аз ще появя по-късно, при свършен факт. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Номерът ми обаче не мина</strong></span><br /> <br /> По едно време чувам, че вратата отвън се отваря с трясък. Стефан нахлул в женските тоалетни да ме издирва. Бесен! Почва да отваря една по една кабините, стига до моята се провикна, без дори да знае аз или друга е вътре: &bdquo;Красимироооо, излез! Ще те убия, ма!&rdquo;. Аз се спотайвам, но той почна да рита вратата: &bdquo;Излез, ма, иначе ще строша вратата и ще те убия!&rdquo;. Знаех си го, че е много буен, виждам, че вратата почва да поддава и наистина ще я строши. Обаждам се с треперещ гласец: &bdquo;Стефане, остави ме, бе, моля те!&rdquo;. &bdquo;Абе какво ще ми се молиш, айде излизай, иначе не отговарям.... Нямаше как - излязох. Хвана ме здраво под ръка, замъкна ме горе и ме курдиса лично до Тодор Живков. <br /> <br /> <strong>- И как протече компанията ви с Първия?</strong><br /> - В началото стоях като парализирана, същинска мумия, статуя някаква. Само чаках някой да каже нещо, веднага се обръщах към него и го слушах с огромно внимание. <br /> <br /> <strong>- Живков не вкара ли в действие прословутото си чувство за хумор и таланта си на народен човек, който може да намери общ език с всеки? </strong><br /> - Той наистина беше такъв, но го направи деликатно и постепенно наистина се отпуснах. Тон обаче даде Серафим Северняк, с който току-що се бяхме оженили. Той се курдиса точно срещу нас отсреща на масата и започна да подмята: &bdquo;Ей, ама вие двамата да не вземете сега да ми развалите семейството&rdquo; и разни такива... Е, ледовете се разпукаха, отпуснах се и вечерта протече нормално, без гафове. То и приятелствата му наред с Джагаров и с Павел Вежинов, с Любомир Левчев и други величия сигурно ви изглеждат парадоксални, но покрай Серафим и аз ги опознах и пак ще ви кажа, че общуването с тях ме обогати духовно. Тези хора съвсем не бяха такива, каквито за съжаление ги &bdquo;увековечиха&rdquo; пигмалионите със задна дата към днешна дата. <br /> <br /> После със Серафим се разведохме, но преди това той ми направи едно добро, като ме изтегли в София към театралната трупа на &bdquo;Естрадата на армията&rdquo;. И ако искате да знаете, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>дипломирах се благодарение на генералите</strong></span><br /> <br /> Те трепереха над мене, викаха: &bdquo;Красе, хич да не се притесняваш, разчитай на нас, когато трябва да се готвиш за изпити, взимай отпуски колкото щеш. Няма проблеми&rdquo;. И днес с чиста съвест мога да ви кажа, че в оная &bdquo;лоша&rdquo; система имаше много повече &bdquo;хора&rdquo;, отколкото в днешната добра и демократична система. Това ви го казва дъщеря на разстрелян офицер от Народния съд! Е, боклуци имаше и тогава, но днес те са много повече, нищо, че системата ни е добра, европейска, интегрирана с елита на цивилизацията. <br /> <br /> Добре, но къде са днешните висоти в театралното изкуство, питам аз? Чудите се как може бунтар като Серафим Северняк да другарува с хора като Пенчо Кубадински, Георги Джагаров, Любо Левчев, Павел Вежинов и в същото време да в същото време да взема на прицел персонално силните на деня... Ами може, защото въпросните величия с постове бяха и &bdquo;човеци&rdquo;, много повече отколкото мижитурките.<br /> <br /> Само един прост човешки пример. След безброй перипетии и спънки, най-после стигнах до дипломиране като артист-задочник. Запътила съм се към ВИТИЗ за дипломата и ме среща Георги Джагаров: &bdquo;А, Краси, къде така?!&rdquo;. Ами станах студентка с диплома на стари години. Наскоро се бях развела със Серафим Северняк и не бях в най-доброто състояние на духа си. А Джагаров така топло, така простичко, чисто по човешки взе да ме окуражава, че... Вика: &bdquo;Виж какво, Краси, ти отдавна си артистка. Това, че Серафим го няма, нищо не значи. Ти си артистката Красимира Казанджиева сама по себе си. Горе главата и напред&rdquo;. Ами стоплиха ме тия думи!<br /> <br /> Когато закриха &bdquo;Естрадата на армията&rdquo;, останах без работа. Мисля, мисля и срам-не срам отивам при Любо Левчев, който тогава беше първи зам.-министър на културата. Влизам в кабинета му и захващам с чинопоклонически слова: &bdquo;Другарю, Левчев, така и така...&rdquo;. Той се шашна. &bdquo;Абе, Краси, ти добре ли си? Как може да ми говориш така, какъв другарю Левчев съм аз, бе?! Казвай направо!&rdquo;. Казвам му, че армейската естрада е закрита и аз съм останала на улицата, така че, ако може някаква бройка в някой театър... Мънкам нещо. А той веднага реагира: &bdquo;Я ми кажи един директор на театър, който те иска, който те харесва?&rdquo;. Нещо ми просветна в главата и изстрелях наслуки: Николай Савов. А той наистина тогава беше директор на Сатирата, имаше голяма слабост към Чехов и ме беше гледал на държавния изпит във ВИТИЗ в &bdquo;За простотията и още нещо&rdquo;. След изпита дойде и ми каза: &bdquo;Краси страшна си, как искам да те взема в нашия театър!&rdquo;. Левчев моментално грабва телефона и се обажда на Николай Савов, а после ми казва: &bdquo;Още утре отиваш, всичко е уредено&rdquo;. Така започна периодът ми в Сатиричния театър.<br /> <br /> <strong>- Как ви посрещнаха титаните на Сатирата? </strong><br /> - Много добре, въпреки мълвите, които бях чувала за титаничните битки между корифеите там. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Помня най-голямото си падение като артистка </strong></span><br /> <br /> в трупата към &bdquo;Армейската естрада&rdquo;. Тогава обикаляхме целия свят. Отиваме да изнасяме някъде представление и ние, артистите, винаги заминаваме два-три месеца по-рано, защото пиесите си винаги изнасяхме на езика на страната, където гостуваме. Зубрехме си репликите като луди, станахме едва ли не полиглоти. При едно гостуване в Куба ми е останало в паметта, че на другия ден вестниците им бяха пълни със суперлативи за това, че сме изиграли перфектна постановка на съвършен испански, което беше цяло чудо за тях. Кубинците не можеш да ги впечатлиш с песните на Стефка Оникян и Маргрет Николова. Те и без това пееха и танцуваха по цял ден, по улиците, навсякъде. Нашето изпълнение обаче ги беше втрещило. Но на думата си. Гостуваме в Берлин. Голяма, луксозна зала, претъпкана. Разбира се, играем пиесата на немски. В един момент обаче аз си забравям текста. Всичко е на немски, няма кой да ти суфлира, кой да ти подаде нещо. На сцената сме с само двама &ndash; аз и едно театрално нищожество в лицето на Богомил Гудев. <br /> <br /> Случи ми се за пръв и последен път, но резилът беше голям. Аз запецнах, а оня, вместо да импровизира нещо, да ме измъкне от положението, направи точно обратното. Аз мълча, а той на чист български почна да се гаври с мен: &bdquo;Яяя, що млъкна, ма?! Ха продумай нещо, де!&rdquo;. Иначе той много атрактивен така, като физиономия, като характер, и това направи гаврата още по-атрактивна. <br /> <br /> Аз мълча, потънала вдън земя от срам, а той продължава: &bdquo;Що мълчиш, ма, а продумай нещо, нали все много знаеш?!&rdquo;. Публиката долу първоначално се вцепени, а след това избухна в бурен смях, скъса се от смях. Аз стоя като напикано мушкато, оня се гаври с мен, но в един момент ми просветна една реплика, която беше нещо като лайтмотив на пиесата. Изтърсих му в лицето: &bdquo;Их хабе мигрене&rdquo; и... избягах от сцената. Оставих го сам и той се видя в чудо - не знае какво да прави. По едно време и той се врътна и изчезна зад кулисите. Публиката продължава да си умира от смях, докато пиесата не продължи със следващата сценка. Стоянка или Калоянчев никога не биха направили това! Даже веднъж<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Калата спаси мъжа ми от арест </strong></span><br /> <br /> в Балчик, където Сатирата имаше почивна къща. Моят Стефан и колегата му Димитър Стефанов слизат долу към морето по едни такива камъняци и скали. И понеже още е рано, няма никой, свалят си плувките и голи цепят навътре в морето. Ние с колежката Божидара Цекова се разхождаме горе и изведнъж &ndash; двама милиционери. Идват и почват да гледат в морската далечина. Тръгват към моста, взират се, а аз викам: Божи, абе тука ще става нещо, тия тука сега к&rsquo;во се взират, к&rsquo;во искат. Нещо ми прищракна и викам: чакай и аз ще вляза в морето. <br /> <br /> Почвам да се събличам, аз отдолу съм по бански, но милиционерите бдят и чувам едно: &bdquo;Късно е! Късно еее! Стой тука, а ония като излязат, ще ги арестуваме, за развращаване на младежта&rdquo;. А - какво!? Те: &bdquo;Късно ееее! Стойте тука, докато излязат!&rdquo;. Излязоха, обуха си долу плувките, които бяха оставили и идват горе на пътеката. Милиционерите ревнаха: &bdquo;Стой! Арестувани сте!&rdquo;. Аз с женския си инстинкт почнах да крещя: &bdquo;Кали, Кали, бе, идвай веднага&rdquo; - тя къщата беше съвсем наблизо. <br /> <br /> За броени секунди дотичва Калоянчев запътхян, полуобут, полуоблечен, и още преди да е разбрал за какво става въпрос, веднага се нахвърли върху милиционерите: &bdquo;Какво става тук?! Кои сте вие? Какво? Кой развращава младежта? Къде е младежта тук? Вие виждате ли някаква младеж? Знаете ли кои са тези мъже? Я, марш от тук! Марш да не ви се случи нещо! Кръъгом и марш! Бегом, да не ви арестувам аз вас!&rdquo;. <br /> <br /> Милиционерите си подвиха опашките и наистина се изнесоха на бегом. После се оказа, че кметицата на Балчик гледала с бинокъл от терасата на къщата си, видяла нашите как свалят плувките и влизат голи в морето, звъннала веднага в милицията и ако не беше Калата да си сложи главата в торбата, арестът на мъжа ми, а може и нещо по-лошо, наистина не му мърдаха. А кажете ми сега Калоянчев какъв човек е според вас?...<br /> <br /> <strong>- Няма какво да ви кажа, разбира се. Единственото, което все още мъчи почитателите му е как така се срина толкова бързо при тази негова вулканична жизненост? Прословутата катастрофа ли, проблемите с краката ли го пречупиха, че си отиде без време? </strong><br /> - Вижте, катастрофата, за която нямаше никаква вина &ndash; да, срина го донякъде. Проблемите с краката, да, но първопричината беше друга.<br /> <br /> <strong>- Коя?</strong><br /> - Всичко започна от проблемите с едни ужасни шипове във врата му, много преди това. Калата не можеше изобщо да си завърти главата настрани от страшните болки. Как да играеш при това положение!? Как да шофираш нормално? От тия шипове нещата тръгнаха надолу и стигнаха до краката му. Калата до последно се мъчеше да крие проблема, измъчваше се, лекуваше се тайно, но без резултат. Тия пусти шипове го пребориха. Оттам тръгна всичко... Тоталният срив. Катастрофата, проблема с краката, раздялата със сцената и... срещата със смъртта. <br /> <strong><br /> Едно интервю на Славей КОСТАДИНОВ<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />