Украинецът Рудановски, истинският приятел на българите, остава завинаги в народната памет

03 Март 2015, 14:45 6750 прочита 2 коментара

По принцип в исторически план няма голяма държава, която да освобождава от робство малка само от съчувствие или “за милите й очи”, а на свой ред да наложи собственото си (понякога имперско) влияние върху нея, но под друга форма. Стратезите на такова освобождение засекретяват истинските си намерения, докато народът им и тяхното войнство го приемат такова, както е обявено. Ярко изключение от това правило е украинският офицер Константин Рудановски, участвал в Руско-турската война, обявена в Кишинев от руския император Александър ІІ на 12 април 1877 г. Той е един от стотиците личности, свързани с датата 3 март, които ще останат вечно в българската история, и ехото от техните подвизи ще продължава да се разнася сред бъдните поколения. Пресните спомени от освободителната за българите война са се съхранили завинаги в сърцата и душите на хората от Еленския край. А после потекли изворите на народни песни, разкази, предания и легенди. Та как ще се забрави близкото лято на 1877 г., когато фронтовата линия минавала между селата Беброво и Ахмедлий? Тогава жетварските групи, завръщайки се от Тракия към домовете си, били ограбвани и избивани, а крехките надежди от току-що изгрялата свобода – изгорени в пламъци. Турците опожарили Беброво само за няколко часа През тези свирепи дни едно име се вкоренявало дълбоко в паметта на балканджиите от Еленско. Това е младият офицер Константин Адрианович Рудановски, роден през 1850 г. в Черниговска губерния (област) в Украйна, назначен за началник на Еленското военно административно окръжие. При боевете Рудановски се възхищава от високия дух на българите, на войводите Панайот Хитов и Жельо Христов. И самият той воюва храбро. Рудановски (без никакви имперски помисли) е изключително състрадателен, учтив и добродушен човек. Сам той взима и отглежда подхвърлено момиченце в Твърдишкия проход За кратко време хората от района го обикнали, а не малко от тях се сприятелили лично с него. От своя страна и той заобичал много българите и България. През пролетта на 1878 г. бежанците от изгорялото село Беброво се питали дали да се завърнат в него, или да построят къщи на друго място. Рудановски става централна фигура за осъществяване на идеята за ново село. По негово настояване идва разрешение от временно възглавяващия гражданската и военната власт в България – Александър Дондуков-Корсаков, местността около Ахмедлий да се посели от бежанци. В един хубав пролетен ден на 1878 г. Рудановски идва с войници, с въжета, рулетки и колчета, за да състави план. За жалони служели самите войници. Построяват хан и 14 къщи, после още толкова Селото било наречено на своя основател Константин. През нощта срещу деня на първия сбор на новото село, въпреки проливния дъжд, Рудановски довел цялата си дружина, за да привлече вниманието на околното население. Провели се борби, поддържани няколко десетилетия след това. Сам Рудановски награждавал победителите. Свирели с юруклерски зурли. Независимо че османската империя била свита към Цариград, през 1879 г. из Тузлука и Герлово върлували разбойнически шайки под ръководството на Селим Пехливан и Дели Имам. Рудановски ликвидирал беснеещите похитители. В новосъздадената българска армия обичаният от българите офицер, приятелят на Николай Сполобог – адютант на Скобелев, заемал различни постове: княжески комисар на Софийската и Горнодунавската област, търновски комендант и началник на войските в Търновския лагер, командир на 6-и пехотен Търновски полк. След Съединението на България Рудановски с голяма мъка напуснал нашата страна, но винаги живеел с мисли по нея Щом се възстановили дипломатическите отношения с Русия, той идвал три пъти: през 1901, 1902 г. − за освещаване на храм-паметника в село (сега град) Шипка, и 1910 г. – за Всеславянския събор в София. В Еленския край бил посрещан с много почести и внимание. Но най-величествено го посрещат в с. Константин. Ето какво пише за това С. Хр. Патев, тогавашен директор на прогимназията в селото: "... Още от сутринта черковната камбана започна да бие непрекъснато и тържествено, за да предизвестява населението, че скъп гост му иде. Почти цялото население на Константиновска община напуща полската си работа и излиза на шосето към с. Беброво и с трепет очаква основателя на селото си. Файтонът пристига. Остарелият, но още запазен генерал слиза и се отправя усмихнат към посрещачите си. Вик "ура" процепва въздуха. Посрещнат първо от кмета с няколко поздравителни думи, той се ръкува и целува с близки, познати. Държи се приветствена реч. Учащите образуват шпалир. Църковната камбана забива още по-често и по-тържествено. Файтонът бавно потегля към селото, Рудановски слиза да ходи пешком, ала негови войници го понасят на ръце и дълго го носят... " Днес старите хора от Константин разказват как тогава местните жители постлали селски шарени черги от главния път до черквата, осеяни с купища цветя, по които минал Рудановски Нови, богати и радостни впечатления от разрасналото се село Константин и България Рудановски занася със себе си в Украйна. А там всеки човек от българската колония, който пожелаел да се срещне с него, бил удостояван с най-голямо внимание. Константин Рудановски умира на 25 март 1914 г. от сърдечен удар. Той е един от известните офицери, предоставили всички свои сили, обич, любов и възможности за освобождението и възраждането на България. Вечни ще останат спомените за него в Еленския край, особено в с. Константин, носещо неговото име. Скромният паметник на селския площад ще бъде винаги свидетел на уважението на балканджиите към този голям приятел на българите. *** Много впечатляващо е, че пръстенът-печат на Рудановски, от онова време, се намира в семейството на Димитър Бендерев от София. Той е внук на Никола Бендерев – участник в Априлското въстание и хвърлен в Търновския затвор, и брат на българския генерал Анастас Бендерев. Този пръстен (много скъпа семейна реликва) е подарен на сватбата на Теодора, майката на Димитър, на която Рудановски бил кум. Боян БАЛКАНСКИ, с. Искрец, Софийско