Луканов бил убеждавал 6 часа Горбачов, че президент трябва да бъде Желю Желев
<br /> Марин Георгиев е известен поет, журналист в култовите вестници &ldquo;Литературен фронт&rdquo;, &bdquo;Народна младеж&rdquo; и др., член на три творчески съюза &ndash; на журналистите, на писателите и на преводачите в България, автор на множество публикации и книги. От 1990 г. е зам.-главен редактор на органа на СБП &bdquo;Литературен фронт&ldquo;, преименуван в &bdquo;Литературен форум&ldquo;, основател е на първото частно дружество за култура - &bdquo;Литературен форум&rdquo; ООД. През 1994 г. Марин Георгиев създава Сдружение на български писатели. През май 2001 г. получава високото държавно отличие на Унгарската република за изключителни заслуги в популяризирането и представянето на унгарската култура - &bdquo;Про Култура Хунгарика&ldquo;, връчено му лично от министъра на културата на Република Унгария. У нас Марин Георгиев е първият носител на наградата за поезия &bdquo;Теодор Траянов&rdquo; /заедно с Валери Станков &ndash; бел./ Това, което малко хора знаят е, че видният интелектуалец пази уникални спомени за много родни политици, описани в неговия ръкопис &bdquo;заговорът на мъртвите&rdquo;. Един от героите в ръкописа е наскоро починалият, признат за пръв български демократично избран президент Жельо Желев. Марин Георгиев бе любезен да предостави свои съкровени спомени за него единствено на редакцията на в. &bdquo;Над 55&rdquo;. <br /> <br /> Странно, в неделя в 15 ч., застанах пред ковчега му, видях че е мъртъв...<br /> <br /> <strong>А е жив!</strong><br /> <br /> Първият опознавателен разговор с президента Желев имах на 13.06.1995 г. в кафенето на бившия &bdquo;Минерал сувенир&rdquo; на бул. &bdquo;Цар Освободител&rdquo; 8.<br /> <br /> Инициатор на срещата беше Гeорги Мишев, а домакин &ndash; Румен Драганов.<br /> <br /> В архива си пазя 4 снимки оттогава. В-к &bdquo;24 часа&ldquo; изненадващо публикува на другия ден кратка информация и снимка от Румяна Тонева: Желев е пред отворената врата на бронирания си &bdquo;Мерцедес&ldquo;, а отдолу: &bdquo;Президентът Желев изчака да премине силният дъжд и чак след това се качи в колата си след среща с писателите Георги Мишев и Марин Георгиев&ldquo;. В ляво от снимката под заглавието &bdquo;Желев говори четири часа с интелектуалци&ldquo;, пишеше: &bdquo;Президентът Желев говори близо четири часа с писателите Георги Мишев и Марин Георгиев &ndash; шеф на &bdquo;Литературен форум&ldquo;, в кафенето на &bdquo;Минерал сувенир&ldquo; вчера. Те бистриха на чаша вода съдбата на вестника, заплашен да остане на улицата. Д-р Желев не се е ангажирал с конкретна позиция. За политика почти не станало дума. &bdquo;Говорихме си за живота&ldquo;, съобщи г-н Мишев на излизане, а д-р Желев отказа изявление&ldquo;. <br /> <br /> Дъжда не помня. През целия разговор Желев, заговореше ли, ме гледаше право в очите. За пръв и последен път. Може би ме проучваше.<br /> <br /> Не по-малък бе и моят интерес към него; дори не се владея в любопитството си, вторачен всепоглъщащо, стиснал челюсти, дебна да не изпусна нито една дума, наблюдавайки всяко движение като звяр преди скок. Румен е свел глава, в очакване на удобния момент да вземе думата. Взема я. Желев смижурва очи, прави се че слуша и доказва моето наблюдение: не гледа в очите, когато информацията, или човекът не го интересуват; или когато смята, че окончателно го е спечелил.<br /> <br /> Разбира се, че говорихме за политика; говорихме и за вестника, но не за това че ще остане на улицата, макар че по онова време бях подложен на силен натиск от Министерство на културата &ndash; увеличиха ми наема, като целта бе да ме изтощят финансово. Румен разви стратегията си, че вестникът е готов да подкрепя президента /което после и стана/ и не бяхме само на кафе и вода, но и на уиски, което, с времето разбрах, президентът доста обича. В процеса на сближаването ни, в стаичката за почивка зад бюрото, в дъното на кабинета му, една вечер изпихме цял литър. Уж дойдох за малко &ndash; звънна ми към 18 часа, още не бяхме приключили броя, а стана дълга-предълга... Казах му че трябва да звънна на счетоводителката, за да иде в редакцията и да включи алармата. &bdquo;Иди и се обади по телефона!, насочи ме Желев, &ndash; На бюрото ми е&rdquo;. Там бе наистина, но апаратът бе доста сложен и не се справих с набирането. Помолих го да ми помогне. Той дойде и ме попита за номера, казвах му го на части, а той въртеше шайбата. Когато звънна първият сигнал, подаде ми слушалката. После продължихме с уискито.<br /> <br /> Приключихме след 12 в полунощ. Предложи ми да ме вземе в &bdquo;Мерцедеса&ldquo; си и да ме закара до вкъщи. Беше ми неудобно и отказах. Пък и исках да се поразведря: &bdquo;Аз ще продължа пеш, не живея далече, рекох. Хем ще лапна малко чист въздух...&rdquo; Така и поизтрезнях &ndash; и от алкохола и от напрежението &ndash; все пак не ми бе оказвана такава чест.<br /> <br /> <strong>После се шегувах пред приятели: &bdquo;А пък на мен президентът ми е бил телефонист!..&rdquo;</strong><br /> <br /> Ако по дрехите посрещат, то &bdquo;дрехите&rdquo; за президентския кабинет са секретарките. Едната, Стефка, бе дебела, едра, големоглава, сънливо отпусната, с щръкнали навсякъде дълги, изрусени коси. Като всеки натежал, трудно ставащ човек, и тя предпочиташе неподвижността във всяко отношение. Виждам бялата й, вечно покапана блуза, черната дълга пола, изпод която се подаваха тромавите й като кютуци крака. Пълните хора са добродушни, но лениви до безотговорност. Сума пъти, да не кажа безброй, защото не съм ги броил, но са поне десетина, ми е звъняла, за да ме пита за телефона на Георги Мишев. Оттогава така го запомних, че и днес, на сън да ме бутнат, ще го кажа. А тя нито веднъж не се сети да го запише. По-лесно й бе да върти шайбата на държавния телефон, нали не го плаща, и да губи своето и на президента време.<br /> <br /> Това е същата секретарка, която сега бедства. Няма как да не си помисля, че в тази си сегашна несрета и тя има някакво &bdquo;съучастие&rdquo;...<br /> <br /> Може би искате да узнаете каква бе обстановката в стаичката за почивка &ndash; придатък към кабинета на президента?!<br /> <br /> Тя бе тясна и можеше да побере малко вещи. Имаше легло, твърдо, също тясно, черно на цвят, подобно на канапе; имаше масичка &ndash; ниска, продълговата с два черни фотьойла от двете й страни. В подредбата все още всичко бе по вкуса на предишния й обитател. Сякаш духът му още витаеше из нея. Много преди средношния ни гуляй с уиски, един ден, привиквайки ме за среща, бе около 12 часа, докато вляза, докато се разговорим &ndash; и стана време за обяд. И Желев ме покани. Така се озовах за пръв път в президентските &bdquo;потайности&rdquo;.<br /> <br /> Първата ми, неизречена мисъл бе: &bdquo;А, значи тук са покоите на Живков, тук си е подремвал, или поне почивал излегнат...&rdquo;<br /> <br /> Обядът бе скромен. Желев не бе лаком на ядене. Имаше пържола, гарнитура и маслини &ndash; едри, черни и сочни маслини. Те ми направиха впечатление повече от месото. И бутилка бяло вино. С времето щях да разбера, че той е любител и на виното. А, да &ndash; някъде встрани се белееше и малък, плосък кантар. На него мерил редовно теглото си. Подържал го в едни и същи граници, хранел се умерено, с редовни разходки вечер, отделно &ndash; ходене за гъби, за риба &ndash; в почивните дни. Той и докрая си остана тънък, слаб. Доказва го и документалният филм на Мира Добрева, заснет в Грозден през лятото на 2012. БНТ го излъчи в деня на поклонението. <br /> <br /> Президентският &bdquo;Ту&rdquo; кацна на летището в Балчик. Като двойно удължена сянка зад Желев застана директорът на канцеларията му Ивайло Трифонов. Желев трябваше да слезе пръв и да приеме поздрава на строените офицери на пистата. Секунди преди да прекрачи прага на отворения вече люк, Ивайло повтори няколко пъти: &bdquo;Д-р Желев, д-р Желев!&rdquo; Явно познаваше философската му разсеяност и непригодност към военните ритуали. Желев се извърна някак изненадано, в очакване. Ивайло не каза и думица повече. Само прокара дваж ръка над челото си, повдигна и притисна перчема си &ndash; деликатно подсещане, което явно не бе за пръв път помежду им, превърнало се в техен таен език. Все едно Ивайло каза с жеста си: &bdquo;Д-р Желев, оправи си лимбата!&rdquo; Желев разсеяно я приглади. <br /> <br /> <strong>Като у всеки философ, поет, мечтател, за него вътрешният мир, вътрешният вид, бе по-важен от външния.</strong><br /> <br /> От това пътуване забелязах още една непрактичност на Желев, която би трябвало да предвиди, съобразно поста който заемаше, а и искаше да запази. Тогавашният кмет на Балчик бе червен, но въпреки това откликна на предложението ми да бъде поканен и писателят Ивайло Петров . След срещата в общината, предвождани от президента, вкупом се спуснахме към пристанището. Президентът искаше да се срещне с обикновените, трудови хора, както се казваше през социализма. Единствените трудови хора по това време бяха рибарите. Желев попита: &bdquo;Как сте момчета, има ли риба в тоя студ?!&rdquo;, и за да направи нещо добро за тях, реши да купи част от улова им &ndash; рибарите току-що бяха извадили пресен карагьоз. Желев им поръча да му отмерят няколко килограма и като дойде ред да плаща &ndash; бръкна се. Извади възможно най-голямата банкнота за онова време &ndash; вероятно бе получил сутринта заплатата си и като на първи човек, старателните чиновници му я бяха изплатили в нови, лъскави копюри. &bdquo;Не можем да Ви върнем!&rdquo;, затюхкаха се рибарите, все още нищо непродали, пък и по това време &ndash; ветровито, студено и смръщено, нямаше клиенти и надали щеше да има. Нелепата ситуация разреши тутакси втурналият се Кирил Велев, икономически съветник на Желев и член и на УС на &bdquo;Отворено общество&rdquo; &ndash; набързо извади дребни пари, че и бакшиш даде.<br /> <br /> Какво нещо е, виках си &ndash; онзи, който бе червив с пари &ndash; Велев бе и в борда на новооснованата Пощенска банка, в очите на тия прости и отрудени хорица ще мине за беден, а истински бедният, който няма отношение към парите &ndash; за богат!<br /> <br /> И от пръв поглед се виждаше колко е непрактичен Желев, как не умее да нарежда, да заповядва и управлява. Силата му бе в разсъжденията. Само да се заслушаш &ndash; и си в света на на идеалното &ndash; спокоен, хармоничен и сигурен! Той бе устроен от природата за мислител. И като всеки мислител бе отвлечен, силен в абстрактното, в теорията. Не бе спонтанен. Всяко питане посрещаше като предизвикателство към мисълта си. Млъкваше, сбръчкваше чело, повдигаше вежди, и се вглеждаше в някаква видима само нему точка. Явно мислеше бавно и затова и реакциите му бяха забавени. И когато говореше, говореше бавно, тихо. Той и нямаше глас, гласът му бе равен, нисък, сякаш някой бе смачкал дихателните му пътища. И звукът, който се промушваше от тях, приличаше на звука на ковашкия мях, когато изтласква и последния си въздух.<br /> <br /> Странно, но той излъчваше непоклатима самоувереност и някакъв скрит оптимизъм, който като че ли бе полепнал като невидим прашец по тънката усмивка на устните му. Носеше някакво скрито знание, пълно с вродена мъдрост. Бе лишет от нашата скорострелна реакция към околното. <br /> <br /> Сякаш притежаваше някакъв универсален шперц на всезнанието, разключващ всичко.<br /> <br /> Ще ми се да споделя наблюденията си за първичните избори в СДС и за поведението на Желев, и най-вече на част от екипа му &ndash; на тази част, която всъщност го предаде. И досега нямам отговор на въпроса Желев даваше ли си сметка какво ще стане и най-вече &ndash; имаше ли право на самостоятелна реакция &ndash; т.е. можеше ли да каже &bdquo;Не!&rdquo;?! Или прие планираната загуба философски?!<br /> <br /> <strong>Според мен всеки, дошъл на власт след 1990, е &bdquo;платил входния билет&rdquo;. </strong><br /> <br /> Не съм абсолютист, допускам и изключения. Но като подкова във волско копито, в мен се впи един факт, казан ми от несменяем и до днес главен редактор на наш седмичник в единствената ни досреднощна разпивка в ресторанта &bdquo;Гардън клуб&ldquo;: &bdquo;Луканов е убеждавал шест часа Горбачов, че президент трябва да бъде Желю Желев&ldquo;. В случая с предварителните избори си мисля, че Желев е нямало накъде да мърда, но е имал и своето упование &ndash; разчитал е на известността си сред интелигенцията и народа. Та той е първият дисидент, пръв опитва да опровергае определението на Ленин за материята, автор е на &bdquo;Фашизмът&rdquo;, основател е на СДС и е първият му лидер и пак първият демократично избран президент. Но това са и мантри, които, както внедряват, така и оттеглят модераторите на общественото мнение. Допускам Желев да е смятал, че е съвсем в реда на нещата той да спечели в състезание с почти неизвестния пловдивски адвокат, стигнал едва до зам.-министър на правосъдието, и то за около година в нестабилното и кратковременно Филипдимитрово правителство Петър Стоянов. Че то и името е незапомнящо се &ndash; Петър Стоянов е като Стоян Петров&hellip; А като го лансираха по телевизиите, заговореше ли, Стоянов по адвокатски навик изпадаше в патетичен монолог. Щом се разпалеше от кандидат президентската си пледоария, в края на устните му избиваха сгъстени до бяло слюнки. За това &bdquo;явление&rdquo; си има и израз &ndash; &bdquo;пеняви се&rdquo;. Не знам как стана, явно някой му е обърнал внимание, но когато взеха по-системно да утвърждават образа му, пяната изчезна. Не ми е обяснимо физически как е постигнато това. Вероятно с помощта и на медицината?<br /> <br /> Бях от хората, които съветваха Желев да не се явява на изборите. Все още не смеех да му кажа, че ще ги загуби. Почвах в разговорите ни на тази тема издалече: &bdquo;Г-н Желев, за да станете отново президент, трябва да има достатъчно вътрешни сили, които да искат това и същевременно достатъчно значими външни сили, които да искат същото&rdquo;. Това му го повтарях толкова често, че веднъж, седнал на дивана в кабинета си, той бе принуден да реагира &ndash; сбърчи челото си, погледна нагоре в някакво само нему видимо пространство, за което таванът не му бе пречка, сведе глава и многозначително ми отговори: &bdquo;Има! Има такива&hellip; &bdquo;, и пак гледайки нагоре, сякаш ги преброи на ум. Но в това негово &bdquo;има, има&rdquo; аз усетих не само вътрешната му и външна неубедителност, но и малкия им действителен брой. <br /> <br /> <strong>Желев беше обречен!</strong><br /> <br /> Нещо повече: той знаеше, че е обречен. Държеше се като обречен, като съгласил се на заколение, безсилен пред волята на същите онези, които го бяха въздигнали. <br /> <br /> Смея да кажа, че много рядко съм допирал до Желев, т.е. аз да съм го търсил, макар вратите му винаги да бяха отворени за мен. Направо ще ги спомена: акцията за отмяна на решението на министър председателя Дюла Хорн за закриване на унгарския културен институт в София и двата опита на ИПК &bdquo;Родина&ldquo; да спре печатането на &bdquo;Литературен форум&ldquo;. Всички останали срещи са по-молба на Желев. Той ми звънеше, и като всеки недостатъчно опитен, или пък твърде опитен държавник, а по-скоро и като всеки българин, искаше начаса да получи каквото му трябва, без да си дава сметка, че потребният му човек има и свой личен живот, и свои обществени и служебни задължения. Разбира се аз веднага тръгвах, пък и бяхме наблизо &ndash; от къщата с музея на Яворов, ей-го къде е президенството. Излиза от тежката дъбова врата съветничката Юлия Гурковска и оше отдалеч ме увещава: &bdquo;Марине, говори му да се съгласи; говори му да се съгласи! &ndash; казваше ми го всеки път, като ме види. А аз влизах и му говорех обратното. Вече бях по-смел и конкретен: &bdquo;1. СДС не държи на думата си /Желев ми изтъкваше, че е подписал споразумение за първичните избори със СДС/, давах му за пример подписания преди години меморандум за сътрудничество с ДПС, което СДС не спази; това споразумение е само форма, примамка да Ви вкарат в капана; 2. Костов е математик, специализирал е математическо моделиране на икономиката и като такъв висш ерудит, за него не е никаква трудност, познавайки структурите на СДС и в кои селища колко за привържениците му, да определи в кои от тях да се гласува, да изчисли, съобразно гласоподавателите, колко урни трябва да се сложат и колко гласа да получи за своя кандидат; 3. Чул съм че Центърът за Либерални стратегии е получил 200 000 долара от Републиканската партия на САЩ за провеждане на първичните избори; много е важно кой управлява парите и каква част от тях ще присвои... /На последното Желев ми отговаряше: &bdquo; Ти пък, с тия пари!&rdquo; &ndash; &bdquo;Говоря Ви за пари, защото работя с тях и знам каква сила са!&rdquo;, отговарях му аз.<br /> <br /> Виждах, че не взема от дума и вместо да намери съответното средство за противодействие, той се впусна в популизъм: среща с интелектуалци, създаване на сдружение &bdquo;Съгласие за България&rdquo; и т.н. Участвах в тези му &bdquo;налудничави&ldquo;, публицистични, според мен действия, но същевременно не исках и да загубя. Загубеше ли той &ndash; губех и аз. <br /> <br /> Заради това все повече се одързостявах да му изкажа мнението си.<br /> <br /> Всички тези различни, и все пак общи в целта си действия, ме свързваха с хора, които трябваше да &bdquo;преглътна&rdquo;. Помня как Копринка Червенкова радостно споделяше в мое присъствие: &bdquo;С Марин бяхме противници, но Желю ни обедини&rdquo;.<br /> <br /> <strong>Желев загуби съкрушително.</strong><br /> <br /> И сега усещам тишината и застиналостта на съботното утро преди началото на първичните избори. Приличаше ми на затишие пред катастрофа; или пред грижливо подготвяна смърт. <br /> <br /> Когато късно вечерта резултатите бяха обявени, рано сутринта в неделя му звъннах: &bdquo;Така е тихо тук! Като след убийство!&rdquo;<br /> То беше не само убийството на Желев, но и на мен самия!..<br /> <br /> Малко след изборите имаше коктейл по случай националния празник на САЩ. Тогава все още ме канеха. Бях позакъснял. <br /> <br /> Заварих първите новопристигнали. Сред тях, и някак встрани от тях, един до друг стояха самотно лидерът на СДС Иван Костов и &bdquo;продуктът му&rdquo; &ndash; току-що спечелилият Петър Стоянов. Стояха някак си неуверено, като хора без светски опит. Стояха сковано, сякаш все още невярващи, че са спечелили. Стоянов бе в черен костюм и със свлечени надолу полегати рамене. Никога повече не го видях с такива рамене. Костов, отстранен не само физически, саможив, тук като по задължение, стърчеше над него. <br /> <br /> Не знам дали само от джентълменски порив, но ги поздравих за успеха! Смазващ е строгият, осъдителен поглед на победителите към застаналия на страната на победения. Неправилната страна! Или само аз си мислех така?!<br /> <br /> Повече от десетилетие се опитват да стоварят кривите тояги на гърба на Костов, да го изкарат виновен за всичко, но тогава той, според мен, бе сегмент от план,чийто координатор у нас бе Иван Кръстев &ndash; шефът на Центъра за либерални стратегии. По-късно прочетох в книгата на Достена Лаверн, цитирам: &bdquo;По това време той живее с ръководителя на кабинета на Желев Юлия Папазова. Влиянието на Иван в президентската институция е било малко или много благодарение на жената, с която е живял няколко години.&rdquo; <em>/Достена Лаверн &bdquo;Експертите на прехода&rdquo; &ndash; б.а./ <br /> </em><br /> През декември 1996 г., близо месец преди д-р Желев окончателно да напусне президенството и да предаде щафетата на спечелелия редовните избори Петър Стоянов, организирах прощална вечеря на президента с участието на Георги Мишев и Ивайло Петров. Финансира я Румен Драганов. Инак всеки от нас беше платил своето, но тази вечер ние не държахме сметка за това!.. <br /> <br /> <br /> <strong>Марин Георгиев </strong><br /> <br />