Кой твърди, че лекарите си заслужават боя?!

<em>Всяка човешка история е уникална по своему. Дали става въпрос за разочарование от родното здравеопазване, за грубостта и бездушието на лекар, или за безразличието на българина към всичко онова, което го заобикаля, няма значение. Въпросът е да скръцнем със зъби и да кажем, че здравеопазването ни не е човешко. Толкова! А онова, понякога толкова незначително зрънце доброта, човечност или състрадание дори не ни прави впечатление. През дългия си журналистически стаж съм прочела и писала стотици лични истории - драматични, трагични, дори и смешни понякога. И никога не съм помислила дори, че ще дойде ден да разкажа и собствената си лична история. По една-единствена причина - да защитя хората в бяло. Дълго мислих дали е редно да го правя. И не защото казаното е свързано със загубата на най-близкия ми човек, а защото съм убедена, че хората в бели престилки не заслужават да бъдат бити и хулени. Не искам обаче да ставам техен адвокат, защото те нямат нужда от това... </em><br /> <br /> Макар че 14 дни осъмвах и замръквах пред Клиниката за интензивно лечение на Университетската болница &ldquo;Св. Георги&rdquo; в Пловдив, аз не знам името на нито един лекар. Нито някой от тях знае моето. Бяхме и си останахме непознати, макар че между нас стоеше един човешки живот. <br /> <br /> Всъщност за какво става въпрос? Най-близкият ми човек получи кръвоизлив в корема от спукани кръвоносни съдове. При първата операция хирурзите казаха - надеждата е минимална, но ще се борим! И се бориха! Последваха още пет такива операции и след всяка от тях - едно мъчително очакване пред червената линия на входната врата на клиниката, която не можеше да бъде прекрачена. В определеното време излизаше дежурният лекар и вдъхваше поредната порция надежда. А чакащите пред тази врата на втория етаж винаги бяха повече от 10 души. Дошли от различни градове и села на страната, за да чуят по-добрата или по-лошата новина за своя близък. За две седмици чакащите, обединени от едно и също нещастие - умиращи близки хора зад непристъпната врата на клиниката, ставаме близки и вече знаем кой за какво е дошъл. А добрите новини са толкова малко...<br /> <strong><br /> Повече за труда на хирурзите</strong><br /> <br /> Винаги съм се питала как ли се чувстват хирурзите след приключване на тежка операция? Вече не се питам, защото знам как се чувстват. Видях екип от хирурзи, които бяха оперирали 7 часа спукана коремна аорта на мъж от Асеновград в кардиохирургията на същата пловдивска болница. Четиримата излязоха от операционната само за глътка въздух, защото трябваше да започнат втора операция на човек със същата диагноза. Още седем часа със скалпел в ръката! Трима от хирурзите бяха млади мъже, явно студенти на практика или вече завършили и специализиращи &ldquo;Хирургия&rdquo;. И техните дрехи, и тези на техния възрастен ръководител, бяха мокри, сякаш току-що залети с вода. Говорихме не повече от пет минути. Те бяха направили пластика на спуканата аорта на поредния пациент - една от най-трудните и сложни коремни операции. Казаха, че им се случва рядко да правят такива операции, но днес явно не им е ден, защото имат и втори пациент със същата диагноза. След пет минути те смениха мокрите си дрехи и отново влязоха в операционната, за да излязат от там пак мокри и изморени, но с добрата новина - ще живее! И така - дни наред...<br /> <br /> Докато обикалях лекарските кабинети в тази болница, все си мислех, че някой ще ми поиска пари. Толкова дни в Клиниката за интензивно лечение, почти всеки ден операции, няма как да се размине без заплащане. Уви! Нито един от многото лекари, с които ми се наложи да общувам, <br /> <br /> <strong>не направи дори и намек за пари </strong><br /> <br /> А за моя човек се полагаха много грижи, защото беше в изключително тежко състояние и на легло. Единственото, което ми поискаха, бяха приборите му за бръснене. Нищо повече. Много познати след това ме питаха колко съм платила за престоя. Николко, отговарях, никой не ми поиска пари...Май не искаха да ми повярват. Затова реших да проуча колко струват на държавата шестте коремни операции, обслужването в бокса, лекарствата... Цифрата ме смути - 62 000 лв. Разбира се, това са разходи, които се поеха от Здравната каса.<br /> <br /> Защо разказвам всичко това? Защото всеки ден слушам колко алчни и безсърдечни са лекарите, особено хирурзите. Как режат, без да има нужда от рязане, как искат пари под масата и т.н. Както вече казах, повече от десетина души всеки ден чакат пред Клиниката за интензивно лечение в Пловдив, където лежат много тежко болни пациенти, и от никого не са искани пари... <br /> <br /> Кой твърди, че лекарите си заслужават боя?! Най-лесното е да вдигнеш ръка и да стовариш юмрука си върху лицето на човек, който е дошъл да помогне на твой близък. Аз не мога и не искам да повярвам, че някой лекар от спешната помощ е тръгнал към поредния пациент, ей така, само за да регистрира дежурството си.<br /> <br /> Имам приятелка, която работи в &ldquo;Спешна помощ&rdquo;, казва се д-р Анюта Лозева. Виждала съм я след нощно дежурство, когато не прилича на себе си. Дори няма сили да изпие едно кафе. Имах тежка нощ, казва, трябваше да спасяваме живот...<br /> Ето това е, което всъщност исках да кажа, и затова седнах да пиша тези редове...<br /> <br /> <br /> <strong>Тодорка НИКОЛОВА </strong> <br />