Шефът на митницата ме изгони от работа, срамуваше се от мен
<em>Те живеят тихо и незабележимо, не обичат светлината на прожекторите и суетливостта. Носят болката вътре в себе си, без да я афишират. Стават разговорливи, ако ги предразположиш, но бързо усещат неискреността и фалша. Те са &ldquo;малките хора&rdquo;, засегнати от скелетни дисплазии. Често застигани от обидни епитети, още по-често - от пренебрежение. Обществото ги е осъдило на забрава, но те не са изпълнени със злоба. Напротив, силата, която носят в себе си, често е толко</em>ва голяма и заразителна, че всеки би се стъписал и замислил защо всъщност са обречени на толкова много неразбиране.<br /> <br /> Искат да имат свой център - място, в което ще могат да бъдат заедно, да имат медицинско наблюдение и възможност за рехабилитация, за психологическа помощ и терапия.<br /> <br /> &ldquo;Центърът трябва да осигурява и възможност на хора, които не са от София - били те болни, или близките им, да остават за кратко време, докато идват за консултация или лечение в столичния град. Засега това е само мечта, но всяка мечта иска желание и усилия, за да стане реалност&rdquo;, казват председателят на организацията &ldquo;Малки български хора&rdquo; инж. Светослав Чернев и приятелите му. И уверяват, че вече подготвят исканията си към институциите и в близко време започват да ги внасят.<br /> <br /> За проблемите на малките хора с големи сърца разговаряме с Ованес Берберян и Павлин Драгозов.<br /> <br /> <strong>- Г-н Берберян, какво е здравословното ви състояние?</strong><br /> - Лошо, и знам, че състоянието ми ще продължи да се влошава. Наскоро след дълго чакане получих направление за невролог, той поиска образно изследване с ядрено-магнитен резонанс, но от Здравната каса отказаха<br /> <strong><br /> - Къде живеете сега?</strong><br /> - В Русе, в старчески дом за възрастни хора с физически проблеми. Нямах проблеми при уреждането на документите за дома - помогна ми директорката на &ldquo;Социални грижи&rdquo; в града. Имам жилище, но съм вдовец - моята съпруга почина 6 дни след раждането, наложи се да бъда две години по майчинство. Синът ми завърши Софийския университет, устрои се на работа в столицата, компютърен специалист е. Останах сам, трудно ми беше и пожелах да отида в старчески дом.<br /> <strong><br /> - Добре ли се чувствате там?</strong><br /> - Икономист съм по професия, помагам на хората в дома с каквото мога. Не се оплаквам, има с кого да си говоря, иначе самотата ми тежеше. Социалният контакт е много важен при нас, малките хора, както ни наричат, защото ние и без това сме си такива. Много хора ни отхвърлят - работодатели най-вече.<br /> <br /> <strong>- Синът ви има ли проблеми?</strong><br /> - Не, никакви - висок е 182 см. И съпругата ми беше с нормален ръст, родителите ми също бяха високи хора - синът ми се е &ldquo;метнал&rdquo; на тях.<br /> <u><br /> Имам и две по-големи сестри - нормални, прави, здрави</u><br /> <br /> Нито родителите ми, нито сестрите ми са се срамували от мен, чудеха се само как да ме защитят от хорските подигравки. Когато завърших икономика, ме разпределиха на работа в митницата, на границата. Само два месеца изкарах, шефът дойде и каза: &ldquo;Не може такова джудже като теб да е лицето на България&rdquo;. Срамуваше се от мен... Намерих си друга работа, но думите му и до днес помня!<br /> <strong><br /> - При вас какво се е случило?</strong><br /> - Когато съм бил малък, ми направили поредната ваксина. Не знам как точно и кога са открили, но половината от хипофизата продължава да се развива нормално, другата половина обаче спира да функционира. Както виждате, при мен трупът е нормален, само крайниците ми са къси. Пръстите ми обаче са с нормална големина, при някои от нас те са къси и им е много трудно да се обслужват.<br /> <br /> <strong>- Наистина ли ваксината е виновна за ниския ви ръст?</strong><br /> - Това не мога да го твърдя, но го доказаха специалистите от института &ldquo;Пархон&rdquo; в Букурещ. Там ме изпратиха на лечение за година и половина, да ми помогнат да порасна. Започнаха да ми дават едни анаболи, най-различни, <br /> <br /> <u>слагаха ми много болезнени инжекции</u><br /> <br /> много болка преживях.<br /> <br /> <strong>- Парализиран сте...</strong><br /> - Парезата получих още когато бях на 40 години. Болката започна от левия крак, мина през кръста, после през десния крак. Ходих на невролог, един куп обезболяващи лекарства изпих - за докторите нищо ми нямаше, само болка от нищото, така казваха. Сега съм на 62 г., виждате ли, 22 години живея парализиран от кръста надолу. <br /> <br /> <strong>- Успяхте ли да преодолеете стигмата?</strong><br /> - Да, вече я преодолях. Сега не се страхувам от обидите, но когато бях малък, много ме обиждаха. Хората се обръщаха след мен и се смееха, родителите бутаха детето си - да ме види, джудже ме наричаха. В малкия град трудно се живее, много сълзи от безпомощност съм пролял. Без да искам, като минавах покрай някое училище или дори детска градина, смях и подигравки от невръстни деца ме сподиряха. Заобикалях отдалеч такива места...<br /> <br /> <br /> <strong><hr /> Павлин Драгозов:<br /> На всеки 3 г. ни викат в ТЕЛК - сякаш ще пораснем!<br /> </strong><br /> Колкото повече си мълчим, толкова повече институциите не ни &bdquo;виждат&rdquo;<br /> <em><br /> Малкото изключение от правилото да се игнорират &ldquo;малките хора&rdquo; е Павлин Драгозов от Русе. Той е на 19 години, студент по история в СУ &ldquo;Климент Охридски&rdquo;, първи курс, и вече живее в студентските общежития на университета. Доволен е, че нищо не му липсва и средата в малкото му жилище е изцяло адаптирана - кухня, стая, тоалетна, гардероби, бюро са направени така, че да не го затрудняват. Пожелава на всички да имат неговия късмет и да не се отказват лесно, защото човек трябва да се бори, за да успее.</em><br /> <br /> <strong>- Павлин, казахте, че се явявате на комисия на всеки 3 години...</strong><br /> - Да, на 3 г. ни викат в ТЕЛК - сякаш ще пораснем за това време.<br /> <br /> Някои от изследванията сами си ги плащаме, оставаме без средства, защото инвалидната пенсия ни я спират. Имаме си своите трудности и проблеми, но държавата ги прави почти неразрешими. Колкото повече си мълчим, толкова повече институциите не ни &ldquo;виждат&rdquo;.<br /> <br /> Искаме само нормален живот, достъп до рехабилитация, до специалисти - за да не се влошава и без това поразклатеното на повечето от нас здраве. По света държавата се грижи за такива като нас, в България ни се радват, ако не търсим помощ от никого. <br /> <br /> <strong>- Как се чувствате в университета?</strong><br /> - Много добре, уважават ме колегите, всеки иска с нещо да ми помогне. Приспособена е стаята ми в общежитието като за моя ръст.<br /> <br /> <strong>- Ходили ли сте на детска градина?</strong><br /> - О, да, имаше деца, които ми се присмиваха. Учителите се опитваха да им обяснят, че по нищо друго не се различавам от тях освен по ръста, но... <br /> <br /> Много пъти съм плакал, но сега съм щастливо момче. Състудентите ми са мили, възпитани хора, милостиви, но без да те обидят или наранят. Имам си приятели, разговаряме за различни неща. Мечтата ми е да пътувам по света, да се запозная с нови хора, да видя интересни места.<br /> <br /> <br /> <strong>Люба МОМЧИЛОВА<br /> <br /> <a href="https://myclinic.bg/" target="_blank"><img src="/documents/newsimages/editor/201501/Sneja/_32043A0C13E8A84829232871FB630EC454CC6FAF5D4BFFEF54_pimgpsh_fullsize_distr.jpg" alt="_32043A0C13E8A84829232871FB630EC454CC6FAF5D4BFFEF54_pimgpsh_fullsize_distr.jpg" align="baseline" width="520" height="100" /></a><br type="_moz" /> </strong><br />