Нашето проклятие и нашата благословия е да бъдем вечни - от памтивека, докато свят светува, казва творецът с осанка на мъдрец
<em>Писателят Йото Пацов не се нуждае от представяне. Ако е дал Господ, на 28 декември ще навърши 65 г. Неотдавна излезе тринайсетата му книга &ndash; романът &bdquo;Лъжикерван&ldquo;, второ издание. Тя има уникална съдба &ndash; завършена е през пролетта на 1989 г. и представлява един невероятно богат и честен разказ за периода от антифашистката съпротива в България до рухването на социализма. Тя е и сред малкото книги, които разработват темата за т. нар. възродителен процес непредубедено, без идеологически, религиозни, етнически и други клишета.</em> <br /> <br /> Преди нея излезе &bdquo;Фараонът на лисиците&rdquo;, къси разкази, според автора. Може и къси, но достатъчно ярки, защото идват при нас от вселената, сгушена в единственото село в България с ер-голямото име Ъглен край бавните води на Вита и неговите колоритни обитатели, които Съдбата неминуемо влачи по бързеите на живота, но е безсилна да спре остроумието, страстите, смълчаната гордост и достойнство на ъгленските андрешковци.<br /> <br /> <strong>- Премиерата на романа &bdquo;Лъжикерван&ldquo; този път се състоя оттатък Океана &ndash; в Съединените американски щати. Защо?</strong><br /> - По много важна причина. Меценатът Ангел Колев и неговата прекрасна съпруга Мария, които живеят във Филаделфия, вече десет години осъществяват една изцяло тяхна културна програма. Нарекли са я &bdquo;За буквите&ldquo;. В рамките на тази програма Ангел Колев стана спомоществувател на десетина книги на български автори, сред които и на моя сборник с разкази &bdquo;Чудото с българина &ndash; мистични сказания&ldquo;. Благодарение на апостолската дейност на Ангел се оказа, че аз съм май най-четеният български писател в нашата общност там. <br /> <br /> Така че следващ етап в популяризирането на родната ни култура в Щатите в рамките на тази програма стана посещението на двама писатели от Литературния кръг &bdquo;Смисъл&ldquo; &ndash; моя милост и прекрасния поет и бард Гриша Трифонов. Проведохме срещи в българския клуб &bdquo;Васил Левски&ldquo; във Филаделфия, в българското училище &bdquo;Христо Ботев&ldquo; в Ню Йорк, в Генералното консулство на България в Ню Йорк, срещнахме се с наши сънародници във Вашингтон. Преизпълнени сме от прекрасни впечатления и трогателни преживявания с тези хора, и още ненастроили часовниците си на българско време, вече получаваме запитвания кога ще можем да повторим задокеанското си турне &ndash; този път в Чикаго и в други &bdquo;български&ldquo; градове там.<br /> <br /> <strong>- Все пак основна тема в творчеството ти е селото, където са твоите родови корени, на него е посветен и сборникът разкази &bdquo;Фараонът на лисиците&ldquo;. Винаги съм се изненадвал на способността ти практически всички проблеми на съвремието и на човешката планета да изведеш от съдбата на своите ъгленски герои. Къде е мястото на Ъглен в нашата галактика?</strong><br /> - В периферията на галактиката, но в центъра на Вселената. Всеки от нас е побит на своето място в тази Земя и горко му, който не го разбира. Защото само там той е в центъра на своето мироздание и само там може да постигне собствените си висоти. Всичко друго е илюзия &ndash; пари, успех, благополучие, спокойствие, късмет... Само ако вържеш всички тези неща в гумното на своя живот, на определеното от Бога твое място, можеш да овършееш достатъчно любов и приятелство за живота си. Аз вързах каквото имам в гумното на Ъглен, както го направи навремето баща ми, преди него &ndash; дядо ми и така вече осем поколения поне. Все още чакам да видя какво ще овършея...<br /> <br /> <strong>- Ти си на масата на чашка, в гората с пушка, под Пацовата дуда на раздумка с твоите герои. Как гледаш на тях &ndash; обекти за изследване, прототипи, приятели? Чувстваш ли се един от тях?</strong><br /> - Тялото, душата, духът &ndash; трапезата, природата, човешкото общуване. Само хармонията между трите дава здраве, удовлетворение, любов. Изследването е лабораторна работа, то хербаризира нещата, а толкова карфици за всичко, което искам да видя, позная, усетя, няма произведени. В литературата прототип на всичко написано е самият автор, но само при условие, че е усетил пролетното слънце как буди за живот жабуняка в локвата. На това слънце се грея под Пацовската дуда в Ъглен и гледам хората как идват и си отиват и всеки ми оставя по нещо. Именно защото съм един от тях. Чудя се това ли си е представял дядо ми Пацо, когато я е боднал на това място преди двеста години? И аз на свой ред дойдох под дудата, и аз на свой ред ще си отида и затова все по-често се питам какво ще оставя и на кого? <br /> <br /> <strong>- Цялото това ъгленско човечество, което се радва и страда, ражда и умира, пиянства и възкръсва в твоите разкази, докога ще оцелее в своята предизвестена обреченост?</strong><br /> - Предизвестена обреченост? Няма такива работи. Нашето проклятие и нашата благословия е да бъдем вечни. От памтивека, докато свят светува. Така че оцеляваме &ndash; нямаме изход, а като не оцелеем &ndash; възкръсваме, и както казва един мой съселянин &ndash; нема как да умра по Великден, щото виното за преливка го изпих още по Димитровден...<br /> <br /> <strong>- Почти във всеки твой разказ има великолепни описания на природата и едно едва ли не езическо преклонение пред дивия свят. Красивият каньон на Вит още не е &bdquo;цивилизован&rdquo;, но Иракли, Камчийските пясъци, Пирин, Седемте езера, а сега и Странджа са обречени от алчността, която за благозвучие наричаме инвеститорски интерес.</strong><br /> - Седемте езера... Някъде ги нарекох &bdquo;седемте сълзи на Бога за българската природа&ldquo;. Прав си за примитивната алчност и безпределната простотия, с която се съсипват природни уникати на хиляди и милиони години в лаком устрем да се забогатее още до довечера... Помниш ли като пътувахме с теб из Странджа и ти се възпалиха очите? Беше грозна гледка, пари, боли, не виждаш. Казах ти &ndash; близо сме до Голямобуковския манастир &quot;Живоприемний източник&quot; &ndash; дай да идем до аязмото да си измиеш очите, ще ти мине. Не повярва. Но отидохме и докато аз говорех с калугера, ти си наплиска лицето с ледената кристална вода, която блика изпод олтара на църквата. И се изуми &ndash; само две шепи вода измиха възпалението, успокоиха болката, угасиха паренето! Това е &ndash; само да си оплакнем очите с красотите на България, да ги пазим и почитаме &ndash; ще видим хаира на живота си, ще прогледнем за благословеното си бъдеще... Но трябва на деца и внуци да оставим непокътнато това, с което така щедро ни е сподобил Господ.<br /> <br /> <strong>- Акад. Лихачов наричаше България &bdquo;държава на духа&ldquo;, един известен историк обяви, че народът ни е богоизбран, а се топим като пряспа на пролетно слънце и сме най-бедните европейци. Твоите герои могат ли да открият Екзодуса (изход), или сме обречени?</strong><br /> - Вярно е, че сме на дъното, но не сме обречени. От времето на уранопитеците обитаваме тази земя и тя обитава сърцата ни. Клали са ни перси, скити, сармати, келти, римляни, ромеи, маджари, турци &ndash; де ги сега? А ние сме си тук. И тук ще си останем, колкото и да се зловиди някому. Слизаме вече дълго от билото &ndash; време е да хванем новата пътека към върха. Само дето още не виждаме водачи сред нас. Но нищо, ще ги видим. Трябва само да си умием очите в живоприемния източник на любовта към Родината. После е лесно.<br /> <br /> <strong><br /> Иван ВАСЕВ</strong><br />