Болката на старците е, че все още са живи!*

<em><strong>Eurochicago.com</strong> - порталът за всички българи по света, изпрати своя публикация до в. &bdquo;Над 55&rdquo;, която би представлявала интерес за нашите читатели, защото третира проблема за взаимоотношенията между младите поколения и възрастните във времето на прехода в България. Ето какво пише авторът за социалната действителност у нас.</em><br /> <br /> Както &bdquo;деликатно&rdquo; казват ритуалчиците по погребенията, цитирайки част от Търновския надпис от колоната на кан Омуртаг &ndash; &bdquo;Човек и добре да живее, умира и друг се ражда&rdquo;. Но преди това остарява, осъзнавайки го с всяка фибра от себе си, против волята си.<br /> <br /> Пенсионираме се от работата, вършена с години, осъзнаваме, че родителските ни задължения приключват, а голяма част от нас дълго преди тази възраст откриват, че приносът им вече не е желан от обществото. <br /> <br /> Съпротивляваме се, а по-непримиримите могат да станат и карикатура на самите себе си, като продължават да кокетничат или да се петелчат, независимо от настъпващата мено и андроидна пауза, за смях на околните. Все пак, дори и остарял, човек е още жив и не е чужд на обичайните човешки страсти и желания. Но, щем не щем, се примиряваме. Заедно с болестите нахлуват и тревогите, свързани със смъртта. Приятели умират, роднините също. Един от съпрузите умира. И е съвсем сигурно, че и нашият ред ще дойде.<br /> <br /> <strong>Всеки в подобна ситуация би изпитвал отчаяние</strong><br /> <br /> В отговор на този страх повечето възрастни хора стават прекалено ангажирани с миналото си. Защото именно тогава нещата са били по-добри и оптимистични. Живеейки в него, изпадат в противоречия и неразбирателства с по-младите, които могат да са и неразрешими. Някои се вглъбяват в провалите си, в лошите решения, които са взели, осъзнавайки, че вече нямат време и сили да ги променят. <br /> <br /> <strong>Други се поддават на депресия, озлобление, параноя, хипохондрия</strong><br /> <br /> или започват да се държат глуповато, без значение дали съществуват реални причини за подобно поведение. Те са изтощени от житейски битки, усилия, успехи и неуспехи. И уплашени от това, което ги очаква.<br /> <br /> Неволно си припомням кадрите от американския филм &bdquo;Бели сенки&rdquo; с участието на великия Антъни Куин. В навечерието на настъпващата шестмесечна полярна нощ в ескимоското иглу няма месо. Дни наред ловецът се завръща с празни ръце, а там го чакат бременната му жена и престарелите родители. С ням въпрос той поглежда старците и те заедно кимват мълчаливо. Със сълзи на очи той ги качва на шейната и се отправят с кучешкия впряг към ледената пустош. <br /> <br /> <strong>Мъжът ги оставя достатъчно далеч, откъдето и да искат, не могат да се върнат обратно</strong><br /> <br /> Сбогуват се мълчаливо с поглед, който казва всичко, след което той потъва в снежната пелена на разразяващата се буря. Съвсем наблизо се чува ревът на върховния арктически хищник &ndash; бялата мечка, която, подушила човешка миризма, се отправя да извърши жестокия погребален ритуал. Защото и тя, както просълзеният ловец, има малки, които трябва да нахрани&hellip;<br /> <br /> Какво се е променило в нравите от тези преди век? Въпреки социалната ангажираност на съвременната цивилизация, <br /> <strong><br /> новите поколения не страдат от особена сантименталност</strong><br /> <br /> Не защото са коравосърдечни, а защото животът, макар и по друг начин, е достатъчно суров. И много от тях трябва да се борят буквално за своето оцеляване и за бъдещето на децата, които на свой ред са създали.<br /> <br /> Икономическата разруха, обхванала страната ни, и свързаната с нея перманентна криза и масова безработица, за около две десетилетия опустоши България и прокуди близо два милиона млади и икономически активни хора в емиграция. Обезлюдяването обхвана най-вече провинцията, като миграцията към столицата и няколкото по-големи града изсмука допълнително като прахосмукачка човешкия ресурс. В провинцията, в малките градове и села, останаха почти само хора от третата възраст. Забравени сякаш, изоставени на произвола на съдбата, на &bdquo;милостта&ldquo; на &bdquo;социалната&rdquo; ни държава и на случайни хора, ако се смилят&hellip;<br /> <br /> <strong>Къде са любящите деца и внуци? </strong><br /> <br /> В уречен час, на оставения на дядо или баба стар компютър или лаптоп, с престорена веселост старците говорят по Скайп с наследниците си за едно-друго, случило се между поредните видео сесии. Порасналите и отлетели деца показват пред камерите на родителите си чуждоезичните им внучета, които сладко подвикват &bdquo;Хай, бабо и дядо&rdquo; и със смешната си реч предизвикват сълзи на умиление. Уведомени за поредния превод на малко долари или евро, старците бързат след това към най-близкия офис на Western Union, за да изтеглят превода и да продължат безрадостното си съществуване. <br /> <br /> С плахата надежда, че може би тази година ще се видят и на живо с децата и внуците, <br /> <br /> <strong>може би и за последно&hellip;</strong><br /> <br /> Да-а-а&hellip; Младите ловци са далеч от родните домове, в преследване на действително или имагинерно благополучие, заети са да работят за него и за своите собствени деца. С какво се различават те от героя на Антъни Куин, оставил близките си в негостоприемната тундра? С какво и Родината, където са останали старците, се различава от &bdquo;тундра&ldquo;, в която истинска мечка може и да не те нападне, но някакви други &bdquo;мечки&ldquo; ще ти вземат набързо половината или цялата пенсия, и където си обречен да изживееш последните си дни ненужен и сам?<br /> <br /> Като герои от ненаписан сценарий за &bdquo;Дивия изток&ldquo; самотните български старци могат да имат дори компютър и технологичната &bdquo;магия&ldquo; да им показва ликовете на техните деца, но нямат никаква &bdquo;магическа шейна&ldquo;, с която да се върнат там, където домовете и душите не са празни. Те са си свършили работата, не могат вече нито да ловуват, нито да впрягат шейните. Природният кръг се затваря, почва нов кръговрат&hellip; Не се знае обаче дали живелите в китната и богата българска земя ще имат силата като стари ескимоси да погледнат &bdquo;мечката&ldquo;, т.е. идещия край, право в очите.<br /> <br /> <br /> <strong>Светослав АТАДЖАНОВ<br /> *Заглавието е на в. &bdquo;Над 55&rdquo;</strong><br />