Владимир Серафимов - непокорният полковник, който никога не става генерал

<em>Той изглеждаше внушителен и благороден и по-скоро беше като баща за войниците и офицерите, тъй като се отнасяше бащински с тях. Мустаците му бяха гъсти и бели. На ръст беше среден. Съветваше офицерите да бъдат внимателни и с властите и населението - такъв го описва един от съвременниците му. Такъв са го запомнили и хилядите българи от долината на река Арда, когато на 13 октомври 1912 г. полкът, разгърнат в три колони, влиза в Пашмакли, Райково и Устово. Гордо се развява знамето, на което със сърма е извезано &bdquo;Добре дошли, скъпи освободители!&rdquo;. Миг, въплътил в себе си надеждите на 34 години страдание на братята ни от долината на Арда след Освобождението на България. През всичките тези години границата е горе на превала Рожен &ndash; Чепеларе - Пампорово, а те са част от омразната Империя. <br /> </em><br /> <strong>Годината е 1912-а...</strong><br /> <br /> Българският народ празнува започването на Балканската война, която трябва да осъществи така жадувания блян &ndash; национално обединение. <br /> <br /> Доброволци от всяко кътче на България се стичат, за да станат част от войската, която трябва да осъществи този блян. Същото се случва и в Средногорието, където след обявяването на мобилизацията формираният още на 19 януари 1889 г. Двадесет и първи средногорски полк бързо нараства от две в четири дружини. За негов командир е определен полковник Владимир Серафимов.<br /> <br /> Задачата, която е поставена пред полка, е да пробие турските части в Родопите, след което да настъпи към Егейско море до пълния крах на противника. Вестта за началото на войната заварва полка до град Чепеларе. След пламенна реч на командира войниците потеглят в определените им направления. Военните действия се оказват изключително успешни и българите бързо овладяват Смолян, Райково, Устово (днес квартали на град Смолян) и редица други по-малки селища в Родопите. След близо 10-дневни боеве, в които турците губят всички тези важни селища, те решават да предприемат обходен маньовър от Рудозем към Устово и да влязат в голям, решителен бой с българите. В този момент българското командване преценява, че ще е най-правилно частите на полковник Серафимов да се оттеглят от освободените селища и да се укрепят край Рожен, за да посрещнат турската атака. Разбирайки тази заповед, полковник Владимир Серафимов заявява:<br /> <strong><br /> &bdquo;Да се отстъпи? Не! Никога! Аз няма да отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител! Не! Нито поглед назад! На току-що освободения роб робството не ще върна пак! Вярвам в несломимата мощ на моя полк! През трупа ми трябва да се мине, пък тогаз!&hellip;&ldquo;</strong><br /> <br /> И Двадесет и първи средногорски полк не отстъпва. Срещу него се насочват частите на Явер паша, чиято численост надхвърля 4 пъти войниците на полковник Серафимов, които наброяват 5000. Ожесточените боеве започват на 19 октомври и продължават до 21-ви, като се водят на връх Кавгаджик (днес Средногорец). Полковник Серафимов е на бойното поле през цялото време. По-късно очевидци си спомнят, че турците успяват да убият два от конете, на които се появява полковникът, но това така и не го отказва да стои редом до войниците си. Турските войници започват да го наричат помежду си &bdquo;шейтан&ldquo; (бел. ред. от турски &ndash; дявол). <br /> <br /> Днес можем само да гадаем какво е било в сърцето и душата на полковника. Отстъплението през октомври 1912 г. би довело до опожаряване на десетките български села в Средните Родопи, до хиляди избити деца, жени и старци. Турците от векове жадуват да поставят край на българщината в гордата Родопа планина. Заедно с редовната турска войска отново са башибозушките орди. Отбраната на връх Кавгаджик &ndash; кота 1311 при село Аламидере, е поверена на Втора, Трета и Четвърта дружина. Заедно с тях е населението на околните села, което превозва муниции, продоволствие, подготвя окопи. Срещу тях са шест табора редовна войска и една скорострелна батарея от корпуса на Явер паша и хиляди нередовна османска паплач. В бойната заповед от 20 октомври 1912 г. полковник Серафимов изразява своята твърдост и решимост да победи: &bdquo;Дружинните и ротни командири и всички началстващи лица, със своя личен пример да вдъхват <br /> смелост в своите подчинени, за което<br /> <br /> <strong>българското традиционно &bdquo;ура&rdquo; да се носи в гръмлив глас през време на действията, като имат предвид, че за 21-вия полк няма връщане назад, преди да е изпълнил своя дълг пред царя и Отечеството&rdquo; </strong><br /> <br /> Под звуците на &bdquo;Шуми Марица&rdquo; и с думите &bdquo;С нами бог!&rdquo; полковник Серафимов повежда воините си в отчаяната атака. Воини, презрели живота, за да спасят своите еднокръвни братя от поругаване и смърт. Частите на Явер паша отстъпват в безпорядък към село Палас (днешния Рудозем), оставяйки оръдия, пушки, снаряди, оборудване. Победа, извоювана с участието на доброволческите чети, с помощта на българското население, с кръвта на 75-те български войници, които оставят костите си за свободата на Средните Родопи. Победителите не ги съдят. Те са подвластни само на присъдата на историята...<br /> <br /> <strong>Пренебрегван от властта , обожаван от хората</strong><br /> <br /> За триумфа му през 1912 г. полк. Серафимов трябвало да бъде повишен в генералски чин. Но не би. Висшето командване не може да преглътне непокорството му. Награден е едва с предпоследната офицерска степен на ордена &bdquo;За храброст&ldquo;. Все пак в мотивите за отличаването му е отбелязано, че &bdquo;благодарение на неговата лична намеса противникът е принуден да отстъпи в панически страх&ldquo;. През Първата световна война полк. Владимир Серафимов отново се проявява като опитен стратег, командвайки бригада в боевете при завоя на р. Черна. Предлагат го за повишение, но той отказва: &bdquo;Когато спасих Родопите и бях на върха на славата си, не бях произведен генерал.<br /> <br /> Нека си остана полковник, както ме знаят и обичат хората, за разлика от всички онези генерали, за които народът никога не е чувал&ldquo;. През лятото на 1932 г. той е посрещнат &bdquo;по царски&ldquo; в Смолянско, където идва за тържествата по случай 20-ата годишнина от епичните боеве. На 26 юни 1932 г., по повод 20 години от паметните боеве на връх Кавгаджик, в прогимназията в Устово се основава инициативен комитет за издигане на паметник в чест и памет на падналите български войници в боевете през 1912 г. В поканата до полковник Серафимов за полагане основния камък на паметника на 31 юли 1932 г. е записано: &bdquo;С Вашето присъствие на това скъпо за родопци тържество, ще ни направите една голяма чест и ще покажете, като доблестен военачалник, как да тачим паметта на онези, които тъй храбро и самоотвержено водихте в онези паметни боеве, и които поднесоха в дар пред Отечествения олтар най-скъпото си &ndash; своя живот, за свободата на брата роб&rdquo;. <br /> <br /> За жалост, това е последното пътуване на полковника в този край и поклонение пред костите на неговите бойци. Участва при полагането на основния камък на връх Кавгаджик, който в чест на 21-ви полк е наречен &bdquo;Средногорец&ldquo;. Връщайки се в София, споделя на съпругата си Елена: &bdquo;Все едно живея втори живот, като виждам как хората тачат тази епопея&ldquo;. Серафимов не доживява откриването на паметника - умира на 7 април 1934 г. Няколко месеца по-късно с. Аламидере е преименувано на Полковник Серафимово. <br /> <br /> <hr /> <strong>Потомък на Левски<br /> </strong><br /> В село Свежен на 12 август 1860 г. в семейството на даскал Гено се ражда Владимир Серафимов. Именитият Серафимов род води началото си от спахи Видул от спахийското село Кочмаларе, днес Отец Паисиево, Пловдивска област. Неговият брат спахи Тудур според някои източници слага началото на рода на Васил Левски. Спахи Видул бил буйна глава и турците го убили. Единственият му син &ndash; Руси, забягнал и се заселил с майка си в село Аджар. Неговият син Стойко заминал за Зографския манастир, където приел монашеското име Серафим. До там го съпровождал по-големият му син Георги, който в Хилендарския манастир и в Атина изучил отлично гръцки език и черковно пеене и се върнал в Аджар учител. Това е именно даскал Гено &ndash; бащата на Владимир Серафимов. Трудно е да се твърди категорично за срещи на братовчедите Васил Левски и даскал Гено, но децата са запазили и разказвали по-късно спомена за нощно посещение на въоръжен калугер или поп в къщата и забраната да стават и влизат в гостната одая. Все пак най-големият брат успял да влезе в стаята и да види нощния гост. И днес в къщата на даскал Гено можем да намерим изграденото преди Освобождението скривалище, каквито в старите аджарски къщи не се срещат. В него се влиза през един долап и през маскирано второ дъно се достига до най-затънтения край на градината. Това е още едно свидетелство за пребиваването на Васил Левски и други комити в този дом. Неслучайно в някои от срещите си с българи в Троянско Васил Левски се представял като търговец от Аджар.<br /> <br /> <br /> <hr /> <strong>Валди (Владимир)Тотев, известният музикант от &bdquo;Щурците&ldquo;, е негов внук</strong><br /> <br /> По време на военната служба в Пазарджик Владимир Серафимов се жени за Елена Кацарова, която му ражда пет дъщери и един син. Той, за съжаление, умира едва двегодишен. Мечтата му да има син не го напуска до късно. Когато е вече на 56 години, през 1916 г., се ражда последното му дете, отново момиче &ndash; Лиляна, омъжена по-късно за д-р Тотев от Пловдив. Тя е и майката на Йордан и Владимир (Валди) Тотеви. <br /> <br /> Запомнила съм баща си като строг, но същевременно и много добър човек, спомня си тя. Той пееше чудесно със своя приятен баритон &ndash; български и руски песни. За всеки празник той знаеше песен. Беше толкова приятно да се живее с него - изпитвах чувство на сигурност, Тати не пропускаше случай, пък и без случай, да поднесе цветя на мама. Той беше спретнат, със стегната походка и с прям, много силен поглед. Само като ме погледнеше, и аз заставах &bdquo;мирно&rdquo;! Години след смъртта му посмъртно отново предложили да повишат в звание Серафимов, но съпругата му отказва: &bdquo;Той не искаше да е генерал, сега аз няма да решавам вместо него!&ldquo;.<br /> <br /> <br /> <strong>Ася ЧОБАНОВА</strong><br />