Преди 30 г. Дико Илиев се пресели отвъд
<em>На 30 ноември 1984 г. почина Дико Илиев. Повали го пневмония, с която той не можа да се пребори, и бай Дико се пресели в отвъдното. Но независимо от това, че физически не е с нас, той остана между нас. Остана с това, което е сътворил, и с любовта не само на тези, които го познаваха, а и на другите, които изобщо не бяха го виждали, но са слушали Дунавското и другите негови хора.</em><br /> <br /> Вероятно не всички знаят биографията му и поради това ще кажем, че е роден на 15 февруари нов стил 1898 г. в село Карлуково, община Луковит. (Наскоро научих, че са го обявили за почетен гражданин на Луковит.) Животът му не бил лек и го е подхвърлял &bdquo;от трън, та на глог&rdquo;, както е в народната поговорка. На 1 май 1911 г. постъпва музикантски ученик в 16-и пехотен Ловчански полк в Орхание за 4 г. Когато му идва времето обаче да се уволнява, България е в засилена подготовка за включване в Първата световна война. Затова началстващите лица му заявяват, че <br /> <br /> <strong>досега е бил доброволец и че сега му е дошло време на Царя и Отечеството! </strong><br /> <br /> Уволняват го на 1 април 1918 г. и го преназначават на свръхсрочна музикантска длъжност. Нека в телеграфен стил да кажем, че след разгрома на Войнишкото въстание (1918 г.) Дико Илиев се прибира в Карлуково, където става най-търсеният музикант във Врачанска област и до 1931 г. живее в селата на Врачанска област (Карлуково, Войводово, Бяла Слатина, Букьовци, Комарево), където през делничните дни обработва земята на полето, а през празниците свири на сватбите. През 1931 г. постъпва военен музикант в Оряхово, а от 1948 до края на 1957 г. е военен диригент.<br /> <br /> Като ръководител на джазов състав Дико Илиев е писал много танга, румби, фокстроти и т.н. Но това, с което остана в историята, са неговите хора &ndash; неповторими, високохудожествени, силно емоционални. Те създават празник дори и в обикновения делничен ден. Разбира се, <br /> <br /> <strong>необикновено много повдигат емоционалния градус и неговите маршове </strong><br /> <br /> за духов оркестър, особено знаменитият &bdquo;Сливенци при Драва&rdquo;, с който през 60-те години Радио София откриваше сутрешните и обедните си предавания. Има и концертни пиеси, които също принадлежат към най-хубавото за времето си.<br /> <br /> Живееше си Дико Илиев между хората в Оряховско. Хората му се изпълняваха по радиото всеки ден, но името му не се споменаваше. От Съюза на композиторите не го признаваха. Наложи се да стигнем до Тодор Живков, който с изненада разбра, че тези хора си имали автор. Така през 1979 г. България научи името му &ndash; беше обявен за &bdquo;Заслужил деятел на културата&rdquo;. Но за член на Съюза на българските композитори така и не беше приет нито приживе, нито посмъртно.<br /> Е, какво пък &ndash; ще преживеем и това!<br /> <br /> <strong><br /> Не вярват на Дико, че е самият той<br /> </strong><br /> &bdquo;Пътуваме с мой роднина с влакчето от Оряхово към Червен бряг &ndash; си спомняше Дико Илиев. - На една спирка се качи един младеж, влезе в купето и седна срещу нас. Пусна транзистора. Свиреха мое хоро.<br /> <br /> - Много го обичам това хоро &ndash; промълви младежът.<br /> <br /> - Той му е майсторът &ndash; посочи към мен роднината.<br /> <br /> Изгледа ни подозрително от горе до долу младежът и каза:<br /> - Хайде де... Вие мен ли лъжете? Ако си му ти майсторът, ще живееш в София, а не в Оряхово. И ще те возят в лека кола, а няма да пътуваш с мен в това влакче!<br /> <br /> <br /> <strong>Атанас ИВАНОВ</strong><br />