Темата за българските преселници засяга почти всяко нашенско семейство
<em>Иво Хаджимишев е роден на 12 септември 1950 г. в семейството на потомствени интелектуалци. Син е на оперния режисьор Михаил Хаджимишев и сценографа Ани Хаджимишева. Разговаряме с него и за фотоизложбата, посветена на 100-годишнината от Първата световна война, организирана от тракийското дружество &bdquo;Войвода Руси Славов&ldquo; с председател генерал-лейтенант Нонка Матова в Пловдив. Куратор на експозицията, която е в &bdquo;АРТ галерия&ldquo; НДК, е тъкмо Иво Хаджимишев, а това е поредният му успешен проект. </em><br /> <br /> Автор е на над 20 самостоятелни колекции от фотографии и фотоесета, представени предимно в чужбина: Англия, Австрия, Холандия, Франция, Италия, Литва, Полша, Нигерия, Унгария, Мексико, САЩ. Подарил е свои авторски колекции на университетите в Лийдс, Великобритания; Лайден, Холандия; Пиза, Италия и на Музея на фотографията в Литва.<br /> <br /> <strong>- Нека първо поговорим за последната ви забележителна изява като куратор на фотоизложбата, посветена на 100 години от Първата световна война...</strong><br /> - Изложбата включва 44 снимки, композиционно свързани една с друга. Фотосите са автентични от времето на събитията и са съхранявани до момента в три частни албума, включени вече във фонда на дружеството. Единият от албумите е на офицер от 55-и пехотен полк на 10-а Беломорска тракийска дивизия. Вторият албум е на офицер от Лейбгвардейския кавалерийски полк и третият &ndash; на генералщабен офицер, завършил войната със звание генерал, с малко име Алекси. Снимките както от първата бойна линия, така и от ежедневието на българските войници, показват моменти от бойните действия на Българската армия в направлението Струма &ndash; Марица в Западна Тракия и включват населените места Фере, Серес, Макри, Тахино езеро.<br /> <br /> <strong>- Но защо сте толкова удовлетворен някак си от тази си работа, която ви струва много месеци усилия?</strong><br /> - Освен че работих с голямо пристрастие, покрай тази изложба имах удоволствието да се запозная с генерал-лейтенант Нонка Матова. Да не изреждам многобройните й спортни отличия, още на първата среща видях, че зад тази &ldquo;барикада&rdquo; стои един много топъл, симпатичен човек, истински предан на идеята. Веднага разбрах, че тя е абсолютно отдадена на това желание да популяризира фотографиите, които се пазят в тракийското дружество &ldquo;Войвода Руси Славов&rdquo;, а и темата за тези бежанци засяга всяко българско семейство почти, включително и моето, защото голяма част от дипломатическата дейност на моя дядо Панчо Хаджимишев е била именно да се облекчи животът на българските преселници. Той много е работил по получаването на бежанския заем от Англия. Първата ми среща с Нонка Матова беше в Спортната палата. Цели 6 часа говорихме. И там аз първо разгледах материалите, снимките. А после, след преснимане, след консултации от 120 снимки в изложбата влязоха 44.<br /> <strong><br /> - Ама и вашият тъст Валери Петров има участие приживе в подготовката на изложбата, така ли е?</strong><br /> - Всъщност има присъствие. А и ето как тръгна познанството между Нонка и моя тъст Валери Петров. Той живееше у дома, при мен и съпругата ми Бояна, която му е дъщеря. Даже с него през деня бяхме в една стая-ателие, но всеки си имаше своето кьоше. Към 17 ч. обаче Валери се преместваше в хола, за да гледа новините, и докато аз преснимам нещо си, Нонка също сядаше при него и чувах как му обяснява тънкости за оръжията, а той я слуша, слуша и я пита, ама защо, защо трябва да се убиват хора. Беше доста забавно. Те се сприятелиха. Дори един ден Нонка, като седна на дивана, на който той спеше приживе, каза &ldquo;ох, още го усещам&rdquo;. Но да не се отклонявам. Имаше нужда да се направи и такава изложба, защото тази национална катастрофа не трябва да се забравя. <br /> <strong><br /> - Като гледаме снимките на тези наши обикновени войници и офицери, се вижда, че са някак си много достойни, отдадени на България. Една съпоставка обаче с настоящето какво ви навява?</strong><br /> - Не искам да отивам в тази посока, защото аз, първо, не съм военен човек, но сега, понеже се занимавам с фотография, свързана с историята на България, изследвам тези изображения с голямо удоволствие. Впечатлението ми от тях е, че чуждите войници, попаднали в плен, не са поставени от нашите в унизително положение, а това е ясно за какво говори.<br /> <br /> <strong>- Върху какво работите сега?</strong><br /> - По няколко проекта. Най-близкото събитие ще бъде през януари. Предстои да се отбележат 100 г. от рождението на Петър Увалиев, на 12 януари. Вече има сформиран малък комитет, в който ме включиха и мен като човек, работил с него. Правя изложбата с документални фотографии, които със Соня, неговата втора съпруга, подбрахме заедно. Сред тях има и някои мои ранни фотографии, които съм правил през 70-те години. Изложбата ще бъде в СУ &bdquo;Кл. Охридски&rdquo;. Следва и изложба за културите на Балканите. А изложбата, която аз си я наричам на Нонка Матова, е поканена да пътува за Брюксел на 19 януари. Към нея ще добавя още архив.<br /> <br /> <strong>- Навършиха се и 100 години от рождението на баща ви, оперния режисьор Михаил Хаджимишев, нищо не казвате за това?</strong><br /> - От Софийската народна опера вече отбелязаха подобаващо тази дата, беше много мило събитие. За съжаление, аз имам записан само един негов спектакъл - &ldquo;Лейди Макбет&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- Случайно научих, че чакате пета внучка? Още един член на неделната софра у вас...</strong><br /> - Така е. Докато беше жив моят тъст Валери Петров, той беше 11-ият на масата у дома в неделя. Традицията обаче продължава. Винаги определяме една от внучките за дежурна по дисциплината на другите. Неделята е времето, в което се стараем да ги разговорим и всяка да разкаже какво е правила през седмицата. Изобщо и аз, и съпругата ми Бояна смятаме, че е много важно да се общува с децата от самото начало. В моята къща почти нищо не се е променило от детството ми. Само хората, пластовете хора се сменят, вече четвърти пласт преминава, от приятелите на Валери, които идваха много често тук - до приятелите на внучките ми, които все още са в най-хубавата си възраст. Жалко, че нашите материални възможности не са безкрайни, но все пак гледаме да има равновесие - каквото подарим на едното, гледаме да е равностойно и за другите. Макар че по-важното е да ги научим да не завиждат. <br /> <strong><br /> - А проявяват ли интерес към вашата професия?</strong><br /> - Не. Всъщност фотографията стана достъпна за всекиго. Всяко дете с мобилно телефонче може да снима каквото си иска. В програмите на един малък дигитален фотоапарат е вложено цялото знание за фотографията. Вече никой не се интересува от старите процеси. И моята работа днес е да се надлъгвам с това. Изобщо станахме зависими прекалено от технологиите и това не е на добро.<br /> <strong><br /> - Спомняте ли си по какъв повод направихте първия портрет на Валери Петров?</strong><br /> - Ние с дъщеря му Бояна сме женени точно 32 години. А първия портрет на Валери направих за моята първа изложба в Англия, наречена &ldquo;Лица от България&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- Какво ви пълни сърцето днес?</strong><br /> - И работата. Социалната фотография ме вълнува много. Искам да направя една изложба за края на Втората световна война, имам уникални дигитални снимки, дадени ми от журналиста, светла му памет, Кирил Янев. За съжаление, младите не се интересуват. Ето и тази изложба за 100 години от Първата световна сякаш е наказана, галерията пустее, но пък за моя голяма радост, изложбата ще пътува из цялата страна, а публиката в нашите малки градове е изключително качествена. Примерите ми са много. В Кърджали беше фотоизложбата &ldquo;Светът на Хайтов&rdquo;, три часа имаше неспирен поток от хора, някои лично разпознаха свои сродници от миналото. Беше повече от вълнуващо. Стават велики преживявания. А това с пари не може да се купи и пълни сърцата.<br /> <strong><br /> - Знам, че пушите лула, от крехка възраст при това. Израз на какво беше това ви пристрастие?</strong><br /> - Бях на 19 г., вече завършил гимназия, и всички около мен пушеха цигари. И аз си казах тогава, че пушенето на лула е по-малко вредното удоволствие. Дразнех много хора обаче, в тогавашната България някои, докато свикнеха с мене, ми се ядосваха много. Сега имам над 30 лули. Но съм пушач, а не събирач на лули.<br /> <br /> <br /> <strong>Елена КОЦЕВА </strong> <br />