ЗАБРАВЕНИ ЛЮБИМЦИ
• Нямал образование и затова го приели в Съюза на композиторите чак като ослепял
• Авторът на ^Дунавско хоро^ и на ^Дайчовото^ не получавал хонорари!?
• Три дъщери му умират, рак покосява четвъртата - разкрива Хризантема Рашева

Хризантема Рашева е секретар на читалище “Надежда 1871” - гр. Оряхово - градът, в който 42 години живее народният композитор, диригент и музикант Дико Илиев. Тук, на брега на Дунава, маестрото прекарва най-творческите години от своя живот и спечелва любовта на оряховчани, които и до днес го наричат просто бай Дико. Площадът в града е кръстен на него, а всички празници в Оряхово започват и завършват с “Дунавското хоро”. Ежегодно се провеждат Празници на духовите оркестри “Дико Илиев”, където си дават среща музиканти от цял свят. Репортер на “ШОУ” отиде в Оряхово, за да се запознае на място защо къщата -светиня, където прекара най-истинските си години народният любимец, е срината със земята.

- Дико Илиев в Оряхово ли почина?
- Не, в Монтана при дъщеря си. След като почина жена му, той остана да живее сам в Оряхово. Последните години ослепя, не можеше да се обслужва. Тогава дъщеря му го взе при себе си в Монтана. И тя почина, за съжаление - беше разкошен човек. А бай Дико умря през декември 1984-та.
- Какъв беше той като човек?
- Не знам има ли някой да каже нещо негативно за него. Беше изключително земен и благ човек. Имаше едно много тънко чувство за хумор. А не се усмихваше много - казваше сериозно нещата, но предизвикваше смях, сърдечен смях у хората. Бай Дико беше с четвърто отделение, но може ли някой да оспори големия му талант?! Композиторите не го признаваха, защото нямал академично образование.
Направиха го член на съюза си, когато вече беше на 85 и сляп. Година и нещо преди смъртта му. Стана член на съюза през февруари 1983-та, а почина през декември следващата година. Като ослепя, не можеше да види нито цветята, нито радостта в очите на хората, които се радваха за него. Само галеше златната си флигорна - негова мечта беше да я има. По-скъпа от признанието, което дойде толкова късно, и от държавните награди. Даваше на децата да я пипат тая флигорна и после я галеше!..
- А той самият огорчен ли беше от това отношение на композиторите към него?
- Аз самата съм му задавала този въпрос. Защото, покрай читалището, много сме работили с него. Цели 15 години радио София откриваше програмата си с неговия марш “Сливенци при Драва” и никой не споменаваше автора му. Даже, за куриоз, никакви хонорари не получаваше той като автор.
Журналистката Цветана Маркова разказва в книгата си как плаче бай Дико, като полетя в Космоса българин и пуснаха неговото “Дунавско хоро”. Нито композиторите, нито от Съюза на музикалните дейци го признаваха!..Но той стоеше над тия неща: ”Абе, остави ги вика!.. Нали народът слуша тази музика и хората ми ги играят! Докато умра, ще ги играя и аз, па ша напиша още!..” - той имаше така един характерен диалект, на който приказваше. Роден е в село Карлуково,Луковитско. Интонацията му беше много интересна. Иначе пък, въпреки че е учил само до четвърто отделение, той можеше да се изразява много литературно и много красиво пишеше. Пазим негови партитури - нотите са написани като точици, сякаш ръка не ги е пипала!
- Откъде тези познания?
- Любовта му към музиката проличава твърде рано. Още 13-годишен родителите му го изпращат да учи музика в Орханийския военен духов оркестър. 14-годишен тръгва по пътищата на започналата Балканска война, а след това - на Първата световна война. Като войник от 16-ти Ловчански полк на Първа българска армия даже взема участие в сраженията на Сереския фронт. Може да се каже, че на ноти се научава на фронта. Там написва “Искърско хоро” - първият му композиторски опит. През 1919 г. постъпва на работа във Военното училище в София. Този оркестър, заедно с Гвардейската музика, влизал в състава на сборния симфоничен оркестър на “Оперната дружба” - бай Дико бил първи тромбонист там.
- Кога се заселва в Оряхово?
- Като става глава на семейство, се заселва в Оряховско. И като същински апостол почва да популяризира духовата музика сред местното население. Ръководи оркестри по селата - Букьовци, Хайредин, Ботево, Рогозен, Мадан, и още много села във Врачанско, Плевенско и Монтанско. През 1931-ва почва да свири баритоновите партии в новосъздадения военен духов оркестър в Оряхово. И така започва най-активният му творчески период. Създава хората “Зиг-заг”, “Селски въздишки”, “Варненско хоро”, “Оряховска идилия” и др. От 1936-та до 1938-а година е баритонист в Софийски военен оркестър, след което пак се връща в Оряхово. Назначават го за щаб-тръбач на 36-ти Козлодуйски полк. Свири и в Гарнизонния оркестър. Тогава вече създава популярните “Дайчово хоро”, “Селски празник”, правото хоро “Александрийка”, “Добруджанско право хоро”, пайдушкото хоро “Народна душа” и др. По Девети септември бай Дико участва в първата фаза на Отечествената война и после основава Оряховското околийско професионално дружество на музикантите, създава 19 професионални музикални групи в околията. И вече през 1947-а е удостоен с офицерско звание и назначен за диригент на военния оркестър в Оряхово. Започва най-зрелият му период като композитор: създава правото хоро “Веселото Санче”, “Елено моме”, “Рипай Гано” и др. Но апогеят му, естествено е “Дунавското хоро”.
- Само хора ли е писал?
- Бай Дико има 42 хора, много народни китки и 16 марша, но и десетки валсове, танга и румби. Много песни има също. Беше самороден, жив - народен талант. Помня един случай - Духовият оркестър имаше някакъв празник, и бай Дико вика: “Я ми дайте две чаши - ще пия и от двете!..” А той не пиеше. Дадоха му чашите, взе той една вилица и почна да трака по чашите така, че изсвири “Дунавското хоро”.
Всички се изумиха. И музикантите даже. Пробваха и други да го направят, но безуспешно. А той ги гледаше отстрани, като че гледа малки деца, и така - усмихваше се. Взе да им обяснява тънкостите на това “свирене” - да им показва как трябва да се чука по стъклото, че да може да издава звук по ноти. Ей-такъв беше. И затова го обичаха хората. Много го обичаха. В Оряхово никой не му казваше името по фамилия - всички го наричаха бай Дико. Когато разбрахме, че е починал, целият град искаше да тръгне към Монтана. Всеки искаше да отиде. Ние тогава даже искахме в Оряхово да го погребем, понеже и жена му Наста е погребана тука. Но Александрия, дъщеря му, искаше да си е по-близо до нея. В крайна сметка успяхме да уредим три автобуса и заминахме да го изпратим...
- Той една дъщеря ли имаше?
- Той е имал и други дъщери, преди тази. Две момиченца им умират първо, а после се ражда първата Александрия. Тя умира на 14 - били я пратили да учи във Видин и с телеграма съобщават на бай Дико, че детето се разболяло тежко там. След погребението й бай Дико написва хорото “Александрийка”. Казал на жена си: ”Ще живее нашата Александрия в хорото, във весело хоро ще живее!..” След това момиченце им се ражда един син - Илия, и втората Александрия - пак така я кръстили. Тя беше много весел човек, широк човек. Всички много я обичахме. А бай Дико с право й беше посветил хорото “Веселото Санче”. На всички наши празници тя водеше хорото. Преди да го поведе, никой не искаше да се хване - толкова много хората уважаваха и нея. Тя хубаво играеше, хубаво пееше, но почина от рак. И то, по едно зло съвпадение, точно на моя рожден ден и в ръцете на съпруга ми - той е хирург...
- Г-жо Рашева, защо къщата-музей е в това състояние?
- За къщата. Ще почна малко по-отдалече. Когато идва бай Дико в града с 36-ти пехотен Козлодуйски полк, той решил да си купи къщичка по-близо до казармите. Тя представляваше две стаи с едно антре и една малка веранда. Тази най-стара къща беше съборена и отново построена - малко по-разширена. Това става 1992-ра - 1993-та година, когато в града дойдоха от “Строителни войски” за строежа на ферибота. Много ентусиазирано хората построиха нова сграда, по модела на старата кирпичена къща. Стана къща-музей. Експонатите от този музей се намират в момента в Етнографската къща - обособена е една зала с част от нещата. Това, което виждате, са руините от новопостроената тогава къща.
- А как се стигна до тези руини?
- Появи се свлачище в целия район тука и в началото мислехме, че е от подпочвени води. По-късно се оказа, че е от немарлива работа на ВиК - копали, разкопавали и буквално са предизвикали рушенето. Сега в града провеждаме укрепителни работи по старите шахти, които бяха напълно занемарени след 10-ти ноември. И след като вече сме сигурни, че районът не е свлачищен, отново ще построим къщата.

Едно интервю на
Еми МАРИЯНСКА

ДОСИЕ
• Прочутото “Дайчово хоро”, което е много популярно из цялата Дунавска равнина, Дико Илиев посветил на един циганин-дърварин. Музикантът често свирел по сватби, където хората се сбирали на хоро. Та минал оттам с дървата този Дайчо и като видял хората да играят, хвърлил дървата, ударил капа о земята, и се хванал на хорото. Това направило силно впечатление на бай Дико и той кръстил на циганина хоро.
• За “Дунавското хоро” пък обичал да казва: “Много му прилича на това хоро да го закичат с алено мушкато. Обичам си това хоро, както обичам Оряхово!” Композиторът обичал малката си къщичка в крайдунавския градец и сам отглеждал цветя в градината си. Там, където са сега руините, цъфтели бухлати чемшири и шибой, разноцветни лалета и едри хризантеми. Веднъж го похвалили, че е “музикант и половина”, а той отвърнал:”Няма такъв музикант - или си музикант, или не си!”