Човекът, който месеше хляба и ореше земята

<em>Хората от плевенското село Рибен добре помнят Пламен Тодоров. Всяка ранна утрин, в продължение на дълги години, на път към дома си той прекосяваше половината село, а край него ухаеше на топъл хляб. Ходеше бавно, уморен след тежката нощ, но изправен и доволен от себе си.</em><br /> <br /> И имаше защо &ndash; не само от Рибен, но и от съседните села идваха да купуват хляба, който той, заедно с колегите си, беше измесил и пекъл. Но той познаваше сладостта на труда и от друго &ndash; беше и тракторист и знаеше с колко пот се оре земята, как се сее житото и как се жъне.<br /> <br /> Но всичко това беше в добрите години до 2003-та, когато бе ликвидирана кооперация &bdquo;Успех 93&rdquo;. След това работи и на други места, но така се получава, че човекът, който месеше и печеше хляба на цяло село, сега няма и залък хляб да нахрани четирите си момичета Мария, Петя, Надежда и Теодора. <br /> <br /> <strong>Отгоре на всичко го сполетя и друго нещастие &ndash; ослепя с едното око, после и с другото </strong><br /> <br /> Налага се операция, но когато търси помощта на лекарите, разбира, че работодателите му не са внасяли никакви пенсионни и здравни осигуровки. Става дума за операция на пердета, сумата не е голяма, но тя е непосилна за безработния и ненужен вече Пламен.<br /> <br /> В семейството се струпва и ново нещастие &ndash; баба Мара, майката на Пламен, която живее заедно с тях, получи инсулт. Пенсията, от която все отделяше по нещичко за четирите си внучки, сега отива за памперси и лекарства. <br /> <strong><br /> Безсъвестни, коравосърдечни хора струпаха на главата на този доверчив човек жестока несрета, </strong><br /> <br /> която се наблюдава равнодушно от всякакви служби. &bdquo;Експертите&rdquo; от тези ведомства знаят кой го е докарал на този хал, но те си знаят едно: законът не позволява да ти помогнем!<br /> <br /> Вярно е, има хора, които се мъчат да помогнат &ndash; къде с дрешки за децата, къде с обувки. Но стига ли това за ежедневието на децата, за което са нужни десетки неща, а доходите са мизерни &ndash; детските надбавки и 40 лева, които получава майката като &bdquo;временно заета&rdquo;.<br /> Пламен ми е съсед. Пихме с него наскоро кафе у нас и се помъчих малко да го ободря с думите, че има справедливост. Той се пооживи, но по някое време в слепите му очи се появиха сълзи и аз чух шепота му:<br /> <br /> - Остави ме мене... Но децата ми... как да ги облека за училище, с какво да им купим тетрадки и учебници, с какво ще ги топлим през зимата?<br /> <br /> Не можах да му отговоря. Затова и със стиснато гърло написах тези думи с надеждата, че има хора, които да помогнат на това семейство с четирите чудесни български деца от предучилищната група до шести клас. За тях и бонбончето е лукс, а саламът е невиждана рядкост на трапезата. Те нямат банкова сметка, нямат дори и телефон. Но имат точен адрес: с. Рибен, ПК 5847, ул. &bdquo;Младост&rdquo; 7, общ. Долна Митрополия, обл. Плевен, Пламен Тодоров Цеков.<br /> <br /> Знам, че хората са по-състрадателни от всякакви социални служби и ще помогнат. А какво ще направя аз ли, ще отида до магазина и ще им купя шепа бонбони, да знаете само колко ще се зарадват!<br /> <br /> <br /> <strong>Георги ДОЦЕВ, с. Рибен, обл. Плевен</strong><br />