Българите си правели два пъти снимка – на сватбата и... в ковчега

Да си извадиш „пуртрет на джам” някога било важна работа

22 Окт. 2014, 16:42 8845 прочита 0 коментара

Българите си правели два пъти снимка – на сватбата и... в ковчега

Фотоателието и домът на Карастоянови в София

Да си извадиш „пуртрет на джам” някога било важна работа

Знае ли някой днес какво значи уличен фотограф? Не съм сигурна. Каквото и да е викал, наоколо се разбягвали котки, патици и кокошки, а децата тръгвали на сюрии подире му като след панаирджийски глашатай или като след местния луд. Фотографът несъмнено е будел изумление и любопитство някога, особено в малките градчета и селата, където рядко стъпвали хора с такъв занаят. Става дума за края на 19 и началото на 20 век. А фотографите наистина са били странни птици в своите “френски” дрехи, широкополи шапки, папийонки и дълги коси – отдалеч си личало, че са от гилдията на художниците и артистите. Повечето от тях пътували от град на град и от село на село, къде на катър или на кон, къде пеша, с угрозата да бъдат обрани или пребити по пътя. Често пъти придружавали панаирите и там, редом с шатрите, в които се борели пехливаните или акробатите се премятали през глава, и те имали своя барака, която била и ателие, и лаборатория, и спалня за нощта. Открита от Ниепс и Дагер в 1829 г. (дълго време се наричала дагеротипия), фотографията навлиза в България според някои чрез нашите хъшове в Румъния, а според други – чрез българските студенти в Германия и Австрия, в Русия. Никак не е случайно, че първите български фотографи били членове на революционни комитети, съратници на Левски и Георги С. Раковски, участници в чети и в Българското опълчение. Поради обучението си в странство, поради естеството на работата си, изискваща комуникативност, поради многото запознанства били будни хора, интелигентни, широко скроени, общителни и артистични. Чувствали се еднакво свободно и в царския дворец, и в окаяната бедняшка колиба на някой прочул се селски знахар. Според едно изследване две години след Освобождението в страната вече е имало 25 фотографи, повечето от които били “хъшовски” майстори, наскоро преселили се в България. Първото “фотографическо” дружество е основано в София през 1919 г. Негов почетен председател е Иван Карастоянов, син на Анастас Карастоянов, който пък научава занаята почти случайно в Белград от друг българин – Анастас Йованович, художник и управител на княжеския дворец в Белград. За фамилията Карастоянови трябва да бъде отделено специално място. Никола Карастоянов е бил първият печатар в България. Анастас, синът, развива щампарския занаят и по-късно, попадайки в Белград, става не само фотограф, но и за дълъг период от време – придворен фотограф на сръбския цар. На неговото изкуство дължим факта, че днес знаем как са изглеждали Васил Левски, Панайот Хитов, Стефан Караджа, Любен Каравелов, Ангел Кънчев и др. Синовете му Иван и Димитър също стават фотографи и отначало имат даже общо ателие. Те фактически документират нашата следосвобожденска история и оставят за поколенията портрети на наши политици, държавници, писатели – на княз Александър, после на княз Фердинанд, на цар Борис ІІІ и царица Йоанна, на граф Н. Игнатиев, Симеон Радев, Стефан Стамболов, П. Р. Славейков, Вазов, Яворов... Благодарение на тях имаме образната памет на нашето минало, включително изчезващите стари сгради на столицата. Синът на Димитър - Божидар (Бончо), вече е не само фотограф, но и един от първите кинооператори у нас. Освен Карастояновите, известни са още Хитровите – Тома, Никола и Станю Хитров - братя, които отначало имали “фотографчийница” в Букурещ. Станю Хитров загинал в Ботевата чета, а Тома, изпратен за войвода в Троянско, успява да доживее Освобождението. През неговото ателие минават повечето от нашите следосвобожденски писатели, министри, търговци. Самият факт, че фотографите се наричат “светлописци”, вече говори за това колко сериозно гледали те (а и другите край тях) на този занаят. Ами че фотографът Иван Карастоянов се жени през 1882 г. за сестрата на министър Михаил Сарафов! Да не пропуснем името на Христо Сахатчи, който работи в Пловдив и който, както става ясно от името му, се занимава и с часовникарство, разбира и от оптика, тъкачни станове и всякакви механизми и машини. В спомените на пловдивчанина К. Мунаненов се споменава: “Христо Сахатчи изработи фотографска машина, с която ходеше да ни вади портретите на джам…”. Първите фотографи на България са наясно, че документират една незабравима епоха и затова неуморно трупат своите “светлописи” за поколенията след тях. Не само хора има на техните фотографии, а и градски пейзажи, изгледи от Витоша, кафенета, музиканти, къщи с веранди, ученически групи, женски и колоездачни дружества, театрални представления, манастири, циркаджии и босоноги ратаи… В “Български алманах” от 1895 г., на стр. 951 са посочени шест фотографи в София, като се отбелязват и техните адреси: Димитър Карастоянов е на ул. “Цариградска” (сега бул. “Руски”), Иван Карастоянов е на ул. “Самоковска” (“Граф Игнатиев”), Венцел Велебни е срещу градската градина, Тома Хитров е на ул. “Фердинанд” (бул. “Левски”), Ефрем Бошков е на ул. “Алабинска”, там е и Изидор Маджар. Както става ясно – фотографите са на “мегдана” на младата столица. Иван Карастоянов получил разрешението да се пише &bdquo;придворен” като баща си. В дневника си К. Иречек през 1880 г. пише: ”Князът тези дни оставил да го фотографира старият (Анастас) Карастоянов, който често молил за това; на бедния старец от радост му припаднало”. Занаятът не бил лесен, нерядко фотографираните не се харесвали &bdquo;на кадро” и вдигали люти скандали, знатните &bdquo;обекти” капризничели, а хората от простолюдието трудно плащали... &bdquo;Придворният” фотограф е трябвало да придружава царя и свитата му навсякъде при пътуванията им, това криело опасности. Иван Карастоянов има едно такова преживяване през 1888 г. При едно пътуване на Фердинанд до Рилския манастир се наложило фотографът да замине няколко дена по-късно и по пътя го пленяват разбойници, известната &bdquo;банда на братя Николови”. Мислели си, че е заможен, след като има мека шапка и слуга, а и пътува във файтон... Искали три хиляди подкуп за него и две хиляди за слугата му. Те разхождали пленника 17 дена по горите. Накрая разбрали, че няма да получат откуп и го пуснали. Междувременно се сприятелили. Нещо повече – те, разбойниците, му гласували доверие да връчи от тяхно име писмо до Стамболов, в което обясняват защо са били принудени да се занимават с хайдутлук. И той, Иван, ги... фотографирал даже. Когато след време залавят бандата, Иван Карастоянов отива на делото и се опитва да смекчи присъдата с показанията си, като настройва с това обществото срещу себе си. А разбойниците все пак ги обесват Стамболов в такива случаи бил много суров. Ако се взрем в старите снимки, ще забележим, че те са добре режисирани, особено груповите. И това е обяснимо - обикновено хората се фотографирали по повод на важни събития в живота си: сватба, панихида, събор, кръщене… Такива снимки се слагали в рамка и украсявали обикновено гостната. Фотографът идвал в уречен час, всички го чакали в най-официалните си дрехи, жените – с грижливо направени прически, мъжете – с костюми, връзки, шапки. Отпред нареждали столове за най-възрастните, на скута на бабата слагали най-малкото дете, а дядото се опирал на красивия си бастун. Учениците държали книги в ръце, военните били с униформите си, а младите господа полагали на коляно своите шапки. Не се разчитало на случайни ефекти, за всичко се мислело предварително – за виенската масичка и дантелената покривка върху нея, за дърворезбената стълба вдясно, за божигробската броеница в ръцете на дядото, за цветето в ръцете на младоженката, за играчката на детето… Когато малчуганите задрямвали от дългите приготовления, фотографът приковавал вниманието им с вика: ”Гледайте, гледайте насам, ей сега оттук ще излети едно птиченце!”. Никой не се усмихва на тези снимки – фотографиите са траен документ, дълго време ще се пазят и гледат, ще висят в рамки по стените, не бива човек да изглежда несериозен пред идните поколения. Петя АЛЕКСАНДРОВА