Иван Стефанов гледа трите си деца с 250 лева на месец
<em>В пловдивския квартал &bdquo;Тракия&rdquo; е шумно и весело. Млади момичета се смеят кръшно, майки с колички разхождат децата си, мъже и жени припряно си говорят, връщайки се от работа. Кафенетата са пълни. Кипи живот. В апартамента на Иван Стефанов обаче сякаш времето е спряло. Плачем и аз, и той, докато говорим за трагедията, сполетяла семейството му. <br /> </em><br /> На 3 февруари тази година шофьор сгази детската учителка и съпруга на Иван - Калина. Инцидентът стана на пешеходна пътека, докато тя се е връщала от училището на дъщеря си. След месеци в кома Калина издъхна. 35-годишната жена остави три сирачета, за които днес съпругът й се грижи. Сам. Иван тежко въздъхва и нов порой сълзи теква от очите му. Говори, говори, не спира. Сякаш, за да излее болката, отчаянието от смъртта и гнева от това, че след 8 месеца виновникът е без присъда и е на свобода, а Калина е в гроба &bdquo;Как казахте на децата?&rdquo;, питам с треперещ глас. &bdquo;Големите - второкласничката Йоана и по-малката й сестричка Павлина, бях подготвил. Говорих им, че мама е в болницата, те не бяха я виждали дълго време, защото тя беше там, многократно им втълпявах, че трябва да сме готови за най-лошото. Те приеха по-мъжки смъртта на Калина. Сърцето ме боли за Калоян, най-малкият - не може да приеме истината. Не я разбира. Вечер, всяка вечер ме пита: &bdquo;Защо мама не идва?!&rdquo;, въпреки, че знае, че е на небето. Питате ли ме как издържам?!...&rdquo;, ридае 48-годишният баща. <br /> <br /> С болка той споделя, че едва на 43-я ден от смъртта на съпругата си събрал кураж и им казал, че майка им е починала. Едва преди дни е сложил нейния некролог на входната врата на апартамента. &bdquo;Трагедията ни връхлетя изведнъж, неочаквано, мислех, че и аз ще умра. Но съм силен, трябва да живея заради децата&rdquo;, сам дава кураж на себе си Иван. <br /> <br /> &bdquo;Нощем излизам, ходя сам по улиците, мисля, мисля, но не мога да върна времето назад...&rdquo;, въздиша тежко той. <br /> <br /> Животът на семейството става още по-труден след смъртта на Калина, защото тя е носила основната заплата в къщи. Иван е с инфаркт, трудоустроен е и получава пенсия в размер на 131 лева. Не може да ходи на работа, дори и лека, защото няма кой да се грижи за децата, няма кой да ги води и взима от училище и градина. След драмата майка му се пренася при тях, за да му помага. Въпреки че вече е възрастна, тя чисти и готви, защото синът й не може да се справи сам с три деца. Иван отчаян споделя, че не вижда изход, не вижда светлина. <br /> <br /> Съпругата му е имала фирма приживе, сега тече процедура по закриването й. Едва тогава сирачетата ще могат да получават държавна пенсия. &bdquo;Искам тези пари да се превеждат в техни сметки, защото утре като пораснат, нямам какво да им дам...&rdquo;, казва бащата. <br /> <br /> Сега, освен 131 лева от неговата пенсия, той взима мизерните 120 лева детски надбавки за Йоана, Павлина и Калоян. Около него са брат му и майка му. Чрез вас искам да благодаря на целия български народ, който отдели от залъка си, за да ми помогне. Когато влязохме тук, в общинското жилище, хората пращаха от цяла България кой каквото може и има, за да обзаведем апартамента&rdquo;, благороден е дори и в мъката си почерненият мъж. На сбогуване Иван обещава, че ще е силен, заради децата. Тайно избърсва издайническите сълзи, за да не видят сирачетата мъката му. Вдовецът, въпреки преживения ужас и мизерия, е категоричен, че никога няма да изостави децата си.<br /> <br /> <strong>Пловдив, <br /> Красимира ГЕШЕВА<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />