В България нищо не се постига, деструктивно племе сме и пак роби, казва големият творец
<em>Георги Чапкънов е на 71 години. Роден е в село Вълчи дол. Чапа, както е по-известен, завършва скулптура в Художествената академия при Иван Мандов. През 1990 г. е професор в НХА и основава специалността &quot;Художествена обработка на метала&quot;. Днес той е творец, чието име е сравнявано с най-големите майстори в изкуството на съвременната скулптура в Италия, Япония, Германия, Белгия, сред които най-известните са Св. София, паметникът на Радой Ралин, на Петко и Пенчо Славейкови, Хитър Петър и много др. <br /> <br /> Преди 8 месеца той загуби съпругата си Снежана и не скри пред най-близките си, че животът е започнал да му се струва безсмислен и само творчеството му помага да побеждава донякъде страданието.</em><br /> <strong><br /> - В ателието ти на ул. &rdquo;Врабча&rdquo; ври и кипи. Какво става, успяваш ли да се справиш с празнината, която кончината на съпругата ти остави?</strong><br /> - Не е лесно. Сега само работата ме спасява. Така съм се концентрирал, гледам да не пропускам нищо, да правя каквото може, пък... Да, де... Лично е. Предстои ми изложба в Лондон, в нашия културен институт там, заедно с творби на Дечко Узунов. Ще бъдем един до друг с големия Дечко Узунов. Каква чест! Изложбата ще бъде открита на 1 ноември, в Деня на будителите. Голямо събитие ще бъде, поне такива са очакванията. Подготвям се сериозно. При мен половинчати работи няма. Между другото, обиколил съм света, бил съм над дузина пъти в Япония и нито веднъж в Лондон. Крайно време беше, а?<br /> <br /> <strong>- Вече наясно ли си с какво ще участваш, какво ще представиш?</strong><br /> - Със скулптурни творби, 12 неща трябва да бъдат, защото постаментите са толкова. И други две големи, които са без постаменти. Ще има и една стена с релефи, с плакети... Надявам се всичко да бъде като хората, така ми се иска. Много се радвам, че ми се отвори тази работа, но повече няма да се занимавам с изложби. Или по-нарядко поне. Уморен съм. Ама знае ли човек, нали случаят го води. Пък и дали още ще живея, не знам, не знам.<br /> <br /> <strong>- Не говори така, ние българите имаме нужда от такива големи творци като теб, макар че не го показваме...</strong><br /> - Да живея ли? Не зная. Ще се види колко ми остава... Добре, че тая изложба ми даде още един шанс. Иначе като се присетя за съпругата ми Снежана, която си отиде преди 8 месеца, като се разлигавя, за нищо не ставам. Много е лошо, много ми е тежко. Загубата е голяма. А и всичко около нейната кончина все още ми е много прясно. Мъката е голяма.<br /> <br /> <strong>- Колко години бяхте заедно?</strong><br /> - Малко повече от 40 години. Имаше съвпадение, един без друг не можехме. А сега осиротях. Имам и трима синове, както и 6 внучета. Сега даже чакаме седмото. Вече се знае, че е момченце. Радостно е, но все пак много тежко се живее. Всичко става със зор. С голям зор. Пари няма, работа няма. Хайде, аз имам работа, но най-малкият ми син и снахата са скулптори, и то много добри, а нямат поръчки. И не знаят какво да правят сега. Аз им помагам колкото мога, но въпросът е да не са зависими. Творците трябва да са свободни. Вече крайно време е да направим с тях заедно паметника на Алеко и Бай Ганю. Спират ни. Бай Ганю бил много отрицателен, та нали е литературен герой. Не трябвало паметник. А то всъщност не е и паметник в истинския смисъл на думата. Аз слагам на една маса Алеко и Бай Ганю, който държи една круша според повествованието, има и два празни стола за тези, които искат да седнат при тях, да изпият по една ракия или пък да се снимат. Софиянци тръгват от скулптурата на &bdquo;Славейковците&rdquo; - баща и син, след малко стигат до &bdquo;Витошка&rdquo; и се срещат с Алеко и Бай Ганю. Но по-често хора, които хал хабер нямат, обсъждат, дават идеи, критикуват. Повишават ни тока, парното, храната, крадат ни, лъжат ни - срещу това трябва да се реагира, а те паметниците рушат. Деструктивно племе сме. Нямаме национална памет.<br /> <br /> <strong>- А с монумента на Калоянчев?</strong><br /> - При Калата всичко е наред. Ще го правя. Само че няма пари. В Бургас събират от дарения. Мисля, че са събрали вече 10 хиляди лева, а трябват някъде към 90 хиляди лева. Някой от бизнеса трябва да се бръкне, инак няма да стане. Агонията ще продължи. <br /> <strong><br /> - Очакваш ли промяна?</strong><br /> - Моето мислене е мажоритарно, така да се каже. Не съм за тази или онази партия. Аз съм за свестните, можещите и добрите хора във властта. Нищо добро не чакам. Най-лошото е, че вече толкова години спряха да употребяват думата &bdquo;култура&rdquo;. Пък да не говорим нещо да направят за културата. Нищо! Няма пари за здравеопазване, за образование, че как да има за култура. Лукс! Зачеркната е. И всичко у нас върви по кален, долен път. Хората на духа бедстват повече от всякога. Стигам до заключението, че в България нищо не се постига. Нали имаше вълнения, протести &ndash; какво стана? Пак нищо! <br /> <br /> <strong>- Ама ти що си толкова мрачен, ето почетен гражданин си и на София, и на Монтана вече. Признат си!</strong><br /> - Абе, тия звания трябва да се раздават на по-млади хора, за стимул, за радост. Аз съм стар вече, за нищо не ставам. На стареца му трябва само спокойствие. Както и да е, де. По-добре късно, отколкото съвсем късно или посмъртно.<br /> <strong><br /> - Има ли раздвижване в пазара на изкуствата?</strong><br /> - Не. Нямат пари хората. Галериите линеят. <br /> <br /> <strong>- Но ти тогава защо работиш всеки ден?</strong><br /> - Да, аз работя всеки ден. Ставам в 7 часа, пия си лекарствата, купувам си два вестника. И ако не дойда три дни в ателието, ще се разболея. Винаги ме навестява по някой приятел, пием кафенце, ракийка и запретвам ръкави. Към 16,30 часа спирам. Такъв ми е режимът, такъв ми е животът, открай време. Работата ме поддържа. Същото прави и моят съсед Светлин Русев, непрекъснато организира изложби. Активен е. Той е позитивен тип, който никога няма да се изложи, да си заложи името за глупости. И той просто работи. Аз имам идеи за още един живот, няма да мога сигурно да ги реализирам. <br /> <br /> <strong>- Какво още искаш да направиш, някой образ на политик, на книжовник, на кого?</strong><br /> - Искам да извая портрет на писателя Антон Дончев. Особен човек, автентичен, какъвто трябва да бъде един автор на &bdquo;Време разделно&rdquo;. Много го обичам и уважавам, а и той мене. Трябва да го започна час по-скоро, да не стане късно, нали? Много бързо пада пепел върху имената. Ето Йордан Радичков наскоро си отиде, а все едно не е съществувал, при цялото му величие. Аз му направих паметник в Монтана и го подарих на града. Правя подаръци, но когато мога. Сега вече съм на нокти, не мога.<br /> <strong><br /> - В заключение нещо хубаво няма ли да кажеш?</strong><br /> - Хубавото са децата. Дано намерят сили да го избутат този идиотски живот. Искам по-леко да им върви, да имат малко повече късмет. А за внучетата ми, то се вижда, че те са по-отракани от нас, като не им харесва, ще си вдигнат чуковете и ще отидат в чужбина. Но аз съм си тук и чакам своя пореден Гергьовден, защото пропуснеш ли празник, сам си виновен. Разбираш ме, нали!<br /> <br /> <strong><br /> Елена КОЦЕВА </strong> <br />