Иван Попйорданов: Мъчи ме псориазис!

<em>Иван Попйорданов е роден на 14 август 1938 г. Завършва в Прага през 1962 г. филмова и телевизионна техника. През 1963 г. започва работа в изграждащия се тогава Киноцентър, чийто директор е от 1972 до 1979 г. Под негово ръководство са реализирани около 150 филма. През 1997 г. за кратко е зам.-министър на културата, а през януари 1998-а печели конкурса за генерален директор на БНТ. Есента на същата година подава оставка заради несъгласие с приетите от парламента поправки в Закона за медиите</em>.<br /> <br /> На 5 май 2013 г. при нелеп инцидент в Боянските гробища загина синът му &ndash; талантливият актьор от Народния театър Чочо Попйорданов. Три седмици по-рано Иван Попйорданов губи и съпругата си д-р Екатерина Попйорданова.<br /> <br /> В един откровен разговор специално за читателите на в. &bdquo;Доктор&rdquo; Иван Попйорданов се представи като съпруга, бащата и дядото в силно сплотено семейство.<br /> <br /> <strong>- Здравейте, г-н Попйорданов! Как се чувствате, споделихте, че остарявате?!</strong><br /> - Ами дотолкова, доколкото не смогвам на енергията на внучката. Тя е живо и темпераментно дете. Наложи се бързо да се приспособи към дневните ясли, защото дядо не насмогва, а мама работи. Все иска да се пее. А когато няма кой да пее, сама си пее. Дано съдбата да се смили над нея. Да е щастлива. Обичана е. А и майка Даниела е много топъл и позитивен човек...<br /> <br /> <strong>- Мислите ли, че на Чочо му се струпа много през последната година от неговия живот? Какво го прекърши?</strong><br /> - Да, така е. За кратко време той загуби двамата си любими &bdquo;даскали&rdquo;, както наричаше Крикор Азарян и Тодор Колев. Не ги прежали. Помните, че оглави протестите, когато искаха да пенсионират Коко като преподавател в НАТФИЗ. Не се примири с това. Изстрада го. Изпрати и Андрей Баташов, с когото бяха много сродни като души и съдба. После си отиде майка му Екатерина, с която имаше невероятна връзка. Може и да прилича на мен, но беше изключително близък с нея. Много тежки натрупвания. Преживя само 25 дни след кончината й. Сега почива до нея...<br /> <br /> <strong>- Написахте книга - &bdquo;Писма до сина ми&rdquo;, в която всъщност описахте неща, които не сте успели да кажете на Чочо&hellip;</strong><br /> - И още как! Това е нещото, което бих могъл да направя в памет на Чочо, и смятам, че там някъде, от горе, той ме гледа удовлетворен. И освен това отиде при майка си, която много, много обичаше!&hellip;<br /> <strong><br /> - Какво ви дава писането?</strong><br /> - Специално в случая с книгата, това беше един вид форма на психотерапия за мен. Защото толкова беше ужасяващо всичко &ndash; за по-малко от три седмици да загубиш двамата си най-близки хора &ndash; съпругата ми и след това сина ми &ndash; че някак си в процеса на писането, самото писане, ми подейства като посещение на кушетката на психиатъра. За да потърся всичко, което съм загубил като възможност и като разговор с най-близките ми хора.<br /> <br /> <strong>- И други хора пишат, но тяхното в сравнение с вашите &bdquo;Писма&hellip;&rdquo; сякаш са микроскопични прашинки. Съпругата ви от какво почина, извинете, че човъркам в раната ви?!</strong><br /> - Малко преди да навърши 60 години, <br /> <br /> <u>съпругата ми получи тежък исхемичен инсулт </u><br /> <br /> Беше доста обездвижена, имаше двустранна пареза. Слава Богу, нямаше други поражения &ndash; в говор, в ментално състояние. Но един човек, който като лекар беше свикнал на непрекъснати контакти с хора и движение, в продължение на 15 години се чувстваше ужасно&hellip; Изкара ги в инвалидна количка&hellip;<br /> <br /> <strong>- Поддържаше ли връзки с колегите си?</strong><br /> - О, разбира се! Катя беше много добър педиатър и в тези години имаше практика в две болници. За нейна голяма радост, имаше много майки, които й доверяваха здравето на децата си в нейните ръце &ndash; консултираха се с нея по всяко време за каквото и да е, макар и по телефона. Изключително разчитаха, до последния й ден всъщност, на нейните консултации.<br /> <strong><br /> - Не можаха ли лекарите да й помогнат?</strong><br /> - Помагаха й &ndash; идваха вкъщи кинезитерапевти, физиотерапевти, рехабилитатори. Поддържаха я в сравнително добър тонус и с възможност да се обслужва сама.<br /> <br /> <strong>- Как се чувствахте вие в тази ситуация?</strong><br /> - Това беше голяма отговорност за мен, тъй като такъв човек, в такова положение, трябва да бъде обгрижван достойно. Така че в продължение на 15 години поех и други функции &ndash; на домакиня, на човек, който поддържа семейството, къщата и грижите за Катя.<br /> Не се срамувам от тези си задължения. Тя ме научи да готвя, и то добре. И сега го правя &ndash; добър готвач съм, дори сладкар. Готвя с удоволствие и съм на принципа, че като правиш нещо, трябва да го правиш с желание, с много любов.<br /> <br /> <strong>- С годините вече не отбягвате ли по-пикантните храни?</strong><br /> - Никога не съм се подлагал на някакви диети, на специален режим. Аз съм малко хаотичен човек. Не че не признавам ползата от здравословното хранене, но същевременно смятам, че<br /> <br /> <u>организмът сам си пожелава нещо и после си го изхвърля</u><br /> <br /> Още повече, че не са ми чужди пороци като пушене и в известен смисъл и пиене от време на време.<br /> <br /> <strong>- Много ли пушите?</strong><br /> - Да, стана доста време, откакто пуша. Съзнавам, че ми е противопоказно, но всеки път се отказвам, и всеки път пак пропушвам. Знам приказката на някои, че една цигара няма да ми навреди повече от замърсения въздух на София, но мисля, че не са прави. Има много по-замърсени градове от нашия. Да, столицата ни не е като преди години &ndash; тя е пренаселена, пренатоварена от транспортни средства, от мръсотия, от неоправия.<br /> <br /> <strong>- Почивате си на вилата&hellip;</strong><br /> - Да, имам една дървена къщичка в Средна гора, в Етрополския балкан, където бягствата там са ми също форма на психотерапия. С нищо не се занимавам там &ndash; кося тревата и се грижа за цветята. Много е диво, но и красиво, приятно &ndash; тя ми е приютът в планината.<br /> <br /> <strong>- Как сте със здравето? На кои лекари се доверявате?</strong><br /> - Безкрайно съм благодарен на лекарите в кожната клиника на ВМА &ndash; прекрасни специалисти. Много ми помогнаха &ndash; от години имам проблем, псориазис ме измъчва. Уважавам страшно много лекарската професия и ненавиждам своеволията, които си позволяват някои издания и журналисти &ndash; с повод и без повод да атакуват лекарската гилдия. Смятам, че това е проява на социална и обществена безотговорност.<br /> <br /> Когато съм имал нужда, съм получавал компетентната докторска помощ.<br /> <br /> <u>Мисля, че имаме прекрасни лекари </u><br /> <br /> и доста добре развита медицина.<br /> <br /> В обострените ми кожни периоди дерматолозите от Военна болница винаги са ми помагали, за което им благодаря. За съжаление талантливите доктори напускат България &ndash; много са причините, но ниското заплащане и обидите към тях са основните. Ние не си ценим добрите специалисти, гледаме всячески да ги унижим. Това е най-страшното нещо за България.<br /> <strong><br /> - Има ли здравеопазване у нас?</strong><br /> - Разбира се, че има, и то според мен е на добро ниво. Имам роднини в чужбина и знам колко са критични към т.нар. обществено здравеопазване там.<br /> <br /> Българите сме станали много завистливи, нехайни един към друг &ndash; това не искам да го срещам в живота си. А от смъртта по-страшно няма &ndash; не искам да я изживея отново за някои близки хора и приятели.<br /> <br /> <br /> <strong>Люба МОМЧИЛОВА</strong><br />