16 Окт. 2014, 13:31
3963 прочита
3 коментара
С наградите не се свиква, винаги е приятно да видиш признанието за твоя професионализъм, твърди топ фоторепортерът
<em>Роден е през 1959 г. в с. Йонково, Разградска област. Живее и работи в Исперих. Неговите любими обекти са хората и природата на родното Лудогорие. Заснел е десетки хиляди кадри от археологическите разкопки в ИАР “Сборяново”. Негова е първата снимка на вътрешността на Свещарската гробница през септември 1982 г. През 90-те години на м. в. снимки на Мехмед Азиз са публикувани във всички централни и регионални вестници. Получил е множество награди и отличия. <br />
</em><br />
Снимката на падналия след проливни дъждове кран в град Исперих през 2002 г. се появява на първи страници на 16 централни вестника. Любопитни и майсторски снимки на Мехмед Азиз неведнъж са ставали топ снимки на деня в Пресфото-БТА. Те могат да се видят от цял свят и да попаднат в световния фотообмен. Много от уловените мигове на известния фотограф са в интернет пространството.<br />
<br />
Слаб и подвижен като юноша, той прилича на онези птици, които кацат на най-високите люлеещи се клони – докато мигнеш, и вече ги няма. Неспокойна натура, “сърце-трепетлика”, както казва народът. Да се чудиш как има търпението да прави пейзажни снимки, където понякога трябва да чакаш с часове светлината или вятъра, или облаците да се разсеят... Предпочита джинсите и тениските, но <br />
<strong><br />
задължителната му дреха е фотографското елече с 36 джоба – </strong><br />
<br />
нали като всички фотографи по света носи куп дребни, но важни за професията си вещи. Не се разделя с фотографския апарат, със слънчевите очила и с цигарите си. Трудно издържа без кафе. Любимото му време за работа – след полунощ докъм четири часа сутринта. Твърди, че тогава сетивата му са най-будни. Ако се опиташ да му направиш комплимент, той скромно отговаря: “Върша си работата. Това умея – да правя снимки”. <br />
<br />
Преди години един журналист го нарече “ловец на мигове”, но това, което трябва да се добави, е, че тези мигове винаги изглеждат затрогващо съкровени и лирични, като част от неговия личен живот.<br />
<br />
Неговите пейзажи ни подканят да си припомним вкуса и аромата на истинските неща от живота. Полето, дърветата, стадата, които се връщат уморени привечер, кучето с репей на опашката, слънчогледовата нива, селската каручка, която се отдалечава сред сенки и слънчеви петна, неспокойните ята на птиците в червеното есенно небе са картини, за които трябва да имаш лирична нагласа. А портретите на Азиз са тема, която може и трябва да се разглежда отделно и много сериозно. Героите му напомнят тези на Йордан Йовков от добруджанските му творби, толкова са правдиви, искрени, истински. Сякаш са вечното лице на България - с бръчките на старците, с усмихнатите лица на забрадените селски мадони, със свенливостта на девойчетата, закичени с “росна китка”, със стародавната магия на някогашните ритуали и празници. <br />
<strong><br />
Наред с радостта, фотографът умее да пресъздава и голямата мъка <br />
</strong><br />
Тя прозира в репортажните снимки, направени в наводненото градче Цар Калоян. Тук майсторството на фоторепортера кара зрителя да притаи дъх от болка. Сякаш срутените къщи и жените, кършещи ръце над телата на удавените, на фона на едно огромно природно бедствие, са създадени през замъглени от сълзи очи.<br />
<br />
Фотокореспондентът на БТА – Пресфото за Разградска област Мехмед Азиз не е просто момчето от с. Йонково, което прави първите си снимки още през 1975 г. с подарения му като награда след ученическа бригада фотоапарат “Смена 8”. Не е и само журналистът, готов да скочи посред нощ и да хукне в тъмнината със своя модерен дигитален “Канон”, защото някъде има пожар, наводнение, катастрофа. Той е новинарят, снимките са на първите страници на сутрешните вестници. Мехмед Азиз безспорно е един от малцината български майстори в това изкуство и възможността да надникна чрез това интервю в творческата му лаборатория открехва само пролука към тайната на занаята. <br />
<strong><br />
- Наистина ли беше едва 14-15-годишен, когато реши, че това ще е бъдещата ти професия?</strong><br />
- Така беше. Нямах никакви колебания. Самият факт, че родителите ми ме пуснаха да уча в полиграфическия техникум “Юлиус Фучик” в София, толкова далече от родното ми място, означава, че съм бил непреклонен в желанието си да стана фоторепортер. Бях единственото турче там.<br />
<strong><br />
- А кога публикува за първи път снимка?</strong><br />
- “Транспортен глас” бе първият вестник, който публикува моя снимка. Това беше през 1979 г. Тогава още служех в казармата.<br />
<br />
<strong>- Какви качества трябва да притежава един добър фотограф?</strong><br />
- Отговорност, прецизност, точност. Но и любов към това, което правиш, все едно дали става дума за пейзажи или събития. Както и комуникативност - да умееш да разговаряш с хората, да ги предразположиш, да ги накараш да ти позират. Всичко това е част от професията фотожурналист.<br />
<br />
<strong>- Има ли нещо, което си е “дар свише”?</strong><br />
- Сигурно, но то няма име. То е като вродения усет на художника, на поета – да знаеш кога и как, без да си даваш сметка, защото ти идва отвътре.<br />
<strong><br />
- Кои оценки те интересуват и радват повече – на обикновените хора или на специалистите и колегите?</strong><br />
- Правя снимките си така, че да са разбираеми и за селянина от Йонково, и за преситения сноб от Париж примерно. Затова и не слагам заглавия. Излишни са! Искам зрителят веднага да разбере, да усети какво съм искал да кажа, а не да умува и да гадае. Да го види мигновено през моите очи. В този смисъл реакцията на обикновения човек ми е по-скъпа.<br />
<strong><br />
- Но ти можеш да я видиш само на изложба?</strong><br />
- Да, за съжаление! Но ето че сега си спомням възрастната жена, която дълго стоя пред един пейзаж и все си повтаряше, че това го е виждала, а защо не го е видяла така… Чак се просълзи. И аз й подарих снимката с автограф. Така ме развълнува!<br />
<br />
<strong>- Свиква ли се с наградите?</strong><br />
- Не, винаги е приятно. Не заради парите или предметите, а заради отличието, признанието, зад което стоят имената на известни професионалисти, на които се възхищавам.<br />
<br />
<strong>- Имам чувството, че не страдаш от липса на признание.</strong><br />
- Всъщност аз съм щастливец, защото моята работа всеки ден се вижда от хиляди хора в българската преса. По време на наводнението в Цар Калоян дни наред първите страници на вестниците бяха заети от мои снимки. Ръководството на БТА ми изказа специално поздравление. Не мога да не се чувствам доволен.<br />
<br />
<strong>- Режисираш ли снимките, които правиш?</strong><br />
- В репортажните това е трудно, но е допустимо. Има такъв термин – “режисура с първоначален тласък”, т.е. уговаряш се с хората кой къде да застане и какво да прави. По принцип съм привърженик на “чистия фоторепортаж”, т. е. без никаква намеса.<br />
<strong><br />
- Кои са задължителните елементи в магията на една снимка?</strong><br />
- Светлината, композицията, гледната точка… И човекът зад апарата, той е най-важният. Защото понякога всичко е наред, и апаратът е добър, на снимката й липсва “душа”.<br />
<br />
<strong>- На кои жанрове държиш повече – на репортажните снимки, на портрета, на пейзажа или на специализираната фотография?</strong><br />
- Първите ми са по на сърце. Специализираната фотография – реклами, дипляни, каталози – може да е много трудна, да е голямо изпитание за моя професионализъм, но си остава встрани от творческите ми интереси, а понякога и от масовото внимание.<br />
<strong><br />
- Къде е върхът, вървиш ли към него?</strong><br />
- Не мисля за върховете. Гледам да си свърша възможно най-добре работата. Да се усъвършенствам. Успехите идват от само себе си, когато се стремиш към перфекционизъм. <br />
<br />
<strong>- Все пак къде би мечтал да се появиш със свои снимки?</strong><br />
- Може би снимки в луксозния каталог на "Worldpressphoto". Това наистина е възможно най-голямото отличие за фотожурналисти от цял свят.<br />
<br />
<strong>- Пожелавам ти го!</strong><br />
<br />
<br />
<strong>Петя КАНДИЛАРОВА</strong><br />
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
OЩЕ ОТ РУБРИКАТА
Личности
Сашо Манов, директор на музея на “червените”: Хората даваха домашно вино и ракия за билет за мач на армейците
03 Ноем. 2016, 12:09
Личности
Шуменският ветеринар д-р Стефан Стефанов стана на 85: Навремето внесохме първите биволици от Азия
02 Ноем. 2016, 12:41
3 Коментара: