С Ренета Инджова дефилирахме на един моден подиум, ръгна ме да падна, но не сполучи
<em>Мария Стефанова е от бившите икони на Стара Загора. Работила е като старша медицинска сестра на отделение в болницата, била е близка приятелка с легендарния Чочоолу, с Радой Ралин, спасила е от смърт първия президент на демократична България Петър Младенов.<br /> </em><br /> Днес Мария мизерства с една пенсия. Не може да си плати тока и телефона, не може да си купи вестници, четенето на които е любимото й занимание. От пенсионерските вестници най-много харесва &bdquo;Над 55&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- Мария, ти май не можеш да се освободиш от спомените?</strong><br /> - Спомените ми са тези, които ме карат да се чувствам жива. Иначе отдавна да съм на оня свят. Знаеш ли колко мизерно живея? Аз, дето навремето ходех с най-хубавите дрехи, имах най-хубавата прическа, другарувах с едни от най-личните хора не само в Стара Загора, ами и в София. Ако искаш да знаеш, лидерът на &bdquo;Подкрепа&rdquo; Константин Тренчев е живял у дома, писал си е статиите на личната ми пишеща машинка. Хранила съм го, а сега вече не ме познава.<br /> <br /> <strong>- Познавате се и с Ренета Инджова, по какъв повод?</strong><br /> - Майка й беше модна шивачка в Стара Загора, а тя дефилираше с нейните модели. Дори имам един такъв, не много приятен спомен с нея: Ренета ме блъсна с лакътя си, докато дефилирахме, за да падна и да се изложа и тя единствена да остане на вниманието на публиката. Смея да твърдя, че бях по-красивата от двете. Не, не й се сърдя. Това са познати момичешки номера, и други са го правили&hellip;<br /> <br /> <strong>- Няма да отречеш, че и ти си имала самочувствието на актриса?</strong><br /> - Вярно е, участвах в снимането на филма &bdquo;Хроника на чувствата&rdquo;. В масовките. Жоржета Чакърова ми предричаше голямо бъдеще в киното. Случи се така, че по време на снимките една лампа от прожекторите падна върху главата ми и изгубих съзнание. Отказах се от кариерата на филмова актриса и записах медицина.<br /> <br /> <strong>- Шегуваш ли се, когато казваш, че Стефан Продев е голямата ти любов? Къде тогава е мястото на Радой Ралин?</strong><br /> - Не, не се шегувам. Така е, той и досега остава голямата ми любов, но като творец. Със Стефан Продев дори не сме се срещали, но сме имали стотици разговори по телефона.<br /> <br /> <strong>- С една дума &ndash; телефонна любов?</strong><br /> - Може и така да се каже. А виж, с Радой Ралин не само че се познаваме, но и с един мой приятел му ходихме на гости. Двамата с поета Радко Радков бяхме ходили на гроба на Людмила Живкова и на връщане той ме попита дали искам да гостувам на Радой Ралин. Така попаднахме в неговия дом. Това е спомен, който ще пазя, докато съм жива.<br /> <br /> <strong>- А какъв ти е споменът с Петър Младенов?</strong><br /> - Той тогава беше външен министър. С приятели идвали на лов в нашия край и някой вместо да отстреля дивеча, улучил Петър Младенов в лицето, а куршумът си останал вътре. Докараха го в болницата, а аз бях тогава дежурна сестра. Видях, че куршумът е заседнал на много важно място и една несполучлива операция би могла да повреди лицето му. Шефовете на болницата вече бяха тръгнали да търсят хирург, който да го оперира. Реших се и отидох при него. Казах му, ако иска всичко да е наред, веднага да тръгва за София и там да го оперират. <br /> <br /> Тука няма такъв специалист, който да извади куршума, без да изкриви цялото лице. Петър Младенов ме послуша и колата веднага тръгна за София. Там го оперирали, извадили куршума, а на лицето му останал само един почти незабележим белег. Преди по-малко от година в центъра на Стара Загора ме среща един възрастен човек и ме спира. Когато се случи това с Петър Младенов, той работел в Окръжния комитет на БКП и ми каза кой всъщност е стрелял по външния ни министър. Стрелецът се казва Иван Панайотов и толкова тежко преживял случилото се, че семейството му го пазило цяла година да не се самоубие. И този спомен ми е скъп&hellip; <br /> <br /> <strong>- Спомени, спомени, ама с тях не се купува хляб, не се плащат ток и телефон, нали?</strong><br /> - За съжаление, така е! Наистина преживявам много трудно. Преди около месец мой познат пусна съобщение във вестниците, че съм на ръба на оцеляването, че не мога да си платя тока и телефона и ако има добри хора, нека ми помогнат&hellip;<br /> <br /> <strong>- И какво, помогнаха ли ти? </strong><br /> - Само един човек изпрати на посочената във вестниците сметка няколко левчета, колкото да мога да си купя няколко кифли, това е! Не ми стига другото, ами взех, че се спънах на един разбит тротоар в Стара Загора и нещо в коляното ми щракна. Счупи ли се, скъса ли се, не знам, но бяха адски болки. Пари за снимки и други медицински услуги нямам и затова отидох при прословутата Момера Пенчева, с която живеем наблизо. Казвай, сестро, питам я, къде да ходя, какво да правя, че не мога да вървя от болки. А тя знаеш ли какво ми каза? Каза ми, че няма да ходя никъде и мога да правя това, което и тя може. Показа ми как да правя с ръката си кръгове около болното коляно и след половин час вече нищо не ме болеше&hellip; Това с коляното добре, но как да накарам душата да ме боли по-малко, кой ще ми каже?... Знам, че няма кой, защото това, което става в държавата, гаврата с възрастните хора, които мрат като мухи, удря право в душата&hellip;<br /> <br /> <br /> <strong>Тодорка НИКОЛОВА </strong><br />