Средната продължителност на живота у нас показва и доказва, че изчезваме като народ, твърди писателят
<em>&nbsp;Никола Инджов, поет, публицист, есеист, преводач на поезия от испански, португалски, руски и сръбски, е роден на 30.09.1935 г. в Бургас в семейството на бежанци от Беломорска Тракия. Детството му преминава в Созопол, в Гюмюрджина (дн. Северна Гърция), юношеството му - в Хасково. <br /> </em><br /> За първи път публикува стихове в сп. &quot;Септември&quot; (1952 г.). Има награди от Празника на поезията (1961 г.), от Световния младежки фестивал в Хелзинки (1962 г.), от Съюза на съветските писатели (1967 г.), от Съюза на преводачите (1999 г.), от Съюза на българските писатели за най-добър роман (&quot;Възречени от Манастър&quot;) за 2001 г., за най-добра публицистична книга (&quot;Приписки към времето&quot;) за 2005 г. Носител на голямата литературна награда на Бургас (1996 г.). Носител на Националната Ботевска награда (2001 г.), на орден &quot;Кирил и Методий&quot; - огърлие, за особени заслуги в развитието на българската култура (2006 г.).<br /> <strong><br /> - С какво искаш да те запомнят внуците ти?</strong><br /> - С изреченото и с написаното слово, но и с това, че съм баща на бащите им. При две момичета и едно момче е напълно възможно родовото име да изчезне, но дано родовата кръв се прелива от поколение в поколение. Дано има и след мене мъже Инджови, но също така и мъже Инджовци. Иде ред да проработят гените по женска линия&hellip;<br /> <br /> <strong>- Изкушаваш ли се да даваш съвети на по-младите?</strong><br /> - Все по-малко и все по-малко прониквам в техните проблеми. Кръвта ни е една, времето &ndash; различно. Извън десетте божи заповеди не смея и дума да промълвя. <br /> <br /> <strong>- Как си със здравето?</strong><br /> - Тия дни на една автобусна спирка самоотвержени граждани на моята възраст ми отстъпиха място да седна заради бастуна, който ми подари преди време Недялко Йорданов. С благодарност съчиних наум следното двустишие: &bdquo;Бастун ми подари Недялко/ и аз да се почувствам малко&hellip;&rdquo;<br /> <br /> <strong>- Според теб писателите успяха ли да осмислят промените в България през последните две десетилетия и половина? </strong><br /> - Знам само, че този период бе предсказан от българските писатели, типичните образи са описани отдавна. В нашия живот се е възродил бай Ганьо, възвърнал се е ведно с Дочоолу и Гочоолу, с начина да прави избори, с конфузните си посещения в чужбина&hellip; Но всекидневието не само съживява подобни герои и ситуации, всекидневието отстранява от общественото пространство наши класически литературни герои, които са бивали пример за възпитание на личността. Кой сега говори за Бойчо Огнянов и доктор Соколов, за Рада Госпожина и Мичо Бейзадето, за Колчо Слепеца и за лудия Мунчо? Герои на велик роман, при това романът уж не е забравен. Но са забравени идеите, които героите му излъчват. Дори бих казал, че са забравени съзнателно, че се отстраняват хитроумно от днешния ден. Смее ли някой днешен вития да се изправи на своята си там трибуна и да произнесе заветните поетични слова на автора на същия този роман: &bdquo;Русия! Колко ни плени / туй име свято, родно, мило. / То в мрака бива нам светило, / надежда в нашите злини!&rdquo;. <br /> <strong><br /> - Здравната система удовлетворява ли те?</strong><br /> - О, да! Пред кабинета на моя личен лекар винаги има опашка. Това означава, че ние, пациентите, сме още живи и като че ли ставаме повече&hellip; В мащаба на здравеопазването България е препълнена с все още живи пациенти, какво повече да искаме? Нас и Здравната каса не може да ни довърши с цените на лекарствата&hellip; Пък нека дървените философи на прехода да определят този демографски феномен какво е. Нали видяхме една министърка на здравеопазването да се титулува гордо, че е &bdquo;тежката артилерия&rdquo; на една партия, но нито веднъж да не спомене, че е лекарка. Имам чувството, че залповете на тая тежка артилерия не оставиха камък върху камък в здравеопазването. <br /> <br /> <strong>- Казват, че писателите имат пророчески дар, ти какво провиждаш в бъдещето за българите, за България?</strong><br /> - В едно от първите си стихотворения писах, че съм &bdquo;тщеславен и случаен / на себе си пророк&rdquo;. Това бе преди повече от половин век. Сега ако съм оракул, оракул извън Делфи, вече не мога да нарека мечтата си за България предвиждане. Защото каквито и статистически индекси на развитието да сочим, каквито и доклади от Европейския съюз да ни поощряват, каквито и властелини на света да ни потупват по рамото, има един-единствен безспорен показател за наличието на българи в света &ndash; средната продължителност на живота. У нас при жените тя е 76,3 години, а при мъжете &ndash; 69,2 години. За държавите от Европейския съюз средната продължителност на живота е 82,4 за жените и 76,7 години за мъжете. Значи българинът живее все по-кратко, българите стават все по-малко. Това поражда отчаяние. Мечтата ми за България няма да се сбъдне, това е.<br /> <br /> <strong>- Какво пишеш в момента?</strong><br /> - Завърших роман със заглавие &bdquo;Душа на друг човек&rdquo;. Нещо като продължение на предните ми два романа &ndash; &bdquo;Възречени от Манастър&rdquo; и &bdquo;По следите на норвежеца&rdquo;. Най-общо казано, пак за съдбата на бежанците от Беломорска Тракия. Нали и аз съм бежанец. <br /> Кои от колегите ти писатели, според теб, се харесват и четат едновременно и от възрастните, и от младите...?<br /> - Може би Евтим Евтимов, Георги Константинов... и кой още? Определено не съм аз.<br /> <br /> <strong>- Как ще отпразнуваш рождения си ден?</strong><br /> - На тая дата ще има протест против вдигането на цените на тока, което започва на следващия ден. Ще празнувам за последен път на електричество, оттам нататък &ndash; на свещи. До последната свещ, която ще запалят за мене. Неизбежно е, отнасям се спокойно. Мисля, че изпълних живота си с благородни помисли и действия. <br /> <br /> <br /> <strong>Петя ИВАНОВА</strong><br />