Някои възпявахме въстанието, други го "осребриха"

<em>Може би безвъзвратно отмина времето, когато датата 23 септември бе тържествено отбелязвана в България по два повода. Това беше празникът на Българската народна армия, добре окомплектованата числено и технически модерно въоръжена наша войска, която имаше задачата да отбранява южния фланг на Варшавския договор. Е, май в плановете влизаше да дочакаме съветските съюзници и за няколко часа съвсем не като туристи да направим посещение някъде към Златния рог... Любопитен е обаче вторият септемврийски празник на 23 септември: това беше съответната годишнина от Първото в света въстание против фашизма с център бунтовния и беден, но честен Северозапад, територията от Врачанско, през някогашния Фердинанд (Михайловград, Монтана) та чак до Видин.</em><br /> <br /> Аз бях момчето с лунички и с коса с цвят на ожарена от слънцето трева. Роден съм в Плевен, където дядо ми и чичовците, каруцари и шивачи, застават с Асен Халачев в плевенския бунт срещу деветоюнските превратаджии. Доста тояги падат върху моите роднини и запомних този факт във фамилната история. А дядо ми по майчина линия бе от Ружинци, Белоградчишко. Там отраснах през ваканциите, копаех царевица, порязах пръста си със сърп, пасях кравата и слушах разказите на дядо. Той е бил дребен търговец на дървен материал от Балкана при Горни Лом до Дунава край Лом, не симпатизираше на комунизма, но ми казваше: &quot;Сине, американците разбъркват света&quot;. Това, с което детето в мен бе впечатлено, е изповедта на дядо за събитията от 1923 г. Бил е мобилизиран и поставен в обкръжение на Ружинци, за да не могат да се изплъзнат въстаниците, да бъдат заловени или убити. <br /> <u><br /> </u><strong>Дядо ми спасил неколцина въстаници, </strong><br /> <br /> пропускайки ги незабелязано с думите: &quot;Хайде, отивайте си, момчета, имате майки, бащи и дечица...&quot;<br /> <br /> Когато след доста години започнах работа като журналист и скромен литературен творец в Берковица и в окръжния център Михайловград, бях подвластен на &quot;септемврийската&quot; магия в този край. Като пионерче помня, че ни събираха в тогавашния Михайловград, стари въстаници ни разказваха спомени, а камионът ни на връщане по старото павирано шосе от Михайловград до село Живовци (днес под язовира!) преминаваше край каменни плочи, оградени със синджири - паметници на разстреляни въстаници. Пътят през серпентините на Петроханския проход нашепваше още &quot;септемврийски&quot; балади. <br /> <br /> След години почти на всеки завой в прохода изникнаха обелиски от цветен берковски мрамор, които свидетелстваха за събитията от 1923-та. Бяха времена, когато се хвалехме пред чуждестранни делегации и журналисти, че в България, и тъкмо в този страдалчески, беден и непокорен Северозапад е имало Манчова буна срещу османците, Чипровско въстание срещу поробителите и Първо въстание срещу фашизма, чумата на ХХ век!<br /> <br /> Вятър и мъгла... Някой затвори историята, пренаписа я, дори я препика като популярната фигура на онова момченце от някогашните фонтани. <br /> <br /> <strong>От паметниците няма и помен, но не това е важното - няма я паметта</strong><br /> <br /> И нещо още по-страшно: в българския печат, в книгите, в историята на &quot;легендарната партия на бедните&quot; се настани мълчанието за 1923-та. И оня подличък, но изконен български страх да защитиш моралните си позиции, да сложиш на ревера си значката на твоето съвестно &quot;Аз мисля така, а не както мислят и заповядват властелините на деня&quot;.<br /> <br /> Няма да споря с историците, малък ми е потенциалът и &quot;вътъкът&quot;. Сигурно има много &quot;против&quot; и малко &quot;за&quot; по отношение на правилността да запалиш огъня на бунта. Сигурно подбудителите на въстанието и сетнешни ръководители навреме са се ориентирали към бягство в Сърбия и това е малко позорна страница в биографиите. Но не всички бягат, някои гинат на позициите. А от София, Шумен, Търново вместо телефонен сигнал за революционна битка идат правителствени войници и &quot;доброволци&quot;, търкалят оръдия срещу пушки и мотики. <br /> <br /> Бих искал да попитам днешните исторически и политически капацитети защо мълчат за ония събития, защо не осведомят младите чалга поколения какво се е случило в трагичната ни братоубийствена история. Едно законно правителство бе свалено от власт с полунощен въоръжен преврат, бяха арестувани, пребити и избити обикновени отрудени селяни. А върхът на българския политически канибализъм бе жестокото убийство на един министър-председател. Сигурно Стамболийски се е възгордявал, сигурно под цилиндъра и фрака е имал везана селска риза. Но това е българският политик, който подписва по принудата на дипломатически правилник унизителния пораженски договор за страната си <br /> <br /> <strong>и ядно ЧУПИ писалката като негова последна личностна победа над европейския ястреб, клъвнал България</strong><br /> <br /> Днес подписват подобни икономически &quot;споразумения&quot; с васалска усмивка на лице, прибират си писалчицата и бързат за банкета в съседната зала. После кацат в България и български независими журналисти се захващат с &quot;мазаческо-бояджийската&quot; си работа, но май се отклоних от темата: въстанието от септември 1923-та е отговорът на ограбеното работническо съсловие и на обезглавеното селячество срещу пълзящата змия на буржоазно-политическата клика в страната на Ботев и Левски.<br /> <br /> Хайде, опровергайте ме, днешни апологети на справедливото ни ежедневие, в което някои &quot;хора&quot; се дърлят за малката мръвка в кокала на властта, а други ЧОВЕЦИ се задушават във вонята на контейнера за боклук. И бъдете благодарни, че партията на Благоев и Димитров няма вече буйни глави, а само &quot;икономически капацитети&quot; и &quot;разтегачи на локуми&quot; за доброто на народа, разбирай, доброто на &quot;рода&quot;...<br /> <br /> Имах късмета да бъда в центъра на въстанието по време на честванията около 60-годишнината. Бях журналист в Михайловград, окръжният кореспондент на БТА. Като такъв подготвих и домакинствах на голям международен журналистически десант под егидата на БТА в центъра на въстанието. Бях под контрола на тогавашния ми шеф на &quot;Вътрешна информация&quot; Симеон Симеонов и на началника на отдел &quot;Кадри и специален&quot; Перчев. Заседанията ставаха в залата на ОК на БКП, разискваха се темите за въстанието и успехите на социализма. <br /> <br /> <strong>Боже мили, колко трогателно активни и партийно верни бяха моите колеги от столицата,</strong><br /> <br /> а днес ги гледам по телевизиите как хулят вчерашните си господари, пустосват Путин и Русия. Много, много са спали навремето тия от Шести отдел, след като са настанили на хранилката на партийно-правителствената БТА личности, които &quot;осребриха&quot; и 1923-та, и Девети септември, и Десети ноември.<br /> <br /> А ние с гайдите? Литературните творци от града на септемврийската слава направихме сборник &quot;Романтика&quot;, вестник &quot;Пулс&quot; помести материали, националното радио излъчи специална вечер с наши творби. Изявиха се колеги и поетични съмишленици: Дамян Рангелов, д-р Николай Истатков, Вилма Борисова.<br /> <br /> <strong>По радиото излъчиха моята поема &quot;Реките горяха&quot;. Ето някои откъси:<br /> </strong><br /> Беззъбо септемврийско слънце<br /> минаваше над бременни лозя<br /> и вместо сладък сок във зрънце<br /> наливаше сълза подир сълза.<br /> Колибите се гушеха в закана<br /> <br /> Към небето се стрелнаха птиците,<br /> закрещяха, в безкрая зареяни.<br /> Вест тревожна препусна по жиците:<br /> край Огоста надигат се селяни...<br /> .....<br /> И развял черно расо през нивите Попа,<br /> бавно тръгна назад към смълчания дом.<br /> Дървен стълб до медковската гара.<br /> Примка. Като на Дякона.<br /> Няма смърт за безсмъртната вяра,<br /> че ще пламне и раят след мрака!<br /> .....<br /> Сбогуваха се, без да кажат сбогом,<br /> и пушките прикриваха така,<br /> че утре или в близък ден да могат<br /> да ги притиснат с трескава ръка,<br /> и по-калени, огнено искрящи,<br /> завинаги врага си да сразят.<br /> ОГОСТА, ДУНАВ светеха... Горящи<br /> пробиваха в историята път!<br /> <br /> Това беше и моята &quot;лебедова песен&quot; в &bdquo;Града на септемврийската слава&quot;. Буквално дни след юбилейните чествания ме изритаха от БТА, ами не бях член на БКП, демонстративно станах член на БЗНС, пишех &quot;опасни&quot; сатири. Но духът на онова време не ме напусна, битките на бедните и онеправданите продължиха да ме вълнуват. Въобразих си, че българският демократичен печат може да публикува материали с автентични спомени на бивши въстаници и оригинални снимки. И с детска наивност занесох текст и снимки на един зам. главен редактор на голям ежедневник. Всичко изчезна.<br /> <br /> След време изпратих на главния редактор на партийния орган на една &quot;легендарна&quot; партия подобен материал. И там пушките на 23-та бяха заглъхнали завинаги.<br /> <br /> Жалко за историята, за народа и неговия &quot;гняв величав&quot;...<br /> <br /> <br /> <br /> <strong>Борислав КОСТОВ</strong><br />