Преди да загине, Гунди ми даде автограф върху… некролози
<em>Тео Окхайзен работи като преводач и банков чиновник. Треньор на юношеския национален отбор на Холандия по колоездене. Извежда го до олимпийско сребро в САЩ. Работи като зам.-директор на представителството на &bdquo;Балкантурист&rdquo; и &bdquo;Балкан холидейз&rdquo; в Амстердам. Преди много години баба му го завежда на екскурзия до Истанбул. Минават през България и той се запалва по страната, която тогава е зад &bdquo;желязната завеса&rdquo;. През 90-те години се жени за българката Соня. Единствено за &bdquo;ШОУ&rdquo; Тео разказва за известните си нашенски приятели и разкрива за първи път публично, че е щял да стане жертва на бомбен атентат заради България! <br /> </em><br /> <br /> <hr /> <strong>- Тео, вие сте били на косъм да станете жертва на бомбен атентат в Амстердам заради България. Какво се случи?</strong><br /> - Това беше по време на т. нар. възродителен процес в България през 1985 г. В представителството на &ldquo;Балкантурист&rdquo; и &ldquo;Балкан холидейз&rdquo;, което се намираше в Амстердам, в центъра на града, където бях зам.-директор, дойде момче, пощальон, с един пакет. Забелязах, че е адресиран на ръка, а не на пишеща машина. Това ме усъмни. Тогава загледах униформата на момчето и установих, че тя е отпреди 20 години. Извиках: &ldquo;Момент!&rdquo;, но то бързо си тръгна! Светкавично се обадихме на полицията. Оттам казаха: &rdquo;Ние пипайте пакета, ние ще изпратим специален отряд!&rdquo;. Сапьорите дойдоха за секунди! Взеха пакета. След известно време ми се обадиха от полицията: &ldquo;Вие имахте невероятен късмет, защото, ако бяхте отворили пакета, цялата сграда щеше да хвръкне във въздуха!&rdquo;. Толкова мощна е била бомбата!<br /> Обадихме се в София и оттам ни инструктираха да почиваме на другия ден, но да дадем клетва, че няма да кажем <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> нито дума </strong></span><br /> <br /> нито на вестниците, нито на наши приятели и познати&hellip;<br /> <br /> След години, когато вече работех на друго място, пак имаше опит за атентат в този български офис. Това е доста оживено място и могат да пострадат стотици, а тъкмо това е била целта на атентаторите.<br /> <br /> <strong>- Когато сте живели в Ротердам, вие събирате българите в своя бар фиктивната &ldquo;държава&rdquo; Бяло бляново? Какво представляваше това място?</strong><br /> - Бяло бляново е село, фиктивна &ldquo;държава&rdquo; България, която изградихме в моя дом, където се събираха българите в Ротердам и от посолството в Хага. Раздаваха се постове, министерства... Построихме я всички. В петък следобед в банката при мен идваха хората от посолството и казваха: &ldquo;Я дай ключа!&rdquo;. И отиваха вкъщи да работят по къщата. Колегите ме питаха: &ldquo;Какви са тези хора?&rdquo;. Викам им: &ldquo;Те работят за мен, а през другото време са дипломати, търговски представители!&rdquo; /смях/. Холандците пиеха ракия и мастика с шопска салата и слушаха стари градски песни, а българите пиеха уиски и слушаха западна музика. Българите много харесваха моя бар, като се чудеха къде да отидат, идваха &ldquo;при Тео&rdquo;! <br /> <br /> <strong>- Кои известни българи идваха там?</strong><br /> - Христо Малеев, който беше културен аташе в посолството в Холандия, често идваше с жена си в моя бар. Посланикът Иван Кюлев идваше, свиреше на китара. Когато посланик стана Лъчезар Аврамов, той също идваше, пиеше джин с тоник. Първият му въпрос като пристигна в Холандия беше: &ldquo;Къде може да се играе голф и тенис?&rdquo;. Аз му отговорих: &ldquo;Аз съм син на работническата класа, другарю! Не играя голф!&rdquo; /смях/<br /> <br /> Викахме му &ldquo;чичо Лъчо&rdquo;. Но когато се откриваше българската къща в моя дом през 1979 г., ние не поканихме чичо Лъчо и той явно се засегна. Защото всички холандци, които членуваха в комитета &ldquo;1300 години България&rdquo;, получиха орден &ldquo;Кирил и Методий&rdquo;, само аз - не!<br /> <br /> Юлия и Бедрос, родителите на Маги и Джуди Халваджиян, също идваха в моя бар. Те работеха в Холандия. Юлия Халваджиян беше огнена танцьорка. Играеха в някакъв клуб в Ротердам. Един ден в съседния клуб артистите не дойдоха. Случайно бях там и заедно със собственика ги извикахме да играят вместо тях. Поддържахме връзка дълги години. Синът им Маги тогава учеше в Москва. Когато работеха на Златни пясъци ме извикаха при тях да прекараме две седмици заедно по време на ваканцията. <br /> <br /> Преди години Юлия и мъжът й Бебо се събираха всяка година с бивши вариететни артисти в ресторанта на Астор в София. Халваджиян и Астор спонсорираха събитието. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>След смъртта на съпруга си, Юлия Халваджиян се омъжи за италианец </strong></span><br /> <br /> и сега живее във Венеция и има балетна школа.<br /> <br /> В бара идваше и първата жена пилот на България Мария Атанасова. Тя беше представител на авиолинии &ldquo;Балкан еър&rdquo; в Холандия. Тогава аз работех за &ldquo;Балкан холидейз&rdquo; и &ldquo;Балкантурист&rdquo;. Леля Мария беше поканена навсякъде. Тя беше сива като мишка, нямаше излъчване, седеше някъде в ъгъла и мълчеше! Тупирана, с много фиби ходеше в косата!<br /> <br /> Говореше се, че по-късно в България започнала всеки ден да ходи на колелото до летището и говорела с Господ! Полудяла!<br /> <br /> <strong>- Имаше ли българи, които идваха да слухтят какво се говори във вашия бар?</strong><br /> - Да, сигурно някой е работил за службите. Но приятелите предупреждаваха като съзаклятнически си обръщаха реверите: тези са от &ldquo;клуба&rdquo;! Но ние там така или иначе не говорехме нищо забранено, просто се забавлявахме. Когато убиха Георги Марков, на шега българите ме питаха: &ldquo;Нося чадър, мога ли да вляза в бара?&rdquo;&hellip; Имаше много куриози. На дипломатите от &ldquo;източния лагер&rdquo; беше забранено да ходят в един морски град, на пристанището на който имаше военни кораби, но на търговския представител не беше забранено. Аз никога, примерно, не съм знаел, че има две летища между Ротердам и Хага, но българите знаеха.<br /> <strong><br /> - Запознавате се с Гунди година преди да загине, а той ви оставя автограф, който се оказва мрачно знамение&hellip;</strong><br /> - Българският национален отбор по футбол дойде в Холандия. Като видях автобусите, се обадих на шефа и му казах, че ще закъснея, защото българските футболисти са тук. А той ми каза: &ldquo;Щом е за българите, ще те пиша болен, да можеш да се видиш с тях&rdquo;. Отидох при тях. Като разбраха, че знам български, ме поканиха да им бъда екскурзовод. Срещнах се с Гунди, той ми даде автограф на един холандски вестник, защото нямаше снимки. Подари ми и един от екипите си. Покани ме на гости в България. Но не след дълго разбрах, че е загинал в катастрофа. Тогава забелязах, че на гърба на снимката във вестника, на която ми беше дал автографа, имаше отпечатани некролози, цялата беше в кръстове! В този момент изтръпнах, приех това като фатален знак!<br /> <br /> След като жена ми Соня, която е българка, дойде в Холандия, отишла на тавана да разчиства. Видяла един стар, български анцуг - потен, мръсен, хвърлила го в кофата и... право на боклука! След време стана дума за Гунди, показах й снимката и й казах, че имам скъп спомен от него, един анцуг, който е на тавана. Тя извика: &ldquo;Олеле, да не е един мръсен анцуг, на който пише НРБ?!&rdquo; /Народна република България &ndash; б. а./ Да, оказа се, че е изхвърлила анцуга на Гунди Аспарухов! Тя много съжали и не смее никъде да разкаже тази история, защото смята, че феновете ще я побият на кол! <br /> <br /> <strong>- Пред вас Емил Димитров разкрива, че е имал желание да пее джаз...</strong><br /> - Беше 1972 г., бях в България и влязох с компания в бар &ldquo;Астория&rdquo;. Емил Димитров правеше вътре снимки за неговата плоча &ldquo;Танцувай с Емил&rdquo;. Запознахме се, в тези години беше рядкост чужденец да говори български. Емил ни покани след фотосесията на гости в неговата къща в Княжево. <br /> <br /> Имаше много пиене на този купон, това ми направи впечатление. Въпреки че се говореше, че е с хомосексуални наклонности, той беше с много и все хубави жени! Беше доста активен. Може да е било за параван, но тогава си казах:<br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong><br /> &ldquo;Ако той е гей, и аз искам да стана гей тогава!&rdquo; </strong></span><br /> <br /> /смях/ <br /> <br /> Емил свири на пиано, сподели ми, че много обича джаз. Много искаше да пее джаз! Решихме той да направи една касетка с негови изпълнения и аз да я занеса на Запад да я покажа на продуценти. Но това така и не можа да стане, защото се наложи да тръгна бързо, тъй като по това време имаше една афера с холандски журналист в България. Имал любовна афера с българка от Самоков. Посъветваха ме да напусна страната, за да нямам неприятности покрай него. Затова срещата ни с Емил не можа да стане и не можах да взема касетата.<br /> <br /> <strong>- Вие сте били приятел на легендата по колоездене Ненчо Христов. Как се запознахте?</strong><br /> - Бях професионален колоездач и след това станах треньор на холандския юношески отбор по колоездене. На Олимпийските игри в Америка взехме бронзов медал. На Европейската купа във Франция през 1985 г. аз бях с нашия отбор, имаше българи, руснаци, германци. Тогава имаше война между Съветския съюз и ГДР. Моят отбор беше слаб, българският &ndash; също! Треньорът на руснаците беше общ приятел и направихме съюз да помогнем на руснаците със спортни трикове срещу германците. И руснаците победиха. Треньорът беше доста дребен човек и знаеше само руски. Всички треньори го заобиколихме, за да му превеждаме. После на снимката във вестниците се виждаше само ръката на треньора на победителя, която държи купата, а наоколо бяха лицата на треньорите, чиито отбори бяха загубили<br /> състезанието! Дребничкият треньор на руснаците изобщо не се виждаше...<br /> <br /> Българският треньор ме покани на гости. Така се запознах с големия български колоездач Ненчо Христов. Той беше победител на обиколката Берлин &ndash; Варшава &ndash; Прага, нещо като &bdquo;Тур дьо Франс&rdquo;, но за социалистическите страни. Беше представителен, снажен и красив мъж, с много чар. Приятелката му тренираше един холандски отбор по волейбол и той редовно идваше там, имаше и бизнес с гуми. Тя беше доста по-млада от него. През 1996 година бях секретар на една фондация за колоездене и с Ненчо искахме да направим дарение на Българската федерация по колоездене. Бяхме в непрекъсната телефонна връзка. Дъщерята и зетят на съпругата ми вече бяха при нас в Холандия. Изведнъж, получаваме една бомбастична сметка за телефон! В разпечатката непрекъснато се повтаряше един и същи български телефонен номер. Дъщеря ни направи скандал на зетя, че седи вкъщи, докато тя работи, и върти на някое старо гадже в България! В крайна сметка ние разплетохме историята: казахме им, че въпросният телефонен номер е на Българската федерация по колоездене и оневинихме зетя. /смях/ Като го видях последния път, Ненчо ми сподели, че се чувства много зле, няма желание за нещата, които винаги е обичал. Не след дълго разбрах, че е починал. Той имал много рядка кръвна група и тук правиха акция за кръводаряване, когато се разболял.<br /> <br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА</strong><br />