Зет ми Костадин прави чевермета, луканки и саздърми на Тодор Живков и Пенчо Кубадински
<em>Не съм излизала от родното ми село Югово. Само на полето съм ходила навън. На тринадесет години започнах работа. От тъмно до тъмно. Баща ми беше зидар в полските села, а чорбаджиите търсеха момичета за гурбет. Събирахме ягоди и до жътва стояхме в Козаново и Караджово, спомня си първите години от трудния си живот 91-годишната родопчанка Фидана Добрева от село Югово.</em><br /> <br /> По стръмните баири ходила да работи с мулето. Хранела говедата на един глух чичо от войната. Сама палела огъня в колибата му.<br /> - Нито ток, нито печка имаше. Ей така, на оджака се греехме. Имахме овце и кози. На училище до трето отделение ходих. Баща ми ме заведе в Станимака при един доктор. За да не плаща глоба, че ме е спрял от училище, той му даде една дървена гаваница, пълна с домашно масло, а докторът ми написа медицинско, че съм негодна за училище - разказва горчивия си детски спомен баба Фидана.<br /> <br /> <strong>Беднотията принуждавала селските хора да спират децата си от четмото, за да ходят с мулетата</strong><br /> <br /> За да не берат кахър за тях, пращали ги да работят с по-стари хора.<br /> <br /> - Ще подредим вечер масата без видело. Нямаше пари да си купим газ. Събирахме от баира борина и светехме с нея в къщата. Ореш, копаеш, сееш. Мъчехме се да издържаме хайваните. Баща ми пасеше селското стадо. Вадехме по 120 вола на паша.<br /> <br /> Даже веднъж от гората излязоха шумкарите. Ядоха от бакъра сварената каша. Баща ми каза, че са братята Пантелей и Лазар Пачови. И още двама имаше. Всеки ден бяхме в местността &bdquo;Сливо&rdquo;, ама не ги видяхме повече.<br /> <br /> Месехме си хляб в нощвите. Всяка къща си имаше фурна. Всеки си печеше хляб. Фасул и леща гледахме. Сявахме лимец. Мелехме го на ръчна воденица с два големи камъка, пущахме по една шепа, въртиш и така излизаше траханата. После чистиш, вееш от плявата, сготвиш я с масло. Става много сладка. Ей, изгубиха се старите яденета - съжалява за вкусните родопски манджи днес старицата. - Баща ми носеше арпа. Слагахме я на пода и жупкахме с ръцете. Ставаше като ориз. Чукахме го в котила, в царевично брашно го слагахме и оризът ставаше бял и готов за варене. Като изчуквахме повече, правехме баница с ориз. Само една-две жени правеха такава баница в селото. Който нямаше ориз, правеше баницата с трахана. Зелеви сарми също правехме с нея, а изсушеният гьозум ги правеше много сладки. От тревистите и каменисти ниви и дворове събирахме съвлек за баницата. <br /> <strong><br /> Плевелът се увиваше около картофите, а от него правехме вкусна горска чорба </strong><br /> <br /> Не знаехме, че лещата се кавардисва, само сол и вода слагахме в един голям кален гювеч. Дробяхме хляба вътре и лапахме с големи дървени лъжици. Това произвеждахме, с това се хранехме. Качамак и повече картофи сме яли. Цели, мачкани, пекани, заровени в жарта. Налагахме също чушки в каца със саламура.<br /> <br /> Станах мома. Взеха да идват ергените. <br /> <br /> <strong>Късно се ожених, на двайсет години, ама по любов!</strong><br /> <br /> Димитър отиде войник, но го свари фронтът. До &bdquo;плачи-камък&rdquo; го изпратих. Този камък стои в началото на селото. Казват му така, защото всички плачехме, като ги изпращахме войници, и булки, и майки - разказва любопитните спомени родопчанката. <br /> <br /> От Стойкината махала дошла в Неделчовата.<br /> - У баща ми нямаше вино и ракия. Там никой не пиеше, а в новата махала всички мъже бяха пияни.<br /> <br /> <strong>Пияният мъж нито се води, нито се кара</strong><br /> <br /> Свястна дума не може да ти каже. Ще иде в дюкяна, после в кръчмата, ще ти доведе още трима-четирима юговци и започваш да им пренасяш. Патила съм си от пиян човек. Седят, свирят с гайдата, ама паратика работа е пиянството.<br /> <br /> Родила съм три деца. Едното умря на четири, другият син - на 26 години. Само Мария ми остана.<br /> Дядото като почина, къщата ми остана празна. Опустя селото. Останаха малко хора. Коприва, бъз, диви рози, храсти са обрасли слънчевия скат на село Югово. Болни гледах, умрели изпратих, та останах да живея при зетя Костадин, който е известен готвач в околията - разказва житейската си история дълголетницата. <br /> - Цял живот съм работил в ресторанти и механи в близкото родопско градче Лъки. <br /> <br /> <strong>Чевермета, дивечови луканки и саздърми съм правил на видни гости</strong><br /> <br /> Тодор Живков обичаше по-безсолно месо, а Пенчо Кубански - солено, апетитно, пикантно. В неговата саздърма добавях сухи чушки, да стане по-лютивка. Още помня как на първия човек в държавата слагах 9 грама сол на един килограм месо, а на бай Пенчо по 13 грама. Държавните глави Петър Стоянов и Георги Първанов също са идвали и са опитвали еленски бут и други мои специалитети - намесва се в разговора с любопитни подробности от миналото сладкодумният майстор-готвач Костадин Гаджуров.<br /> <br /> Господ е продължил живота на тъщата му Фидана, според която на патила дължи дълголетието си. Има болки. Трудно върви. Не може да помага вече така както преди. Връстник в селото й е възрастният балканджия Йордан Трошанов. Старецът живее и се движи сам, купува си хляб и други потребности. Идват негови роднини от Лъки и го наглеждат. <br /> <br /> - По-слабо вижда, ама повече ходи, аз повече виждам, ама по-малко ходя, сравнява се с набора си баба Фидана. - До лани кравите пасях и ги доях. Три крави имаме. Млякото го даваме на мандрата. Прасе вече не гледаме. Всичко е скъпо. Едно време самичка правих всичко. Самичка съм орала. Гледам пак да не стоя. Да не съм в тежест на дъщерята и зетя. Чукам орехи. Жупкам фасул. Да ми минава времето по-бързо. Доматите не узряха това лято. Не родиха. Зеле отглеждаме, картофи, целина, магданоз. Гроздето се запази хубаво. От пръскането е. В мрежи и найлонови торби го запазваме на асмата. Юговската земя е камениста, но боднеш ли, пак расте зеленчукът. Препитаваме се. Аз съм притеснителен човек. Съобразявам се с всичко. Нещо ме стиска. Как не можах да поживея повече сама. Да не съм зависима от никого. Кой ще влезе, какво ще ми кажат, за всичко мисля и се тревожа. Аз не мога сама. Къпе ме дъщерята, облича ме. Хранят ме като бебе. Много ме гледат. Шипове имам, с надути крака съм. Нещо ме стиска, нямам въздух повече да ходя. Повече патила и теглила, отколкото хубаво съм видяла. Господ решава. Като той не казва, още ще тегля и ще търпя. Като си спомня как съм живяла само в миналото, един чувал със слама слагаш и лягаш на него, а с друг чувал се покриваш. Това ми е било леглото. <br /> <br /> <br /> <strong>Емилия КОЛЕВА </strong><br />