Заплашиха ме, задето не гласувах против Солженицин!..
&bdquo;Една зелена поляна, гроб в запустяло селско гробище и огромна змия, са спомените, които ме свързват с патриарха на родната литература Валери Петров... Дори не помня годината, но помня как поетът развълнувано разговаряше с хората от димитровградското село Горски извор&rdquo;. Така анонсира своя среща с класика репортер на &bdquo;ШОУ&rdquo;, и допълва: &bdquo;Тогава учениците от опустялото днес селско училище разплакаха Валери Петров, като му рецитираха откъси от негови стихотворения. <br /> <br /> Снимаха се с него на площада пред паметника на загиналите в Балканската война и всички, един по един, се изредиха да стиснат ръката му. Все пак големият Валери Петров им беше дошъл на крака! Редом с него потракваше с бастуна си и Леда Милева. &bdquo;Когато сме двамата, каза тогава Валери Петров, се чувствам по - силен!..&rdquo; Двамата големи бяха дошли да сложат цветя на паметника на свой събрат по перо. <br /> <br /> Единствено те, другите отдавна го бяха забравили!.. Не знам дали нашият разговор с Валери Петров на онази зелена, селска поляна може да се нарече интервю, но той ми позволи да го публикувам&rdquo;. <br /> <br /> <hr /> <strong>- Виждате ли как ви обичат хората. И децата, и възрастните дойдоха, за да ви стиснат ръката.</strong><br /> - Тези селски хора, децата и внуците им наистина ме развълнуваха. Не съм вярвал, че ще ме приемат така, сякаш съм някаква знаменитост.<br /> <strong><br /> - Но за тях вие наистина сте творецът, когото боготворят, това не бива да ви изненадва...</strong><br /> - Няма да отрека, че ми е приятно, развълнувах се. Особено когато слушах учениците да рецитират мои стихове&hellip;Не случайно хората от това село ценят поезията. Доколкото разбрах, тук са се родили доста поети. Вие ми казвате, че само на една улица има трима поети. И това е улицата на моя добър приятел, невероятен поет и преводач Иван Николов, който за съжаление си отиде в най-активната си творческа възраст. Той беше член на управителния съвет на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България, главен редактор на издателство &bdquo;Христо Г. Данов&rdquo; в Пловдив, а след това и на най-успешния алманах за Южна България - &bdquo;Юг&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- Единствени вие, заедно с Леда Милева, пропътувахте повече от 200 километра, за да почетете паметта на този ваш събрат. Толкова ли е важно посещението на този гроб, забравен от много хора? Какво ви свързваше с поета Иван Николов, той е доста по-млад от вас?</strong><br /> - Първо, аз не можах да дойда на погребението на Иван, защото не се чувствах добре, но изпратих съболезнователна телеграма на близките му. Затова реших, че съм длъжен да се поклоня на гроба му. Решихме се на това посещение с Леда, защото и тя беше близка с Иван. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Когато от този свят си отива, който и да е, боли</strong></span><br /> <br /> Но когато без време си отиде поет, на когото съм се възхищавал, боли много повече. Иван беше невероятен лирик и блестящ като преводач. Преводите, които направи от руски - на Сергей Есенин, на Анна Ахматова, на Висоцки и Окуджава, останаха единствени в поредицата на световната класика. Той направи един великолепен превод и на нашумялата преди време проза на Андрей Белий - &bdquo;Петербург&rdquo;. Показвал ми е работния оригинал на &bdquo;Русия в кръв умита&rdquo; &ndash; превод, който Иван направи за няколко месеца и всички работни страници на този роман бяха изпъстрени с десетки негови бележки. Жалко, че си отиде млад&hellip; Ако мога пак бих дошъл на гроба му, а и в дома му. Той заслужава това&hellip;<br /> <br /> <strong>- Не се изплашихте от огромната змия в селското гробище, която мина пред краката ви и се скри под надгробната плоча на поета?</strong><br /> - Защо да се плаша. Змията носи добри вести. Знам, че тя му отнесе новината, че на крака му са дошли приятели. Сигурен съм. Иначе това нямаше как да се случи. Едни от най-добрите ми приятели бяха тандемът Николов и Германов, макар че бяха много по-млади от мен. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>За съжаление и двамата си отидоха от този свят заради злостни интриги</strong></span><br /> <br /> И до днес се възхищавам на съвместното им творение &bdquo;Парнас около нас&rdquo;. Иван написа епиграмите, а на Андрей Германов са шаржовете. Това е едно уникално творение, което едва ли ще се повтори някога. На всички класици в българската литература, на почти цялата творческа гилдия, са посветени великолепни епиграми, уловили в детайли истинската същност на човека&hellip; <br /> <br /> Еднакво ги уважавам и двамата като талантливи поети. Жалко, много жалко, че си отидоха по такъв нелеп начин. С Иван Николов се уважавахме много. Сериозен автор. Майстор на стиха. Спомням си, че в една критична статия го бяха нарекли версификатор. <br /> <br /> Смяхме се много. По това време почивахме заедно в Хисаря, където имахме много хубави преживявания. Пишехме си епиграми и ги слагахме под вратите. Това бяха едни много приятни изненади и за двамата. Германов също беше много честно и чувствително момче и не можа да преживее клеветата, която му спретнаха и разпространиха по вестниците. Когато ме изключиха от БКП, след като не гласувах писмото срещу Солженицин до Нобеловия комитет, те двамата ме изпратиха до дома ми, също като днешните бодигардове. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Никой друг не се сети, че в такъв момент мога и да пострадам</strong></span><br /> <br /> Имаше такива озлобени хора, нали те спретнаха изключването ми от БКП&hellip;А Иван и Андрей сигурно са се страхували за мен&hellip;За живота ми&hellip;<br /> <br /> <strong>- Хасково не е чужд град за вас, с него ви свързват доста спомени&hellip;</strong><br /> - Да, в този град имах близки хора. През 1944 г. завърших медицина и за много кратко време започнах работа в Хасковската военна болница, на която главен лекар беше вуйчо ми. Те двамата с леля ми много искаха да ме видят добър лекар и настояваха да работя точно в тази болница, за да имат поглед върху мен как се развивам като лекар. Прецених, че медицината не е работа за мен. Още повече че първата ми книга със стихове &bdquo;Птици към Север&rdquo; вече беше излязла от печат, още когато бях на 15 години, с псевдоним Асен Раковски. Но това беше толкова отдавна&hellip;Дали спомените ми са избледнели, или градът се е променил много, но днес не намерих нищо познато тук.<br /> <br /> <strong>- Вашите думи за мечтите и за часовника станаха популярна сентенция&hellip;</strong><br /> - Не съм го очаквал. Аз просто споделих един личен житейски спомен. Беше ми зададен въпрос за мечтите и аз казах, че<br /> преди имах мечта да имам часовник, сега имам часовник, но нямам мечта&hellip;<br /> <br /> <strong>- А със здравето как сте?</strong><br /> - Благодарен съм на съдбата, която явно е благосклонна към мен. Паметта също не ми изневерява и продължавам упорито да чукам на моята вярна &bdquo;Ерика&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- Знам, поетите имат незавидна съдба особено в такива смутни времена като сегашните. В този смисъл рядко виждаме името ви под нови стихове. Защо?</strong><br /> - През последните години почти няма къде да публикуваме. Навремето имаше литературни списания като &bdquo;Пламък&rdquo;, &bdquo;Септември&rdquo;, &rdquo;Съвременник&rdquo;, излизаха и няколко регионални алманаха за поезия и проза, а сега?... Литературните вестници в България са с толкова малък тираж, че ги четем ние, поетите, помежду си. А пък поетите не пишат за себе си. Те искат това, което напишат, да го прочетат повече хора, да изкажат мнението си. Това все пак е нашето послание към читателите&hellip;А то, за съжаление, все по-рядко достига до хората&hellip;<br /> <br /> <strong>Разговора води Тодорка НИКОЛОВА <br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />