ЧОВЕК-ЛЕГЕНДА
ПОСЛЕДНИТЕ ДУМИ НА ТАТКО БЯХА: ”НИЩО НЕ ТИ ОСТАВИХ, СИНЕ, ОСВЕН ЕДНО - ЧЕСТНОТО СИ ИМЕ!”

Тази година легендарният журналист Стефан Продев щеше да навърши 80. Той беше едно от най-силните пера на България. Писател, есеист, публицист, дългогодишен главен редактор, автор на 30 книги, между които емблематичното заглавие “Носене на кръста”. Стефан Продев беше дисидентът на всички времена, народен представител в истинския смисъл на думата и честен човек. Репортер на “ШОУ” се свърза със сина му - скулптора Иван Продев, за да научи нещо повече за живота и края на неговия забележителен баща.

- Тежко ли преживяваше рака баща ви?
- Много тежко. Не беше самотен откъм приятели, но беше тъжен. И все пак се надяваше на някаква “магия”. Беше в съзнание до последния момент. Страшно много обичаше внуците си - Невена и Стефан, сина ми. Ние го лъжехме, не му казвахме истината - че е болен от рак, чак накрая разбра... Умря с много тежък край.
- А защо умря в село Енчевци?
- Това беше лично негова мечта. Един ден ме помоли да го закарам до селото. Живя един месец там и според мен се чувстваше щастлив на онова място. Лежеше на терасата и гледаше планината. Опитваше се да пише, но не можеше да се концентрира. Понякога имаше халюцинации и кошмари - свързвам ги със спомените му от войната във Виетнам, защото казваше: ”Ето ги, идват, идват!..” В последните си часове ни извика до леглото си, хвана ме за ръката и ми каза: “Синко, нищо не ти оставих мойто момче!” Аз се опитах да му кажа, че това не е така: ”Как, ти ми даде толкова много!..”, а той ме прекъсна: ”Нищо не ти оставих, сине!.. Освен едно - честното си име!”
- Знам, че е преживял тежко продажбата на “Дума” - известни са думите му: “Не можах да превърна “Дума” в стока!”...
- Да, така е, той боледуваше за “Дума”. Той успя да създаде един колектив от една от най-нереформираните редакции по онова време и да направи модерен вестник. Баща ми, казано направо, беше най-непрактичният човек. Реално погледнато, той можеше да бъде милионер, но никога не превърна своя талант в стока.
- Вярно ли е, че са го заплашвали със смърт?
- Да, след 90-а започнаха тия работи. Повечето пъти отправяха заплахи по телефона. Майка ми беше много зле със сърцето, а често именно тя вдигаше телефона, за да чуе например: “Иди да си прибереш мъжа на Перловската река!..” и разни други гадости на хора, които аз наричам изроди. Атакуваха с камъни прозорците на апартамента им на първия етаж и едно огромно стъкло се беше забило до креватчето на Невена, дъщеря ми, както спи - тя беше мъничка тогава...
- Разбирам, че ви разстройва темата,... разказа ли ви нещо за прочутата закуска с Франсоа Митеран?
- Той не обичаше да ходи на приеми, на откривания, премиери - изобщо на показни срещи - ненавиждаше ги. Не беше суетен. На тази закуска обаче той провежда разговор с Митеран и французинът останал изумен от знанията на татко за френската история. Наистина баща ми имаше изумителни знания - универсални, бих казал. Всъщност най-големият парадокс е, че той имаше завършена само една гимназия. Някога бил започнал да учи право, но го изоставя. И така, баща ми - тази уникална и енциклопедична личност, всъщност имаше само гимназиално образование. Божа дарба, мисия - много може да се разсъждава по това... Много пъти са го сравнявали с Ботев, с Брехт, с Анатол Франс, че даже и с Пикасо - беше универсален ум, съчетан с дарбата да твори.
- Джагаров ли го уволни по време на Възродителния процес, когато той казва: ”Ако съм неудобен, уволнете ме!..”
- Не мога да твърдя, че това е еднолично решение на Джагаров, но така или иначе баща ми бе уволнен от в. “Народна култура”. Той не смяташе, че е направил нещо по-различно от всеки един честен българин. Не се чувстваше герой. Смяташе, че така би трябвало да направи всеки интелигентен човек - да въстава срещу глупостите и да се опитва да променя мисленето. Когато станаха събитията в Чехия през 68-а, той донесе вкъщи петицията на Дубчек. Събраха се с приятели - четоха я, възхищаваха се и вярваха, че строят може да бъде осъвременен. Известно време той искрено вярваше в това...
- Разочарова ли се след 10-и ноември?
- Да. Като цяло неговата оценка беше, че България върви към гибел; че едно общество, което не ражда идеи и се интересува само от кесията, е мъртво.
- Имаше ли хора от политическия каймак, които го дразнеха, които не приемаше?
- Дразнеше го байганьовщината. Не искам да ги изброявам, но да - ето ви едно име - Александър Йорданов.
- Какво беше отношението му към Желю Желев?
- До 90-а година имаше много добро чувство към него. Даже бе публикувал негова статия в сп. “София” - “Великото време на интелигенцията”, ако се не лъжа. Двамата се виждаха, разговаряха - имаха общи теми. Но след като Желев стана лидер, той се промени невероятно много. И татко не можа да му го прости. Казваше, че “Желю всъщност е Желю с този морал, който носеше отпреди, а този Желю вече е друг Желю!”
- А не го ли отвращаваше Блага Димитрова?
- Когато през 70-те Блага беше излязла от болница и току-що беше излязла нейната книга “Лице”, критиката беше много злостна към нея - особено безмилостни бяха “услужливите” критици от онова време. И аз си го спомням татко, дойде една вечер вкъщи - беше просто вбесен от това, че в такъв момент, когато тя боледува, я тормозят така. И той написа една статия в нейна защита. За жалост Блага също се повлия по “каймака” на демокрацията. След 90-а година тя не можа да наложи морала, който през целия си живот дотогава бе имала. Не можа да наложи авторитета си върху новосформираното общество. Личности като нея, Валери Петров, Радой Ралин и др., да не ги изброявам, които трябваше да влияят върху морала на обществото, не успяха да направят това.
- Той дистанцира ли се от хората, които го бяха разочаровали?
- Страшно много стари приятели той изчисти от близкия си кръг. Ще кажа едно име, от което аз самият останах разочарован - Копринка Червенкова. Тя пое “Култура” благодарение на татко - баща ми държеше страшно много на нея. А тя самата нито веднъж не се сети за него. Дори когато беше честването на 50-годишнината на вестника, тя дори не спомена името му в юбилейния брой. Неща като тези дълбоко ме засягат. Стефан Продев заслужаваше признанието, че всичко тръгна от “Култура” - вестникът обедини интелектуалците, оттам тръгнаха клубовете за гласност, изобщо вестникът бе една честна трибуна...
- На баща ви приписват метафората на разделението - “червени бабички” и “червени мобифони”. Де факто той разграничи два социални антипода вътре в БСП...
- Да, така е. Тази крилата фраза бе изречена от него пред конгрес на БСП.
- Вие сте единственото му дете - как се отнасяше към вас?
- Той не показваше емоциите си. Ние бяхме много интересна двойка с него - бяхме приятели. Но най-голямата му любов беше майка ми. Това беше епохална любов, ако мога така да се изразя... Между другото, моята дъщеря Невена прилича невероятно много на баба си. И също учи за оперна певица. Татко имаше няколко случая в живота си - много тежки. Първо, когато ги подгонват 56-а година, заедно с Васил Акьов и Радой Ралин. Когато въстават срещу култа към Червенков и Сталин и искат независим младежки вестник. Тогава създават един нов вестник - “Литературни новини” - първият вестник, който отваря вратите към съвременната западноевропейска литература. Но партийното ръководство не гледа с добро око на подобно “отваряне” към Запада и ЦК спира вестника. Баща ми се среща тогава лично с Тодор Живков, разговарят, а на излизане му казва: “Др. Живков, най-голямата грешка е да се спре вестникът. Всеки спрян вестник остава в историята на една държава!..” В смисъл, че насилието се помни. Но Живков не го послушва. Татко остана години наред - три или четири години, без работа. И накрая един негов приятел - Димитър Зенгинов, музиковед, който беше главен редактор на сп. “Музика”, постъпи мъжки и го взе при себе си. В това “безвремие” обаче, което баща ми понесе изключително тежко, майка се принуди да пее в ресторанти, по разни дребни участия и т.н. Беше голяма трагедия за семейството. Ние живеехме в един “джамлък”, както се казва, на ул. “Цар Симеон” - една комунална квартира, която обитаваха още две семейства. Бяхме в стая три на три - татко пишеше, майка пееше... Доста години живяхме така. Чак след много години майка уреди да вземем един апартамент. Татко не умееше да се “слага” или да се моли - никога не отиде да каже, че няма жилище. Отделно от това хабеше много енергия в противоборства с цензори - караха го да променя материали, притискаха го - това много го нервираше, но някак си успяваше да запази равновесие на духа - в това отношение беше уникален човек. И затова и цензорите му не смееха да отидат с него до край. Той има едно есе - “Червеният молив” - написал го е за себе си. Червеният молив е всъщност цензурата, чрез която се опитваха да “редактират” мислите му. Питахте ме за неговите “любови”. Към майка ми изпитваше такава любов и признателност, толкова нежност, че е трудно да се опишат. Не беше показен - не беше от тия, “паркетните” кавалери. Понякога, без специален повод, й носеше някакво цветенце, целуваше я и й казваше простичко: ”Обичам те, Божанче!” Когато тя почина, това бе началото на неговия край!

Едно интервю на
Еми МАРИЯНСКА