През 2007 г. в България идва група пенсионери от Япония на селски туризъм.
<em>Семейство Хомогучи &ndash; Ишимито и Сумисени са настанени в къщата на Павел Реджепов от с. Чорбаджийско в Родопите. </em><br /> <br /> Той е вдовец, но има две дъщери, които му помагат в грижите за стопанството. По време на едноседмичния престой на японците ги гощават с местни специалитети, <br /> <br /> <strong><u>Павел свири на гайда, а дъщерите му пеят родопски песни, водят ги на поход с магарета</u></strong><u><br /> </u><br /> и те остават много доволни. Въпреки че са си платили, на тръгване дават на Павел 500 дол., а Ишимито го кани да му гостува на негови разноски. Павел смята това като жест на любезност, но след два месеца получава самолетни билети за пътуване до Япония и обратно. Иска да ги върне, но дъщерите му го убеждават да заминава. С голямата дъщеря отиват в София, подават молба за виза, разрешават му и след месец се качва на самолет за Москва, а там трябва да се прехвърли на друг за Токио. След 15 часа полет пристига на летище Нарита, където го чака Ишимито. Той е от Кагосима, но по пътя, който изминават със свръхскоростен влак, обяснява, че отиват на островите Рюкю. <br /> <br /> След Втората световна война островите са окупирани от американците, там построяват военна база, но през 1999 г. са върнати на японците. По решение на правителството <br /> <br /> <strong><u>базата е превърната в санаториум за пенсионери </u></strong><br /> <br /> Там всеки прекарва времето си с любими занимания &ndash; едни ловят риба, други играят крикет и голф, а по-възрастните предпочитат шах и най-вече го. Павел не умее нищо, а само гледа играещите. Ишимито смята, че той скучае и го пита с какво се занимава през свободното си време. Павел отговаря, че почти няма свободно време, но понякога играе на табла със съседа си. Понеже нито Павел говори японски, нито Ишимито български, те се разбират повече с жестове, но когато Ишимито чува думата табла, не може да разбере какво означава това. Тогава Павел разчертава капаците на две кутии от шоколадови бонбони и с пуловете, които си носи, му показва как се играе. На Ишимито много му харесва и хвърлят заровете по няколко часа на ден, така и Павел си намира занимание. Другите пенсионери, които ги гледат, също проявяват интерес. Павел и на тях показва правилата и в скоро време много се увличат от играта. В санаториума съществува традиция да се уреждат състезания по различни игри. Когато интересът към<br /> таблата става много голям, решават да проведат състезание и по нея. Според установените правила всеки, <br /> <br /> <u><strong>който иска да участва, дава по 1000 йени (това е около 90 дол.), а победителят получава събраната сума</strong></u><br /> <br /> Павел също иска да се включи, но няма пари. Дошъл е с 200 дол., повечето от които е изхарчил за подаръци. Когато разбира това, Ишимито му казва, че ще му даде 1000 йени, така състезанието започва и с участието на Павел. В него са се включили още 72 души. Играят 3 дни по 8 ч., който падне, отпада. Преди това Павел, когато е играел с Ишимито, му е позволявал понякога да печели, за да не го отчае. Но когато разбира колко много пари са заложени, започва да играе с хъс и прилага цялото си умение. Стига до финала, който се играе на четвъртия ден. Всички искат да го гледат, затова инсталират камера, която го предава на голям екран. Противникът му явно добре е усвоил играта, но той не знае как се &bdquo;щипят&ldquo; заровете, а това е тайният специалитет на Павел, който му помага да победи. <br /> <br /> <u><strong>Връчват му 73 хил. йени, черпи всички със саке и пак му остават много пари </strong></u><br /> <br /> Връща се в село със скъпи подаръци за дъщерите си и една добра сума в долари. Оттогава му излиза прозвището Японския гурбетчия.<br /> <br /> <br /> <strong><br /> Веселин ЗЛАТКОВ</strong><br />