Смятам се за най-щастливия човек на Земята и нищо не бих променила от това, което ми се случва в живота
<em>Марияна Цинцарска е само на 32 г., когато разбира, че има рак на кожата - най-опасния - меланом. Преди 16 години тя изобщо не била чувала за този вид рак, нито знаела колко е опасен. Така или иначе, животът й се преобръща - следват 2 спешни операции, а после още... - последната е преди 3 години. Междувременно, заради рак умират майка й и приятелят й. Тя обаче е твърдо решена да устои на болестта, която изцяло променила начина й на мислене. Днес Марияна казва, че е щастливка и късметлийка и обича живота. Тя е един от дейните доброволци в работата на Фондация &quot;Една от 8&quot;, основана преди малко повече от половин година от Нана Гладуиш (б.а. виж интервю с нея на стр. 3). <br /> </em><br /> Заслужава си да се разкаже за тези две силни жени, които са приели тежката болест като подарък на съдбата, научили са много за себе си и са станали по-добри хора, страдайки и изживявайки немалкото неудобства в лечението на рака. Ето разказа на Марияна:<br /> <strong><br /> - Марияна, бихте ли разказали кога за първи път чухте диагнозата рак?</strong><br /> - Най-тежкият ми период в живота не е моята болест, а когато майка се разболя от рак на гърлото. Аз си мислех, че тя се разболя заради мен, тъй като бях първа - преди 16 години започна всичко. <br /> <br /> Най-тежко ми беше, когато майка ми беше болна, защото тогава никой от нас не работеше, нямах пари да й купя обезболяващи. Смазващо е това чувство на вина... Но съм благодарна на всеки миг, защото ме научи на много неща - преди всичко да приемам това, което ми се случва, не да се смирявам, а да го приемам. <br /> <br /> Иначе преди 16 години първо имах меланом. Имах бенка на крака по рождение, която, като се къпех, ме щипеше, кървеше леко, получи се червен обръч около нея, започна да сърби. Веднъж бях при моята козметичка, която ми каза да отида на лекар, защото тази бенка е много особена. Аз много се печах навремето на слънцето, когато ходех на море. Така отидох при д-р Янков в ихтиманската болница, който е хирург, 3 пъти ми е спасявал живота - много го обичам. Той погледна бенката и ме изпрати при д-р Киров в Онкологията в кв. &quot;Дървеница&quot;. Той ми каза, че веднага трябва да се оперира, защото ми оставали 3 месеца живот. Аз изобщо не разбирах за какво става дума - младо и право момиче, да си отида за 3 месеца от една бенка - струваше ми се невероятно. Аз бях на 32 години тогава. А този вид рак е най-бързо развиващият се, разпространява се като паяжина по тялото. Но аз изобщо не бях чувала за рака на кожата.<br /> <br /> <strong>- Оперираха ви, така ли?</strong><br /> - Да, за 2 седмици ми направиха 2 операции по спешност в Онкологията. Втората операция беше за премахване на лимфен път, горе на свивката на крака. Тогава ми казаха, че ще куцам цял живот, но аз реших, че това няма да стане. Правех упражнения, ходех с километри пеша всеки ден - движение, воля и вяра трябват, за да се справиш с тази болест. <br /> <u><br /> Вярата е най-силното нещо, </u><br /> <br /> което познавам - вяра в Бог и в нас самите, че можем да се справим. <br /> <br /> Дори медсестрата ме зарази със стафилокок, защото ми правеше превръзките на раната без ръкавици. Никой не ми даваше обяснения, но ме наливаха с какви ли не лекарства. 3 месеца се възстановявах след тези операции. Казаха, че има разсейки, 4-ти стадий ми дадоха. <br /> <br /> Приятелят ми идваше всеки ден до болницата по 2 пъти, но той по-късно почина от рак на главата, който беше разял мозъка му. Първо почина той, после майка.... <br /> <strong><br /> - Какво стана след това?</strong><br /> - След 2-3 години получих разсейка в корема. Бях в Холандия, за да работя и да изпращам пари вкъщи, но започна много да ме боли коремът. Взеха ми биопсия, казаха ми, че е разсейка от меланома. Върнах се в България, оперира ме д-р Янков. Оказа се, че ракът е капсулиран, нямаше разсейки. Аз още бях в упойка и го чух да казва на сестрите: &quot;Ех, това Марианче Господ много го обича.&quot; <br /> <br /> 8 месеца след тази операция получих перитонит. Е, това вече беше изпитание - болки неимоверни - от главата до пръстите на краката. Оказа се, че се е получило стеснение от предната операция, очакваха, че е разсейка, но се установи, че е преплитане на червата. Дойде в Ихтиман младият д-р Янков, и двамата ме оперираха - всеки орган е бил изваден, препран в легени, червата рязани и върнати обратно в мен. Следващите 3 дни след операцията пак бяха много силни болките и не се знаеше дали ще се оправя. 9 месеца се възстановявах. <br /> <br /> След перитонита пак бях в чужбина и започна да ме боли главата - не ми минаваше от никакви лекарства. Пак отидох в болницата в Ихтиман, припаднах от болка, започнах да повръщам. Дъщеря ми ме закара в болницата, а оттам по спешност ме откараха в &quot;Св. Анна&quot; в София. Там имах късмета да попадна на д-р Рязков, оказа се, че имам тумор в главата. На другия ден ме оперираха по спешност. Докторът каза, че има метастази и че не е добра прогнозата. Но аз не се отказах и вече 6-7 години съм жива и здрава. Той каза, че съм гордост за всеки лекар.<br /> <br /> <strong>- Как се справихте с всичко това?</strong><br /> - С вяра. Аз съм сигурна, че <br /> <br /> <u>всяко нещо не ни се случва случайно - </u><br /> <br /> не като наказание, а като изпитание. Все пак има хора с много по-тежки изпитания от мен - губят деца или ги гледат болни. Аз затова се смятам за щастливка и късметлийка.<br /> <br /> След главата туморът се върна на същия крак - преди 3 години. Аз паднах и може би от удара се получи това - не знам. Оперира ме д-р Тифчев в Онкологичния диспансер до Пета градска болница в София. Раните не ми зарастваха леко, човекът ме държа 40 дни там. Благодарна съм и на него, аз имам късмет с лекарите. Господ помага на смелите, сигурна съм в това. Лекарите помагат, но трябва и ти да положиш усилия да се възстановиш. Още на първия ден след операцията започнах да ставам, да ходя по малко в стаята, в коридора, по етажите, из двора на болницата...<br /> <br /> Но през всичките тези години не са ми се случвали само лоши неща. Благодарна съм, че имам дъщеричката си, много й се радвам и я обичам. Благодаря, че срещнах Нана, че ми позволи да работя тук заедно с нея. Тук се чувствам вкъщи и на мястото си. Занимавам се с организацията на дейностите във Фондацията. Преди това работех в социалните служби, но там беше много мъчително. <br /> <br /> Смятам се за най-щастливия човек на Земята и нищо не бих променила от това, което ми се случва в живота. Всяко нещо води след себе си до друго. Точно ракът ми промени мисленето. Аз се научих да ценя всеки ден, всеки миг. И сутрин наистина се радвам на новия ден, на новите неща и хора, които ще срещна. Да, разбира се, че си мисля за рака, страхувам се да не се върне отново, но се опитвам да преобразя този стрес и страх в нещо положително. Това ми се случва много рядко.<br /> <br /> <strong>- Как си обяснявате тази епидемия от рак?</strong><br /> - Мисля, че всичко идва от главата - възпитавани сме по друг начин, хората се страхуват дали ще имат с какво да си платят тока, дали ще намерят работа. Станали сме по-материални и се страхуваме да не загубим нещо. Не е само от замърсената храна, вода и среда, нито е генетично. Според мен идва от начина ни на мислене. Ако не се страхуват за бита си хората, а се отдадат на мига и се научат да се грижат и да помагат на околните, ще бъде различно.<br /> <br /> Винаги има начин да се справиш с нещата, но трябва да се търси помощ - човек да не се крие, да не се срамува, да не се възгордява. Аз вярвам в доброто.<br />