Двамата с мъжа й Жоро бяха невероятна двойка, с половин дума се разбираха
<em>Величка Божилова e работила дълги години в Държавния монетен двор на България &ndash; там, където се секат всички онези златни и сребърни юбилейни монети, военни медали, почетни знаци и огърлици на градовете, най-високите държавни отличия и ордени, които рано или късно се превръщат в колекционерска страст. </em><br /> <br /> Именно чрез тях ние научаваме за културната, финансовата, икономическата история и мощ на всяка държава.<br /> <strong><br /> - Гена Димитрова ти беше съседка по вила. Как я помниш? </strong><br /> - Времето върви така бързо. Изминали са девет години, откакто я няма, почина през юни 2005-а, а щом изляза на двора, поглеждам към оградата, сякаш ще се появи там и ще се провикне с мощния си глас: &ldquo;Вили, какъв сладкиш си направила, давай да го изядем&rdquo;. Аз по-сърдечен, естествен и ведър човек от Гена не съм срещала. <br /> <br /> Местата ни в Драгалевци бяха едно до друго и заедно започнахме да строим вилите си. Разбира се, нейната беше като на една световна оперна певица. По онова време вилата й може би е била една от най-големите в София. Днес има къде по-големи, но по красота трудно ще се мерят с нейната. Тя сама си бе планирала как да изглежда къщата й. Не знам за друга къща, която от всички страни има лице. Целият горен етаж е огромен салон с роял, където тя репетираше, канеше своите ученици да ги учи, приемаше гости от близо и далеч. Мебелите й бяха много красиви и навсякъде личеше висок вкус. Може да се е родила на село, но класата й беше европейска.<br /> <br /> Докато се строеше вилата, тя ще види нещо, дето не е изпипано, и веднага караше работниците да го разбутат и да го направят както трябва. <br /> <br /> <strong>- Разкажи за нея, все пак си я познавала по чехли...</strong><br /> - Не по чехли, ходеше боса по тревата. Щом ме види през оградата, веднага ще ми каже нещо хубаво, нещо весело. За всичко българско милееше, говореше със суперлативи &ndash; природата ни, хората ни, плодовете ни, цветята ни... Моята внучка Михаела беше малка и по цял ден седеше в техния двор. Гена я глезеше, пълнеше басейна с топла вода и внучка ми си играеше, не искаше да се прибира. А като си тръгва, Гена отиваше да й откъсне цвете &ndash; ама избира, избира, докато не намери най-красивото. На мен това ми правеше силно впечатление. Михаела ни беше първата внучка и ние като й разказвахме приказки, все я учехме да е първа. Тя най-силната, тя най-хубавата. Един ден Гена казва: &ldquo;Защо трябва все да е първа? И второто място си е много хубаво. Пък и третото е хубаво. Не й създавайте излишни терзания, човек не може винаги да е първи&rdquo;. Запомнихме този педагогически съвет. <br /> <strong><br /> - Гена пазеше ли диети?</strong><br /> - Не, тази тема не я вълнуваше. Тя си беше красива именно със своята импозантност. Жена, която е излизала на световните сцени - Метрополитен опера, Миланската скала, Щатсоперата във Виена, Парижката опера, Залцбург, в знаменити роли, нямаше никакви комплекси. Чувстваше се отлично в своята кожа. <br /> <br /> На вилата тя не можеше да стои без работа. По къси панталони, боса, с памучна тишъртка, сади нещо, копае, пере килими &ndash; а те чисти, та чисти. Какво им переш - викам, нямат нужда. &ldquo;А, казва, не мога да стоя без работа&rdquo;. <br /> <br /> Чувам Жоро, мъжът й, понякога вика: &ldquo;Стига си се навеждала там, ще паднеш, после как ще те вдигна, тежиш&rdquo;. А тя се смее: &bdquo;Ще ме дигнеш и още как...&rdquo; После, след драмата с него, тя никога не успя да го прежали.<br /> <br /> <strong>- Как загина той?</strong><br /> - Тя тогава беше в чужбина. Жоро се занимаваше със строежа на вилата. Като свършат работниците, без никой да го кара, той ги возеше с колата си по домовете. Такъв си беше, услужлив и добряк. На един завой излязъл ТИР. Помня, че никой не смееше да й се обади. Казаха й, че Жоро е направил катастрофа. А тя тогава отронила само едно изречение: &ldquo;Само да е жив!&rdquo;. После никак, ама никак не й се е пеело. Но режисьорът казал: &ldquo;Сега или никога. Пей!&rdquo;. <br /> <br /> Гена никога не го прежали. Все казваше: &ldquo;Жоро щеше да направи така, Жоро искаше това да стои тук, Жоро казваше...&rdquo; <br /> Чувала съм, че когато двамата се запознават, той я вижда да разтоварва багажа си някъде в квартал &ldquo;Изток&rdquo;, местела се още по квартири. Притекъл се, без да я познава, и рекъл: &ldquo;Мога ли да ви помогна в пренасянето?&rdquo;. Така се запознали.<br /> <br /> <u>Двамата имаха голяма, силна връзка, голяма обич<br /> </u><br /> Гена се грижи докрай за неговата майка. Глезеше я като дете, купуваше й всичко, каквото иска и каквото не иска. Един ден, застанали сме на двора, говорим си, а тя поглежда към шезлонга, където майката на Жоро си е полегнала, и вика: &ldquo;Чакай, майко, да ти преместя чадъра, че вече слънцето се е отместило, грее ти&rdquo;. Отива и премества чадъра да й е сянка. Искаше все да я зарадва с нещо.<br /> <br /> За съжаление, след като Гена си отиде само на 64 години, вилата беше продадена. Тя беше осиновила племенницата си, дъщеря на сестра й. Мисля, че не живеят в България. Гена имаше и вила в центъра на Монте Карло. Никак не обичаше зимите. Имаше си болежки, получени от сцената, и щом настане студ, бързаше за Монте Карло.<br /> <br /> Но трябваше държавата да поеме тази чест &ndash; да купи, да запази къщата на световната ни оперна звезда &ndash; да има спомен за нея, експозиция, да се правят там събития, представяния. Гена Димитрова имаше прекрасни картини от стари майстори, имаше огромен архив, снимки, афиши, какво ли не... У нас не умеем да ценим това. Хората правят културни центрове, легенди от имената си, ние не умеем да опазим наследството, да се хвалим със своите таланти. <br /> <br /> <u>Държавата ни се раздира драматично вече 25 години от безсмислие и разруха</u><br /> <br /> Общувала съм с много хора в живота си, но такава душа като на Гена Димитрова, такова поведение, съчувствие, непрестореност и добрина е рядкост. Беше най-естественият човек, когото можеш да срещнеш.<br /> <br /> <strong><br /> Савка ЧОЛАКОВА</strong><br />