По Живково време с партийно решение малограмотният можеше да заема длъжност за най-висок образователен ценз
<em>&nbsp;Борис Попов e бивш главен юрисконсулт на Стопанския химически комбинат в град Видин, изтъкнат видински юрист и общественик. Сега е пенсионер на 86 г., с непрекъснат трудов стаж в химкомбината над 25 г.</em><br /> <br /> <br /> <strong>- Г-н Попов, наскоро чествахте своя 86-годишен юбилей. Със завидна за вашата възраст свежа памет вие разказвахте случки и събития, видени, чути и преживени от вас и ваши близки. Бихте ли споделили с нашите читатели личните си впечатления от близкото ни минало, в частност за режима на Тодор Живков, за когото напоследък отново много се заговори?</strong><br /> - Действително в последно време, къде открито, къде с половин уста отново се заговори за Тодор Живков и за неговия режим. Мненията, които се чуват, са субективни и както може да се очаква, и съвсем разнопосочни: от сълзливо венцеславене до пълно отрицание. Това е разбираемо. Вярно е, че по времето на Тодор Живков имаше ограниченост. Някакво сковаване. Или както сега го наричаме, &bdquo;ограничаване и нарушаване на личната свобода&rdquo;. Имаше определени параметри, в които можеш да се движиш безнаказано и от които, като излезеш, рискуваш да си създадеш неприятности. <br /> <br /> <u>Имаше една привилегирована партийна прослойка, така наречените активни борци, партийни членове, която, макар да не беше на най-високо културно ниво, господстваше и налагаше своите приоритети</u><br /> <br /> Критериите бяха безкомпромисни. В нея трудно се проникваше. Членството се предаваше по наследство. Там параметрите бяха строго разграничени и не се допускаха никакви компромиси. В тази каста имаше строга дисциплина. Никакво самостоятелно мислене. Вярно е, че в определени моменти се афишираше принципът на критиката и самокритиката, но това беше по-скоро инструмент, с който членовете на привилегированата класа се насъскваха един срещу друг, за да бъдат по-лесно манипулирани. За създаване на непрекъснат страх периодично в тази прослойка се провеждаха вътрешни чистки, най-често под лозунга &ldquo;търси врага навсякъде&ldquo;. Всички тези трудности и ограничения се компенсираха с редица привилегии. Битуваше принципът на така наречените &bdquo;номенклатурни кадри&ldquo;. На практика това означаваше, че определени длъжности, най-често ръководни и високоплатени, могат да бъдат заемани само от членове на привилегированата каста. Измислен бе режимът на &bdquo;удостояването&ldquo;, което означаваше, че по партийно решение малограмотният или с ниско образование номенклатурен кадър можеше да бъде удостояван с правото да заема длъжност дори за най-висок образователен ценз, независимо от изискванията. Измислен бе така нареченият РАБФАК, обучение в съкратени срокове на номенклатурни кадри, които за година-две получаваха висше образование, без да са завършили и средно. Стигаше се дотам, че тези кадри дори съд не ги ловеше, защото, за да бъдат съдени членовете на привилегированата каста, трябваше преди това да има разрешение от партийните органи на определено равнище. Членовете на тази категория имаха и редица други привилегии &ndash; лесно получаваха жилище, напускаха страната, ходеха в командировки в чужбина, купуваха си лични автомобили и други дефицитни стоки на ниски цени и с предимство и т.н. <br /> <br /> <u>Създаваше се внушение, че верността и предаността към партията са най-важните критерии, които определят шансовете на всеки гражданин</u><br /> <br /> Могат да бъдат посочени още много правила и норми, различни от днешните ни разбирания за свобода и самостоятелност, които по това време бяха официална държавна политика.<br /> <br /> <strong>- Да разбираме ли, че всичко в режима на Тодор Живков е било само лошо и че хората са живели като в някакво робство?</strong><br /> - В никакъв случай! Заедно с критичните оценки не могат да бъдат пренебрегнати и редица успехи и постижения, много от които, за съжаление, ние разрушихме по пътя на така нареченото демократично развитие. Никой не може да отрече, че макар и в определени граници, в държавата имаше ред, сигурност и стабилност. За мафиозни групировки не се и говореше. Битовата престъпност беше сведена до най-ниски граници. Пиянството и алкохолизмът също. Нямаше наркотици и злоупотреби с упойващи вещества. Моралът и добрите нрави бяха на ниво. Младежите и децата бяха защитени от порочни навици. Държавата и държавната икономика бяха стабилни. Имаше работа за всички. При това добре и сигурно платена. Трудовото законодателство гарантираше правата на работниците. Индустриализацията и новите технологии навлизаха в бита. Социалните придобивки също бяха много. При това материално обезпечени. Държавата се грижеше за всичко и за всички. Цените бяха поносими и даваха възможност при пестеливо изразходване на приходите да се осигури сносно съществуване. Електричеството и водата не бяха проблем. Не бяха проблем и горивата, парното. <br /> <br /> <u>Здравеопазването, както и образованието бяха абсолютно безплатни, при това на високо професионално ниво </u><br /> <br /> Жилищното строителство достигна невиждани за страната нива. Асфалтираха се хиляди километри пътища, дори до най-отдалечените села и паланки. Държавата ни отчиташе прираст на населението, какъвто не е имало от Освобождението ни. Материално бяха осигурени старите и немощни хора. Изобщо бяха създадени условия за спокоен и сигурен живот на хората. И всичко това се свързваше и сега се свързва с името на Тодор Живков, когото народът го наричаше Тато. Затова чуваме обикновени хора да казват с носталгия, че ако сега беше жив Тодор Живков, биха гласували с двете ръце за него. Някои да, а някои не. Всичко е въпрос на гледна точка и на оценка на приоритети и ценности.<br /> <br /> <strong>- И какви са изводите в крайна сметка?</strong><br /> - Истината е, че на хората им е все едно кой ги товари, стига зобницата им винаги да е пълна, кошарата топла и уютна и да са сигурни, че има кой да ги пази от вълци. Може би това е народопсихологията, която определя отношението им към близкото и далечно минало.<br /> <br /> <br /> <br /> <strong>Екатерина ИЛИЕВА</strong><br />