Избягах от Америка след 7 месеца престой заради... българи
<u><strong><em><a href="https://www.blitz.bg/article/38756" target="_blank">Славеят на равна Тракия - голямата народна певица Пенка Павлова, в миналия брой на &bdquo;ШОУ&rdquo; за пръв път изповяда истината за своята голяма любов - акордеониста Петко Дачев. </a></em></strong></u><em><br /> <br /> Двамата се разделят драматично след 6-годишна връзка, защото майка му го жени за друга, тъй като по това време Пенка е разведена и с дете, а той ерген и 9 години по-млад от нея. <br /> <br /> В този брой на народното издание Павлова продължава своя разказ за възходите в творчеството и големите й човешки разочарования.</em><br /> <br /> <hr /> <strong>- Ти получи за 24 май голямата награда - &bdquo;Златен век&rdquo;, как я приемаш?</strong><br /> - Радвам се, че аз съм първата народна певица, която първа получава тази награда. Получавала съм още и &bdquo;Кирил и Методий&rdquo;- първа степен. Направиха ме навремето и &bdquo;заслужил артист&rdquo;, макар че махнаха това отличие. Навремето за него ме предложиха три окръга &ndash; Сливенски, Ямболски и Хасковски, без... Старозагорски, където и до днес си живея!?...<br /> <br /> <strong>- Е, никой не е пророк в родината си, както е казано...</strong><br /> - Е... така е, но ми тежи!<br /> <br /> <strong>- За всичките тези години пеене, труд, кое те е държало и какво най-високо цениш - наградите ли?</strong><br /> - На първо място ценя здравето - то ме е държало. В нашата къща от 50 години антибиотик не е внасян изобщо - нито за дъщеря ми, нито за мен. А това, което най-много съм ценила и до ден-днешен, са не наградите, а повехналите цветя. Да! Повехналите цветя в ръцете на селските женици, в ръцете на хората, които са ги купили или набрали от градините си. И докато трае концертът, са ги стискали в ръцете си и, горкичките, вече повехнали от топлината. Но идват след концерта при мен и ми ги поднасят с такава любов, нищо че са с оклюмали стръкове. Това най-високо ценя и до ден-днешен! Ей затова не ми е тежало навремето ходенето в студ и в жега пеша. Багажът ни за концертите качен в селска каруца, а ние с оркестрантите вървим пеш до едното село, до другото, до следващото... Минаваме през долини и паланки, по баирите се качваме... <br /> <br /> <strong>- Тежки са били ония пътувания по страната в пек и мраз, без днешните удобства - сцени, гримьорни, суетене около теб - какво те впечатляваше, какво си спомняш?</strong><br /> - Много тежки бяха условията. Тогава нямаше салони. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Пеехме по сушилни за тютюн, в обори, в кръчмите </strong></span><br /> <br /> на селата - къде ли не!... Изкарваха кравите от оборите преди концерта ни. Постилаха с чиста плява. Децата насядали в яслите - горе, а долу наредени хората прави, ръцете си не могат да вдигнат да ръкопляскат - толкова са нагъсто един до друг, игла да хвърлиш, няма къде да падне. Място за столове няма. На други места пък по поляните сме пели - столовете от къщи си носят хората. <br /> <br /> Особено по свиленградските села. Във всяко от тях съм пяла. В началото на шейсетте години нямаше още читалища. Така съм започнала. Пяла съм и по ремаркета. Сутрин в 10.00 ч. - концерт!? Без уредба, разбира се, без каквото и да е озвучаване. Жените с вързопчетата, закачени на мотиките - стоят прави, слушат, докато свършим концерта. Камионите ги чакат да ги качат и да ги закарат по полето на работа. По граничните застави сме изнасяли концерти. Но за да се стигне до заставата, на катър качени сме ходили. Затова и ме направиха заслужил артист. <br /> <br /> <strong>- А прости ли на Илка Александрова, дето ти открадна &bdquo;Търновската царица&rdquo;?</strong><br /> - Простих й, какво да я правя?! През 1966 г. пея на сватба в село Церетелево, Пловдивско. Стоя при бабите, дето готвят, а музикантите отидоха за булката в село Свобода, Чирпанско. Питам аз бабите за песни. Все се интересувах и &bdquo;пресявах&rdquo; песните. И една от тях - Мария Танева, ми вика: &rdquo;Ми за търновската царица песента знаеш ли?&rdquo;. И тя ми я каза, ама като разказ. После запя нещо, ама на марш го докарва - никаква мелодия. Аз направих песента. Единствената песен в нашия фолклор, която половината е минорна, половината &ndash; мажорна. Така я усетих - така я направих. Ходих да питам: <br /> <br /> &bdquo;Цар Иван Шишман за българско царство ли е водил войните, или за българско име?&rdquo; Отговориха ми: &bdquo;За българско царство&rdquo;. Знам, че е загинал в боевете при Никопол. Обаче Илка Александрова пее: &bdquo;На софийско равно поле падна и загина последният български цар, цар Иван Шишман.&rdquo; Викам: Тя го е объркала с Крали Марко /смее се, рецитира целия текст на песента &bdquo;Търновската царица&rdquo; &ndash; б.а./. Та, Илка взе, че направи на хоро &bdquo;Търновската царица&rdquo;. Как може един народ да му палят къщите и да го убиват, а той да се хване на хоро... та да играе?! Не върви! Нито съм се срещала с нея, нито съм се разправяла, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>не й падам до нивото! </strong></span><br /> <br /> Оставих, хората да го оценят. Плюха я. Писаха писма. Обаче на сватбите - &bdquo;Търновска царица&rdquo;... хорото и... толкова?!...<br /> <br /> <strong>- Това ли ти е най-голямото разочарование?</strong><br /> - Не! Това не е първото. За една песен аз отидох на 200 километра оттука. Песента е &bdquo;Милкана дума Никола&rdquo;. Взех я от 200 километра и я направих, а сега някаква танцьорка от Сливен я записала! Направила клип в една телевизия и я пее. Аз имам записани в националното радио 187 народни песни. Имам ги по списък, но не съм ги регистрирала в &bdquo;Мюзикаутор&rdquo;, защото са народни песни. Но съжалявам за някои мои песни, които аз съм направила, а не съм ги регистрирала. Една от тях е &bdquo;Първом, първом&rdquo;. Имам и нотите й. А ето, че Мария Кехайова от Пловдив и една друга певица от &bdquo;Пайнер&rdquo; я взеха и я пеят, ама няма да познаеш песента ми! Ако бях я регистрирала, сега можех да ги съдя и да ми платят по 50 хиляди лева за това, че е моя авторска песен, а те я вземат и я пеят... <br /> <br /> <strong>- Боли ли те много, когато някой ти взема и пее твоите авторски песни?</strong><br /> - Боли ме! Това - все едно да ти вземат детето с дълга коса и да го острижат нула номер! Мария Кехайова песента ми &bdquo;Първом, първом&rdquo;, Бог да я прости Недялка Керанова - с такъв като нейния глас и стил я пее. Ама тази песен е нежна, лирична. Не може да се пее така /запява &bdquo;Първо, първом&rdquo; имитирайки гласа на Недялка Керанова - тежък, плътен, насечен - б.а/... Другата пък: /запява отново песента, но вече с тънък гласец, имитирайки Мария Кехайова - б.а./ Не, не така! <br /> <br /> Но, виж, голяма болка в живота ми е, че навремето ме върнаха от театралната академия. Бях приета, но не позволиха да се запиша - върнаха ми документите.<br /> <br /> <strong>- И защо?</strong><br /> - Ами, била съм кулашка дъщеря... А като се явявах на приемния изпит с монолог на Божаница от &bdquo;Гераците&rdquo;, всички от комисията ме попитаха кой ме е подготвил. Аз обаче не знаех, че хората ходили да ги &bdquo;подготвят&rdquo;. Бях вече играла в читалищния театър на Нова Загора ролята на Божаница. Майка ми, Бог да я прости, беше жена с четвърто отделение, ама като се върнеше от вода, ходеше с кобилицата надалече за вода и като почне да разказва кого е срещнала, без да му спомене името - всички разбираме за кого говори - така умееше да имитира всички в селото и мъже, и жени, и на глас, и на маниери, и на изказ.<br /> <br /> <strong>- Как &bdquo;попадна&rdquo; в Лос Анджелис? Зная, че само 7 месеца си изкарала там - защо се върна?</strong><br /> - Ох, там всичко беше хубаво, всичко беше перфектно, но... аз не мога без приятели! Езикът не зная. Светът там е друг. Всъщност как стана, че заминах ли? Това е една калифорнийска телевизия, под чиято егида се провеждат курсове за изучаване на източноевропейски фолклор, главно за студенти. Имаше една украинка, имаше румънец, грък имаше... Мен са ме избрали от интернет. Чули са ме от първия ми диск &bdquo;Злато моме&rdquo;. Информацията за мен беше преведена в него и на английски. Един ден звъни телефона и някой ми говори на английски. Отговорих на английски, колкото знам, че не говоря езика, нека да ми се обадят на другия ден, който беше неделя - дъщеря ми, която говори английски ще е вкъщи - да се разберем. Но в неделя, след като никой не ми се обади, реших, че някоя от нашите певици ме юрка, че да ми се подиграват после,<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>и се ядосах още повече</strong></span><br /> <br /> Това ми дойде на ум още в първия разговор и... доста невъзпитано се държах, троснато малко. После разбирам, че те си намерили преводачка и пак ми звъннаха. И аз като чух за какво става въпрос - пак ми дойде на акъла, че някой ме &bdquo;юрка&rdquo;, и пак така троснато й говоря на тая, дето се представя, че ме канят в Америка да преподавам източноевропейски фолклор в някакъв университет. <br /> <br /> Жената говори на български, предлага ми работата, а аз от другата страна на слушалката викам &bdquo;Е?... И...?&rdquo;. Тя пак каже какво предлагат, аз пак:&bdquo;Е?... И?...&rdquo;.И пак им викам: &bdquo;Обадете ми се утре по същото време - ще ви дам отговор&rdquo; - пак ги отпратих заради недоверието си. А в ума си викам: ако тая на телефона е тукашна, няма да смее да се обади, защото ще засека телефона й и ще разбера откъде звъни. <br /> <br /> Но на другата вечер тя пак звъни. Тогава разбрах откъде се обажда и приех насериозно работата. Каза ми да си извадя виза, аз отвърнах, че без покана не може. Тя веднага каза, че поканата я имам. И точно за два дни по поща от врата до врата пристигна поканата от Америка за мен. Получавам я в петъка, в понеделник съм вече в София и подавам документите си за виза. В срядата ми се обаждат и вече бях взела визата. Питат ме дали съм си взела билета, а той струва 1050 долара. Отвърнах, че на книга не съм виждала тия пари &ndash; не да ги имам. Казаха ми, че ще ми изпратят и билет за унгарските авиолинии. През ума не ми е минало, че толкова бързо може да стане всичко, макар че съм била по турнета в чужбина, но месеци напред е уредена работата, а сега?! Но - факт. В петък мъжът на една моя колежка ми донесе билета в девет и половина вечерта. В полунощ тръгнахме с дъщеря ми за София, защото в 7.30 ч. на другата заран ми е самолетът. Луда работа! Нямам време! Едни костюми оставям, други взимам, набързо, бутам в куфара. <br /> <br /> Дъщеря ми ми разправя, че като ме качила в самолета, ревнала: &bdquo;Къде отива, майка ми? Какво стана? Тая моя майка и английски не знае, ще се загуби някъде!...&rdquo;. И като слязох от ръкава на летището в Лос Анджелис &ndash; гледам, вече всички хора се изтеглиха, а мене никой не ме чака. Сама съм в цялото пространство. А мъжът, който трябвало да ме посрещне, объркал ръкава. Чакал ме на друго място. Но аз не мърдам. По едно време гледам един, сигурно има 150 килограма, всъщност - хазяинът ми, както после се оказа, защото бях у тях на квартира, идва и на гърдите му пише: &bdquo;Пенка Павлова - България&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- А като не знаеш езика, как се разбирахте толкова време и с хазаите си и как изобщо преподава на студентите в Лос Анджелис?!</strong><br /> - За преподаването - лесно, защото си имах назначен преводач. Но дълго време аз не успях да разбера, че всъщност съм на квартира у... българи! <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Криеха се от мен. Говореха на полски, на руски, но... не и на български</strong></span><br /> <br /> И едни ден ги чух да си говорят на български в хола им! Стана случайно. Много се изненадах. Не съм допускала! Тогава разбрах, че са си чисти българи.<br /> <strong><br /> - И защо е била тази тайнственост?</strong><br /> - Това не успях да го разбера изобщо, но тези хора се криеха и от съседите си, че са българи. Искаха да минат за американци... През тия седем месеца, в които живях на квартира у тях, никой не им дойде на гости, нито те отидоха някъде. Децата им вкъщи си говорят български, а навън като излезем - аз им говоря на български - те все едно не ме чуват. Няма ме. Малкият беше на 8 години, големият - на 10. Аз чудесно се разбирах с мексиканката, която им готвеше, макар че не зная езика, но... с тях... <br /> <br /> Децата им говореха български, но не знаеха да пишат. А аз, макар да съм била детска учителка, можех да им преподавам, да ги науча да пишат на български. Но тия хора не го направиха. А имах и много свободно време. Но... не се намесих, децата са си техни. А те се крият, че знаят български, родният им език?! А тия деца като не учат през деня, майката вечер като се върне и събуе чехъла и с него - бой, бой... И ми вика: &bdquo;Пенче, нищо не си видяла!&rdquo;. Да не кажа на мъжа й. А пък ако комшиите разберат, че тя бие децата си - веднага ги вземат социалните. Няма да може да си ги върне. Топяха и съседите си... Изобщо, как се живее там при тях?! Исках да си тръгна и по-рано оттам, но тия мои сънародници &ndash; хазяи, се опитаха да ми задържат и паспорта, като казаха, че той трябвало да стои у тях?! <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Взех всяка вечер да плача</strong></span><br /> <br /> Не мога да стоя повече там. Няма с кого да контактувам. Със съседите им - жената беше рускиня от Минск - чудесно се разбирах, но тя един месец замина за Швеция. И аз буквално полудях. Няма с кого дума да си обеля. Гледам телевизора, а езика не зная. Хазяите &ndash; саможиви, те с децата си се разправят вечер, като се върнат от работа. Много ми беше трудно. Върнах се, макар работата на студентите, на които преподавах в Санта Моника, никак да не беше тежка - по два часа имах два пъти в седмицата. С кола ме водиха и с кола ме връщаха. Но поне ги научих на една хубава българска песен: &bdquo;Котелските чорбаджии запалиха алтън Котел&rdquo; /запява б.а./.<br /> <br /> <strong>Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />