Детенцето дори не се опари - сякаш някакво силово поле ме пази!
<em>Денят на Св. Св. Константин и Елена - 21 май, е празникът на нестинарите. Тези мистични посредници между небето и земята, между видимото и невидимото, между духа и материята - наследници на първожреците от древните мистерии, продължават да изумяват науката и да преобръщат представите на разума. Един от малцината, едва десетина останали танцуващи в жаравата нестинари у нас, е и бургазлията Михо Атанасов. Той е и танцьор в ансамбъл &bdquo;Странджа&rdquo; &ndash; Бургас, и хореограф, и ръководител на фолклорен състав. Повече от 30 години Михо изпада в транс по време на отдаването си на огъня и играе бос върху жаравата от пламтящи въглени, вдигнал над главата си иконите на Св. Св. Константин и Елена. Атанасов твърди, че без този огън не би могъл да живее - той е &bdquo;в кръвта му&rdquo;!...<br /> </em><br /> <hr /> <strong>- Михо, 21 май е вашият празник - на нестинарите, и тъй като ти си един от малцината у нас, чиито живот е свързан изцяло с танца върху жарава, какво точно се случва на този ден, къде беше навръх празника си тази година? </strong><br /> - Да, 21 май - денят на Св. Св. Константин и Елена, е нашият празник - на нестинарите. Тези светци ни закрилят. И, прихванати от духа им, влизаме в жаравата и танцуваме. Своеобразният транс, онова, което става вътре в мен и което е необяснимо &ndash; прави сякаш тялото ми неуязвимо за огъня и въглените, именно от онова &bdquo;прихващане&rdquo; от духа на светците, което ни пази. Това се случва всеки път на този ден, и на всички други дни оттук- насетне, през които започваме да танцуваме върху жаравата. А това са дните почти на цялото лято и най-вече - през юлските горещници и августовските жеги, през които буквално огънят ме завладява и аз го &bdquo;викам&rdquo; всеки път преди танца и по време на танца <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>&bdquo;да премерим сили&rdquo;</strong></span><br /> <br /> Хем осъзнато, но... и като насън, и като наяве едновременно &bdquo;меря силите си&rdquo; с огъня. Трудно е да се обясни... <br /> <br /> А навръх празника ни, на 21 май, тази година аз и моята сестра Марче, която също е нестинарка, играхме нестинарския си танц върху жаравата на площада в село Ягнило, Варненско. Вече няколко поредни години ни канят на този ден да танцуваме в огъня на площада. Идват много гости на селото, хора от съседните села се събират. Става страхотен празник! Играем вечерта, когато огънят, който е горял през целия ден на площада, натрупва много жарава и тя се разстила. Тогава писва гайдата, удря тъпанът и... танцът започва. Нощта на 21 май в Ягнило тази година беше невероятна!<br /> <br /> <strong>- А защо точно в това село е запазена традицията на 21 май да се чества Св. Св. Константин и Елена с нестинарски танц?</strong><br /> - Не е само това село - в още едно съседно във Варненско е запазена тази традиция &ndash; в Доброплодно. Тук традицията е същата каквато е в Българово и в други странджански села. Традицията се пази от местните хора, от българското население в селото. Така е оцеляло нестинарството. <br /> <br /> <strong>- А има ли някаква разлика от странджанската музика за нестинарския танц, защото, доколкото ми е известно, нестинарската музика е специфична - и гайдата, и ударите на тъпана, темпото, мелодията...?</strong><br /> - Не, не, няма никаква разлика музиката, която е за нестинарския танц във Варненско и този в Странджа. Това е същата странджанска нестинарска музика за танца, която се изпълнява само с джура гайда и в никакъв случай с каба гайда, същото темпо на тъпана. Тези нестинарски традиции, които години наред са пазени в този край, буквално преди десетина години се възродиха тук, когато празнуваха 120 години от преселването на българите от Анадола. Оттогава ние редовно тук и нестинарстваме по това време на годината.<br /> <br /> <strong>- Кои &bdquo;ние&rdquo;, освен ти и сестра ти Марче?</strong><br /> - С нас имаше и още един нестинар - Стамен Буюклиев се казва.<br /> <br /> <strong>- Апропо, вие с Марче сте единствените в света кръвни брат и сестра нестинари. Разкажи как се подготвихте за самия танц?</strong><br /> - Да, вярно е, единствените в света кръвни брат и сестра нестинари сме. Тя малко след мен откри, че няма страх от огъня и той &bdquo;я повика&rdquo; да влезе в него. И до ден-днешен не е излизала, както се казва. <br /> <br /> Преди да влезем в огъня, тримата влязохме в църквата на селото. Това е много съкровен момент. Много интимен, личен за всеки от нас момент... И както винаги става, преди да влезем в жаравата, запалихме си свещичките и се помолихме: и на Господ, и на Свети Константин и Света Елена. Молитвата е... тайнство. После... засвири гайдата, бумна тъпанът. Влизаме в огъня... започва танцът ни... В ръце с иконите на светиите Константин и Елена. Никой не го &bdquo;конструира&rdquo; нестинарския ни танц - водят ме музиката, гайдата, тъпанът, звуците. Духът ти те води в огъня. Понякога нито чувам, нито виждам какво става наоколо. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Не ми пари</strong></span><br /> <br /> Болка не чувствам от досега с жаравата. После нямам и драскотина по нозете си, по ръцете си, защото вземам и огън от жаравата с ръце и ръся въглените по косата си. И тя не гори - ръцете ми рани нямат! Играя, играем, музиката свири, гайдата... тъпанът... Целият съм плувнал в пот - после се виждам. Това, това... не може лесно да се обясни!...<br /> <br /> <strong>- Играеш толкова години върху жаравата, с очите си съм те виждала, но се питам кое е най-удивителното нещо, което ти се е случвало върху въглените, освен че всеки път си невредим, неуязвим за огромните градуси на &bdquo;живия огън&rdquo;; за дебелата колкото педя жарава, разстлана в диаметър поне двайсет метра, която кръстосваш на шир и длъж?</strong><br /> - Питаш ме за такива неща, които аз трудно мога да възпроизведа, това е една... мистика. Трудно мога да разкажа преживяното по време на танца, то е някак си... необяснимо. Понякога чак после разбирам какво се е случило, или е могло да се случи... <br /> <br /> Сещам се за един случай и ще го разкажа. Стана миналото лято. Играем със сестра ми пред едни чужденци в Оризаре - това е едно бургаско село, в което водят туристи през лятото - вземат ги от Слънчев бряг, от Несебър, от Свети Влас и им показват традициите ни. Та при един такъв танц, аз внезапно тръгнах към едно момченце - мъничко дете, което беше край жаравата. Грабнах го и го качих на раменете си. Започнах да танцувам с него върху въглените. И по едно време, внезапно, някаква светкавица блесна пред очите ми. Заслепи ме. В този миг вероятно съм се стреснал и съм се спънал. Политнах. Детето беше на раменете ми! Паднах в жаравата! Чух страшен възглас от публиката &ndash; едно силно &bdquo;А-а-а-у-у-у!&rdquo;. Когато играя, винаги запрятам крачолите на вълнените си потури от народната носия, защото съм с боси крака. Сгромолясах се в жаравата - с вълнените си потури, на гърба - с памучната риза, с народната носия, с която играя. Нали знаеш вълната как гори? Само въгленче да я докосне, и лумва! Не се загася! А тук падам с вълнените потури на една широка нажежена площ. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>И... буквално стана чудо! </strong></span><br /> <br /> В мига на падането ми с детето на рамене, не помня как и по какъв начин съм се завъртял, но... то се оказа в ръцете ми. От раменете - в ръцете ми! А аз - от гръб, на дупе, та на колене - стоя в жаравата и държа с двете си ръце вдигнато високо детенцето. <br /> <br /> Беше около 10-годишно. Тежи, а и не пищи, не ме стряска повече. Падайки, съм се превъртял някак си и после съм коленичил, разправяха ми после хората, дето са ме видели. И това става за няколко минути, през които аз съм буквално в огъня, търкалял съм се с дрехите с детето на ръце и... нищо! Детенцето нямаше никъде по тялото си опарено или драскотинка дори! Въгленче не го бе докоснало! А и моите потури - чудо на чудесата &ndash; цели-целенички, без петънце от изгаряне по тях! И ризата ми също - няма следа да се е &bdquo;въргаляла&rdquo; в горещи въглени. Нищо, абсолютно нищо!!! <br /> <br /> Подобно нещо обаче беше ми се случило преди години с една жена, която носих на ръце през огъня. Тогава се бях спънал и паднал по дупе с нея в ръце. Играех тогава с една нестинарка Цветана Цъгова, която ми беше партньорка за този танц - та тя стана свидетел на това първо чудо от падането ми с дрехите в жаравата, без те да изгорят и аз да се нараня. И сега се случи същото! Все едно някакво силово поле ме пази! Нямам друго обяснение. Както вече казах, по време на танца, както ми идва отвътре, вземам жарава и ръся с нея главата си. От горещите въглени дори и косъм не ми изгаря от косата! Те падат по лицето ми - и то не гори, дланите ми &ndash; също! Та и този път с детенцето на ръце... Публиката запази самообладание. Изнесох го от огъня. После ми казаха, че публиката си помислила, че нарочно съм &bdquo;паднал&rdquo; - нещо като част от... танца ми, като &bdquo;номер&rdquo;! Не, не беше номер! Беше си истинско чудо детето да се окаже, от раменете, директно в ръцете ми, без и косъм от него да пострада. <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />