Стефан Северин: Аз вкарах Крушата в затвора!

<em>Стефан Северин е професионален журналист от четири десетилетия. Работил е в редакциите на вестниците &bdquo;Работническо дело&rdquo;, &bdquo;Дума&rdquo;, &bdquo;Марица&rdquo;... Негови публицистични материали са печатани в руски, немски и турски издания. Автор е на книгата &bdquo;Огледало за обратно виждане&rdquo;, в която разказва за срещите и разговорите си с писателите Орлин Василев, Станислав Сивриев, Андрей Германов, Васил Попов, Иван Радоев, Стефан Продев... <br /> <br /> В момента работи над втората си книга - &bdquo;Когато варварите дойдоха в Пловдив&rdquo; - за културните престъпления в първите години на Прехода. </em><a href="https://www.blitz.bg/article/38232" target="_blank"><span style="color: rgb(0, 0, 255);"><u><em><strong>Пред &bdquo;ШОУ&rdquo; Северин продължава уникалните си разкрития </strong></em></u></span></a><em>за нашето &bdquo;минало незабравимо&rdquo;:</em><br /> <br /> <hr /> <strong>- Стефане, знам, че си бил командирован в най-горещата точка на Голямата екскурзия &ndash; Разград - какво тогава не можа да напишеш във вестника?</strong><br /> <br /> - Нищо не можах да напиша от онова, което беше направо разтърсващо! Седмица след като Тодор Живков направи изявление по БНТ /29 май 1989 г./, единственият екип, на който беше позволено да отиде в най-напеченото място на историческото събитие, беше нашият. Обяснимо защо &ndash; &bdquo;Работническо дело&rdquo; бе официоз и нямаше проблем да получим официално разрешение от Министерството на вътрешните работи. Само че нашата задача не беше да пишем как турците си стягат багажа за еднопосочното пътуване на юг, а с репортажи да покажем, че животът в Разградско не е замрял, че се работи, изпълняват се плановете, реколтата се прибира&hellip; Имаше пълно медийно затъмнение какво става във взривоопасните окръзи &ndash; Търговище, Шумен, Разград... Чак по-сетне някои тв- и радио &bdquo;легенди&rdquo; грабнаха микрофоните и хукнаха да интервюират по границата клетите изселници. А години по-късно пък се нароиха публикации, в които има <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>повече митология, отколкото истина...<br /> </strong></span><br /> От жълтите павета в район с почти военно положение &ndash; стресът беше неописуем! Имахме чувството, че не сме в България! По улиците на Разград патрулираха по двойки така наречените &bdquo;червени барети&rdquo;, въоръжени с пистолети и палки. Автоматчици от вътрешни войски охраняваха всички по-важни обществени и държавни институции, както и представителния хотел на &bdquo;Балкантурист&rdquo;. <br /> <br /> Беше въведен вечерен час. След 22 часа не трябваше по улицата да има дори и куче! Столът в партийния комитет бе преустроен на ресторант и работеше денонощно. Предупредиха ни да се храним само там &ndash; в другите заведения правели саботажи и можело да се нагълтаме с какви ли не гадости, като разберат, че сме българи. Съотношението на силите бе-60% турско население срещу 40% българи. Най-радикално настроените турски екстремисти бяха натоварени на самолет и, през Виена, пратени като &bdquo;дар&rdquo; в Истанбул. <br /> <br /> Голямата екскурзия, както тогава се наричаше изселването, бе започнала. Полетата пустееха, защото нашите братя стягаха багажа. От цялата страна командироваха служители, студенти, за да се прибира реколтата...<br /> <br /> <strong>- Нали и Бойко Борисов призна, че е бил командирован там да пази реколтата от пожари...</strong><br /> - Тази легенда за пазенето на реколтата Бойко <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Борисов може да я пробутва на комсомолците в ГЕРБ! </strong></span><br /> <br /> Десетина пожарни кръстосваха улиците на Разград в странен вид &ndash; с телени мрежи по кабината на шофьора и фаровете. Те не пазеха реколтата, а имаха друга, по-важна работа &ndash; да разпръскват митингите на турците. Мрежите бяха сложени, защото колите бяха замервани с железа и камъни. Първо минаваха пожарните и пръскаха мощна струя вода, която направо поваляше дори яките мъжаги! След туй се вадеше един огромен вентилатор с перки, колкото човешки бой, и се включваше - въздушната струя беше неустоима! Някой се шегуваха: първо ги къпят, пък след туй ги сушат. Ала нямаше място за шега. В този град, в онези дни, усмивка не можеше да се види. Пред банките имаше огромни опашки от сутрин до вечер. Хората чакаха да си изтеглят спестяванията и да потеглят на юг към неизвестността. Стояха на опашка по четирима в ред, навъсени и навели виновно очи. Като се зададат червени барети, огромната черна извивка се цепваше и хората страхливо даваха път. &bdquo;Кармазъ барет&rdquo; /червена барета/ като се чуе, и краката на хората омекваха.<br /> <br /> <strong>- Налагаше ли се червените барети да показват уменията си?</strong><br /> - Бях свидетел на един случай. Спомням си, че селски кмет, българин, бе направо блокиран в стаята си и не можеше да излезе. Това стана ден след като в Стражец ли или в Севар, не си спомням с точност, бяха пребили с камъни един инструктор на окръжния комитет. Край кметството няколкостотин турци направили жива верига и не го пускат. По телефона той търси помощ от Разград. Изпратиха 12 барети. Капитанът, който ги водеше, вдигна ръка и площадът утихна: &bdquo;Давам ви 10 минути, вървете си мирно и тихо по домовете!&rdquo;. Погледна часовника и зачака. На десетата минута пак вдигна ръка <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>и стана една!&hellip;</strong></span><br /> <br /> Като изстреляни с пружини баретите се врязаха в тълпата &ndash; шестимата от едната страна, другите - от другата, чуха се изстрели, настана олелия, &bdquo;Вай, аллах!&rdquo;, викаха протестиращи и бягаха където им видят очите. Сетне разбрах, че куршумите са били халосни, колкото за сплашване. След минути на селския мегдан нямаше жива душа. Зад пердетата надничаха уплашени и зли лица. <br /> В Разград организираха шествие на българското население. Сега ни е писнало от тях, но тогава бяха изключение.<br /> <br /> <strong>- А турците не излизаха ли на протести ?</strong><br /> - Да, и такова шествие видях. Една привечер откъм височините край Разград се стичаха хиляди. Най-отпред бе грамаден, напълнял мъж, зад него - две редици деца и жени - турците правят протест. Очаква ги верига от вътрешни войски и милиционери. На стотина метра тълпата заковава. По мегафона се чува: &bdquo;Огнян Дойнов да дойде при нас!&rdquo;. Това не е молба, а заповед. Издава я пооплешивял полковник. Тишина, която се чува. Командата се повтаря. Минават 2-3 минути, в които няма мърдане, няма звук, а само вцепенени погледи. След туй с едри крачки, натежал от слава и килограми, към милиционерите по надолнището тръгва Огнян Дойнов.<br /> <br /> <strong>- Не може да бъде &ndash; какво ще прави Огнян Дойнов в Разград, та дори да е начело и на турски протест?!</strong><br /> - Бързам да уточня &ndash; Огнян Дойнов не е познатият на по-възрастните от портретите член на политбюро и секретар на ЦК на БКП, а &bdquo;сребърният Осман Дуралиев&rdquo; - състезател в борба свободен стил над сто килограма, с две вицеолимпийски титли от игрите в Мексико и Мюнхен - 1968 и 1972 година, с осем втори места в световни и европейски първенства. Цял народ повтаряше на майтап неговата крилата фраза: &bdquo;Партията рани, ние борим!&rdquo;. Да, но в онези юнски дни на 1989 година Осман /Огнян/ бе избран от своите да води бунта им срещу смяната на имената. Навярно са мислели, че като е той отпред, а зад него - две редици деца и жени, милицията няма да посегне със сила. Всъщност тази тактика - жените и децата да са най-първи на протестите в Лудогорието, в онези дни се прилагаше повсеместно. Но и милиционерите имаха своя тактика: те много добре знаеха, че приберат ли водача, тълпата губи кураж и се пръска с лекота. Така и стана &ndash; след десетина минути разговор с Огнян Дойнов, мъжете с такета и жените в анцузи мълчаливо се пръснаха по баирите, без да има нужда от сила.<br /> <br /> <strong>- Така е било в Разград, а по селата имаше ли отпор?</strong><br /> - По селата плачеха и стягаха багажа. Виждали ли сте умъртвено село? Аз се нагледах!... Едно по едно опустяваха и тръгваха в багажни кервани към Турция. Гледката беше покъртителна! Къщи, градини, обори с добичета бяха разпродавани на безценица. Вдигна се страшно много цената на москвичите и жигулитата, а ремаркетата цена нямаха. Присъствах на поредния керван. Колите - подредени, хората - вътре, отпред - катаджийска пилотка - ще ги води до Свиленград. Ха да тръгнат, ала един го няма! Надуха клаксони, извиха се гласове: &bdquo;Къде си бе, Мехмед ?&rdquo; Двама-трима се втурнаха да го търсят. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>И го откриха &ndash; проснат на бащин гроб да реве</strong></span><br /> <br /> Мехмед се сбогуваше. С подути очи и шепа пръст се дотътри до очукан москвич и тъжовната колона потегли. Изпрати я жаловит вой на изоставени кучета.<br /> <br /> <strong>- Ти си първият журналист в България, който вкарва в затвора мутра. Става въпрос за придобилия митична слава на борец от ъндърграунда Стефан Мирославов &ndash; Крушата. Как стана това?</strong><br /> - Стефан Мирославов-Крушата е моя находка, която не ми бе донесена на флашка от мъж с каскет, а от едно пътуване. Връщах се някъде по средата на ноември 1988 г. от командировка. Тогава бях във в. &bdquo;Работническо дело&rdquo;. В автобуса от Габрово за София имаше още десетина пътници. Вместо да дремя, аз започнах да наблюдавам хората край мен. И надавах ухо за какво си говорят. <br /> <br /> Така чух разговора на двама мъже пред мен - какъв страшен побой извършил в Ловеч някакъв борец, в най-престижния хотел, посред бял ден и как никой не си мръднал пръста да спре кютека! В ония години властта яко държеше. Как е възможно?! Реших да сляза в Ловеч и да видя за какво става дума. Оказа се истина. В хотела на &bdquo;Балкантурист&rdquo; само преди два дни бе станал страхотен побой. <br /> <br /> В дневния бар в ранния следобед отборът по борба на ЦСКА си почивал на чай и кафе. Влиза младеж с приятелката си и, докато се озърта за места, Стефан Мирославов, известен с прякора Крушата, скача и хваща момичето за ръката: <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>&ldquo;Тя е моя! <br /> </strong></span><br /> &ldquo;Е, как така, това е приятелката ми!?&rdquo;, възразява момчето. То се оказва стажант-актьор в местния театър. Заиграват юмруците и артистът е размазан и проснат окървавен на земята. Всички гледат млатенето и никой дори не се опитва да спре бореца. <br /> Слязох в Ловеч и тръгнах по дирите на побоя. Оказа се, че Крушата е страшилището за града &ndash; може да те пребие, само защото не му харесваш или пък си го погледнал по-така!... Началникът на милицията чистосърдечно ми призна, че той дори посягал да бие милиционери. Не могат да го арестуват, защото е офицер от армията. И се оказа, че жестокият бияч на крехки актьори Стефан Мирославов-Крушата е на 23 години, майстор на спорта, състезател по класическа борба в ЦСКА и националния отбор, армейски лейтенант. Местен човек, роден е в село Кирчево &ndash; на трийсетина километра от Ловеч.<br /> <br /> След два дни във вестника излезе моята публикация &bdquo;Трябва да има туш и за победителите&rdquo;. Още сутринта министърът на отбраната Добри Джуров я прочел и побеснял. Звъннал на началника на ЦСКА и направо наредил Крушата да бъде даден на военна прокуратура. До обяд в редакцията получихме отговор какви мерки са взети в ЦСКА: Стефан бил разжалван от лейтенант на редник, отнето му е софийското жителство и званието майстор на спорта, предаден е на военна прокуратура. Аз самият бях смаян от светкавичната реакция по една вестникарска публикация. Главният редактор Радослав Радев ме извика и рече: &bdquo;Вземи си командировка за който искаш район на страната и една седмица да те няма в София!&rdquo;. Страхувал се е приятелите на Крушата да не ме пребият край някой уличен ъгъл. <br /> <br /> След няколко месеца, в средата на 1989 година, Крушата влезе реално в затвора &ndash; присъдата му е била за две години. Ала имаше късмет и бе помилван през януари 1990 година от тогавашния президент Петър Младенов.<br /> <br /> Отново чух за Стефан Мирославов едва на 4 септември 1993 година. Бил е застрелян от снайперист, когато е летял със 100 километра с мерцедеса си, на десетина километра от Ловеч. Крушата беше първата поръчково убита мутра. Той поведе едно кърваво хоро, на което все още не му се вижда краят. Както и по-сетне, така и не се разбра коя беше тази невероятно точна ръка. <br /> <br /> Отговорни офицери от МВР са ми казвали, че вероятно <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>стрелецът е от шестимата снайперисти, които са били обучавани в Москва и включени в отряда за антитероризъм, който беше създаден през 1986 година към ДС</strong><br /> </span><br /> Нищо чудно! Защото тази служба беше разбита след 10 ноември 1989 година. И какво &ndash; тези невероятни професионалисти да тръгнат по казаните с боклуци ли? Естествено са били приютени към формиращите се още тогава силови групировки.<br /> <strong><br /> - Ти взриви и публичното пространство с новината, че Леваневски е жив?! Това си беше суперсензация!</strong><br /> - Да, това си е отвсякъде добра професионална находка и както най-често става &ndash; поднася ти я случайността. С един мой приятел, ти го знаеш - Запрян Дачев, бившият кмет на община &bdquo;Марица&rdquo;, отиваме на гости на Ирина, сестрата на Леваневски. Тя живее във Войводиново. Запрян ме води у тях уж случайно, а той беше подочул, че е имала разговори по телефона с... брат си! Леваневски е партизански командир от Средногорието, с няколко смъртни присъди, невероятно храбър и красив мъж! Тя отказа да говори, но с радост се съгласи да ни нагости. И покрай чашките гроздова се отпусна и разказа подробности. Беше спокойна, защото нямаше микрофони, бележници... Веднага пратих сензационната кореспонденция в редакцията. Тя направо предизвика взрив от коментари! Версията, която пуснах, е че <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>убийството на Леваневски е фалшиво и е бил изведен от офицери на КГБ в СССР</strong></span><br /> <br /> След като го обучават, го използват за специални мисии, най-вече в азиатските страни.<br /> <br /> След няколко месеца &ndash; някъде в средата на 1992 година, човекът, който твърдеше, че е славният партизански командир Дмитрий Калоянов дойде в Пловдив. Спомням си, че тогава все още останалите живи партизани от неговия отряд бяха се разделили на две. <br /> <br /> Едните идваха в офиса ми и се кълняха, че това е техният командир. Идваха и другите, които със същата страст твърдяха, че това не е той, а някакъв самозванец. От редакцията решиха да устроят една изключително важна и разпознавателна среща. В Пловдив дойде Давид Овадия &ndash; партизанин от отряда на Леваневски и автор на книга за него. Стоим с Давид, пушим нервно и чакаме да стане 18 часа &ndash; тогава трябва да отиде при мистериозния гост от Съветския съюз. В редакцията също чакат и са запазили място на първа страница. Някъде след два часа Овадия се връща и първите му думи бяха: &bdquo;Нито мога да потвърдя, нито мога да отрека, че това не е Леваневски&hellip;&rdquo;. Ами сега?!<br /> <br /> Седмици след това прокуратурата и МВР дадоха нарочна пресконференция. Окръжният прокурор Росен Димов обяви: &bdquo;Дмитрий Калоянов не е Леваневски, това е мошеник!&rdquo;. За доказателство извади полицейски картон с пръстови отпечатъци на някогашния партизански командир, взети през 1939 година заради някакво криминално престъпление. Те, казва прокурорът, изобщо не съвпадат с пръстовите отпечатъци на този човек! Полека интересът към особата, представяща се за Леваневски, заглъхна. Неговата племенница го изхвърли от дома си и той потърси приют при няколкото все още останали верни съратници. До смъртта му, когато Калоянов беше безпомощен и полусляп, те подхранваха тази илюзия. Дори Никифор Атанасов написа документална повест &bdquo;Леваневски или истината за едно възкресение&rdquo;. Макар че възкресението така и не се състоя. Но това все пак беше лъжа, достойна да бъде истина.<br /> <br /> <strong>Едно интервю на Мария ДРУМЕВА<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />