Легендата Никола Лечев: Хората на ДС спяха в краката на националите по волейбол!

<em>Култовият пловдивчанин Никола Лечев е признат спортен талант на три континента. Като национален състезател по волейбол, а и като служител на милицията, е награждаван с множество правителствени призове за своите иновации в областта на сигнално-охранителната техника. Заслужил майстор на спорта. По препоръка на министъра на МВР на социалистическа България, охранителната техника на най-важните държавни обекти и тези на УБО е направена по проекти на Лечев. <a href="https://www.blitz.bg/news/article/263986" target="_blank"><span style="color: rgb(0, 0, 255);"><strong>В миналия брой на &bdquo;ШОУ&rdquo; бай Кольо, както то наричат, разказа за това как е открил Петър Стоянов за волейбола.</strong></span></a> Пред репортера ни колоритният приятел на бившия президент поднесе нови разкрития за това как Държавна сигурност е контролирала и използвала за чисто политически цели българския национален отбор по волейбол!</em><br /> <br /> <hr /> <strong>- В предишния ни разговор спомена, че най-талантливите ни спортисти са участвали не само в налагането на един блестящ имидж на страната ни по света, но и едва ли не и в провеждането на международната политика на държавата?! </strong><br /> - Ние &ndash; големите спортисти на България, бяхме рекламните лица на социализма. Действително ние участвахме в международни политически операции, провеждани от службите, но това е ставало абсолютно несъзнателно от наша страна. Ще дам примери, за да се разбере за какво иде реч. Правителството ни възлагаше големи надежди. От най-високо ниво. Чрез държавна поръчка бяхме натоварени със задачата да пропагандираме достойнствата на нашия строй в абсолютно всяка една чужда държава, в която играем. <br /> <br /> С националния отбор на България съм обиколил няколко континента. Навсякъде сме се представяли блестящо, българският национален отбор по волейбол респектираше с играта си, създадохме си многобройни фенове, печелихме симпатиите на хиляди хора. Примерно - отиваме да играем в Алжир и, още със стъпването на тяхна територия, разбираме, че местните не знаят къде се намира България. Сериозните вестници пишат за нашия отбор хвалебствени слова и, вместо българската карта, отпечатват&hellip; тази на Турция! Жълтата преса пък пише, че ние сме под съветско робство. Добре, но преди да стъпим в Алжир, ние бием руснаците, разбиваме ги на волейбол. След този наистина исторически мач на летището в Алжир ни посрещат над 3000 души. Слизаме от самолета, настава страхотна еуфория, всеки иска да ни пипне. Шашнати сме. С какво сме предизвикали този фурор? - питаме. &bdquo;Как е възможно хора от една страна, която я няма на картата, да бие Русия?! Искаме да ви докоснем, защото такива като вас носят късмет!&rdquo;. Навсякъде по света ни приемаха като божества, нашите служби строго ни охраняваха и трепереха да не падне прашинка върху нас. Ние бяхме златния капитал на България.<br /> <br /> <strong>- Какви задачи ви поставяха ръководителите на тогавашна България?</strong><br /> - Инструктираха ни от ЦК на БКП и ни поставиха задача, където и да ходим по света, да носим подаръци от България. Преди всяко пътуване се зареждахме с мускалчета с розова вода, копринени кърпички, извезани с български шевици, пейзажи и снимки от България от стария Пловдив, Несебър, Созопол, Велико Търново&hellip; най-разнообразни български сувенири, които трябваше да раздаваме на хората, с които контактуваме. Примерно - отиваме в Тунис. Преди нас там са били американски спортисти, които са се държали арогантно и агресивно с хората. Местните са разочаровани от янките. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Но ние ги очароваме<br /> </strong></span><br /> Дружелюбни сме, раздаваме на килограми сувенири, розова вода&hellip; всичко високо българско качество. С посещенията си вдигахме такава шумотевица, че зад нас вървяха цели сюрии. Хората бяха толкова впечатлени от нас, че изпадаха в еуфория!<br /> <br /> <strong>- По това време малцина българи имаха възможност да пътуват по света. Тази забрана обаче пада за талантите на България&hellip;</strong><br /> - Вероятно малцина знаят, че навсякъде по света, където и да отидем, с националния отбор задължително с нас пътуваха главният редактор на &bdquo;Работническо дело&rdquo; \ по мое време Богомил Бонев\, хора на ДС и най-големите специалисти по партизанска война, кадри на ЦК на БКП. Никога не сме били сами, а и тогава режимът забраняваше на средностатистическия българин да излиза от страната и да пътува по света. <br /> <br /> По това време се подписва договор в Брюксел, който насърчава икономическото, културното и гражданското сътрудничество на страните от Стария континент. Разбира се, става дума за западноевропейските държави. В договора има клауза за автоматична военна помощ в случай на въоръжена агресия първоначално от страна на Германия, а с разпалването на Студената война - и от страна на СССР. По силата на тази спогодба ние, българите, нямахме право да пътуваме и да играем в страните на Западна Европа. И така, никой от соцлагера не може да припари в западна страна. Добре, но българското посолство, с помощта на Вълко Червенков, отпуска 2000 френски франка на нашия национален отбор. Парите са предназначени за срещи с волейболния отбор на френските комунисти, като по нареждане на партията мачовете задължително трябва да се играят на френска територия. Шефовете ни казват: &bdquo;Стягайте си саковете. Отлитаме за Париж, ще играем с французите!&rdquo;. Заедно с нас за Франция отлитат главният редактор на &bdquo;Работническо дело&rdquo; и трима от най-големите специалисти по диверсионна подготовка, саботаж и партизанска война. Днес партизанските войни са определяни като &bdquo;тероризъм&rdquo;. Но както и да е... <br /> <br /> Пристигаме ние в Париж. Посрещат ни радушно. Домакините са очаровани от нас и, за наша радост, имаме възможност да играем не само с отбора на френската компартия, а и с националния отбор на Франция. Мачовете събират огромна аудитория. След като бием подобаващо домакините, посрещаме с българската общност \с дипломатическия корпус\ разкошно Новата година в Париж. Французите пак настояват да играят с нас. На 2 януари отново ги бием безапелационно и отлитаме за Алжир. Впоследствие разбираме, че една от най-големите африкански държави е същинската цел на нашето пътуване. И така, на 2-ри разбиваме френските национали, на 3-ти вече летим за Алжир. Самолетът е луксозен и тъй като българската държава не разполага с достатъчно пари, за да си позволи такъв полет, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>настаняват целия национален отбор в&hellip; багажното отделение</strong></span><br /> <br /> За да ни направят място, преградиха багажното на две с мрежа. В дъното наредиха багажите на пасажерите, заедно с техните котки и кучета, а ние седнахме на седалките, сложени специално за нас до канапената преграда. Наблъскани сме заедно с животните в помещение под салона, в който комфортно са настанени пътниците, но не се впечатляваме - млади сме, весело ни е, имаме висок спортен дух.<br /> <br /> Точно в полунощ самолетът ни се приземява на летището в Алжир. Фаровете светват и в тъмнината на нощта срещу нас виждаме войници с каски и автомати. Инструктират ни, че положението е много сериозно. Французите са решили да се бият до кръв, за да запазят Алжир като своя територия и за целта са вкарали и в страната наемници от Абисиния. Слизаме много бързо. Настаняват отбора в отделен рейс. Потегляме и виждаме как пред нас два джипа с войници показват пътя на шофьора ни, а зад нас плътно се движат два други джипа с въоръжени до зъби мъже. Пазят ни &ndash; от едната страна са комунистите, от другата страна - представители на алжирското правителство. Така под конвой ни закараха в хотела. Настаняваме се в стаите, а пред вратите ни застанаха по двама души с автомати. Казаха ни: &bdquo;Няма да мърдате оттук! Да не сте посмели да се разхождате по пазарите - ако някой от вас бъде отвлечен, няма да можем да го върнем в България!&rdquo;.<br /> <br /> Играхме два мача с алжирския национален отбор. Залата беше строго охранявана и не допуснаха нито един арабин сред публиката. Играхме добре, разбира се, че бихме. След мачовете ни заведоха в една от най-големите алжирски редакции. Там, освен репортерите, ни чакаха и 6 души, осъдени на смърт от официалните власти. &bdquo;Дойдохме, за да видим хора от социалистическа България&rdquo;, ни казаха те.<br /> <br /> Междувременно нашите специалисти по партизанска война, които пътуваха с нас, тайно от френските власти и по нелегални пътища, бяха вкарани от местните във вътрешността на Алжир. Те имаха за задача да обучат алжирците как да водят партизанска война срещу окупаторите французи. Българските специалисти обучаваха местните как да извършват саботажи, атентати и диверсии срещу стратегически обекти, които имат за цел да унищожат провизии и запаси, да нарушат комуникациите, да извадят от строя врага и да го направят небоеспособен. Точно по това време България, освен че изпращаше военни специалисти в Африка, продаваше и сериозно количество оръжие на Алжир. С две думи &ndash; страната ни подпомагаше тяхното националноосвободително движение.<br /> <br /> <strong>- В чужбина даваха ли ви да се срещате с български емигранти?</strong><br /> - Емигрантите родолюбци проявяваха интерес към нас. В Алжир, в хотела, при нас дойде българка, която преди 30 години се е омъжила за местен, собственик на плантация за портокали. Жената научава, че в Алжир е дошъл българският национален отбор по волейбол и на един катър слага два коша с огромни портокали. Идва при нас тя и плаче от радост: &bdquo;От много години не съм виждала българи! Мъжът ми почина, сама съм. Много се радвам, че имам възможност да ви видя, момчета. Специално за вас наредих да наберат най-хубавите портокали от нашето стопанство. Гордея се, че съм българка.<br /> <br /> Вкъщи имам голяма българска библиотека, в която съм наредила книги на всички наши класици. Синът ми живее в Африка, но говори перфектно български. Ние тачим корените, традициите, историята си, и тук ни уважават&rdquo;. Жената говори прочувствено за родината ни, по време на срещата ни сияеше от щастие, че е сред сънародници. Когато тя си отиде, нашите шефове скочиха: &bdquo;Няма да докосвате портокалите! Тая не е дошла случайно, като нищо с тия портокали <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>ще отрови националния отбор на България&rdquo;! </strong></span><br /> <br /> Ей, много ни трепереха, постоянно внимаваха да не паднем в капан! Но, когато началството си легна, ние нападнахме портокалите. Къде в България ще видим такива сочни и огромни портокали?! Акъл нямаме! Ядем и чакаме да видим кой от нас ще &bdquo;обърне търнаците&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- Какви забрани още ви налагаха службите?</strong><br /> - Ще се върна една година по-назад. В България пресата пише: &bdquo;Американски войници пият кока-кола и падат по улиците, търкалят се пияни-заляни&rdquo;&hellip; Играем в Париж. След мача французите дават банкет специално за нас. Канят ни на маса, отрупана с най-отбрани ястия и наредени шишета кока-кола. Треньорът веднага изтръпва: &bdquo;Веднага махнете колата! Българският отбор няма да се напива!&rdquo;. На нас изрично ни забраниха да докосваме шишетата с кока-кола, защото това е напитката на врага, силен опиат! Отиваме да играем в &bdquo;Пале дьо Спорт&rdquo;.<br /> <br /> На главния вход на внушителния дворец виждаме огромен плакат с нарисувано шише кока-кола и надпис, който ни подканя да пием Coca-Cola, за да сме щастливи, да имаме радост от живота и енергия. Послания, различни от социалистическата пропаганда за тази напитка. Така тогава за пръв път разбрахме, че колата е всичко друго, но не и алкохол. И така, тайно от треньорите, си купихме кола, сложихме си бутилките в саковете и си ги изпихме в хотелските стаи. Пием забранена от режима напитка. Отпиваме и се питаме един друг: &bdquo;Абе, става ли ти нещо?!&rdquo;. Изпихме колата, чакаме нещо особено да се случи, някакво наркотично опиянение да изживеем&hellip; Но сме разочаровани - нищо не става&hellip;<br /> <br /> Отиваме да играем в Тунис. Там синът на шейха има 4 отбора, един от които е по волейбол. Бихме и вечерта дават банкет в наша чест. Правят ни подаръци, всеки един от нас може да се разходи с която си пожелае от лимузините на шейха. В неговия автопарк имаше невероятни коли, които не бяхме виждали до момента! Аз съм на 20 години и давам всичко, за да подкарам такава кола. Шефовете обаче абсолютно забраниха: &rdquo;Който се качи да кара, ще бъде отвлечен. Тук нямаме посолство, нямаме установени дипломатически отношения, ще изчезнете безследно завинаги, искат да ви откраднат&rdquo;, отсякоха те. <br /> <br /> Службите ни трепереха. През нощта хората на ДС спяха пред стаите ни. Случвало се е нашите бодигардове да спят и на пода пред вратите ни! Това обикновено ставаше в по-екзотични страни с по-скромен жизнен стандарт. Строго ни охраняваха. Като спортисти бяхме на световно ниво и всеки искаше да се докопа до нас.<br /> <br /> Пътуването ни от Казабланка до Маракеш беше историческо! Разстоянието е 80 километра, пътят е прав като игла и когато шофьорът подкара, ние, момчетата от отбора, започнахме да пеем български песни. Алжирецът, който шофираше, пусна волана, извъртя си главата към нас, обърна гръб на пътя и започна да ръкопляска. Треньорът веднага се разкрещя : &rdquo; Ей, бандити! Веднага спрете да пеете! Тоя малоумен арабин пусна кормилото, за да ви пляска, ще ни изтрепе!&rdquo;. Ей така с песни и аплодисменти и на автопилот рейсът ни прелетя над стръмна пропаст. Приземихме се на могила, на която местните са издигнали паметник на загиналия шофьор, защото точно в нея са намерили смъртта си десетки души.<br /> <br /> <strong>- Имаше ли български спортисти, които останаха да градят кариерата си в чужбина?</strong><br /> - Към момчетата от нашия отбор валяха апетитни предложения за работа от западноевропейски треньори. Но нито един състезател от нашия отбор не се съгласи да играе за чужда държава. Аз бях първият, когото поканиха да играе зад граница. При едно от турнетата ни в Париж дойде зам.-председателят на международната федерация по волейбол, който беше белгиец. Не знам по какви причини, но <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>този човек се беше влюбил в мен</strong></span><br /> <br /> Пожела среща с мен и ме покани да играя в Белгия за техния национален отбор. Каза ми: &bdquo;Предлагам ти официален договор с нашата страна, собствено жилище, лека кола, белгийско жителство, пари&hellip; От мен можеш да поискаш каквото си пожелаеш, само ела да играеш за нас!&rdquo;. Категорично отказах. Но чрез мен в Белгия се уреди да работи моят преводач Коматов, който в България беше завършил френски колеж. Той стана техен треньор. Взе децата при себе си. Те получиха там отлично образование, а той взе и белгийска пенсия. По това време само преводачът ни, бивш волейболист, прие покана да играе за западноевропейска държава.<br /> <br /> После, когато играех в Пловдив, от столицата дойдоха и ми предложиха да играя в &bdquo;Локомотив&rdquo; (София), като в замяна ми дадат софийско жителство, апартамент на пъпа на столицата и фантастична заплата. Категорично отказах. Аз обичам Пловдив, тренирах в националния отбор на България, а после като треньор създавах волейболни кадри на Пловдив. Аз съм и национален шампион за ветерани на България. Никога не съм си представял, че мога да напусна родния град за повече пари или слава! <br /> <br /> <strong>- Ти си един от най-видните представители на българските тракийски бежанци. От 120-те души, построили тракийския културен дом в Пловдив, близо 40 са от твоя род&hellip;</strong><br /> - Да. Намерих оригинални нотариални актове, подписани от валията на Одрин. Открих ги на тавана на роднинска къща в пловдивския квартал &bdquo;Кючук Париж&rdquo;. Дядо е имал къща на два етажа, много земи, ливади и пасбища&hellip; Общо към 100 гюлюма, като един гюлюм се равнява на два декара. Дядо, който е имал 9 деца, е бил сред най- богатите хора в Узюнкюпрю, Одринско, днешна Турция. <br /> <br /> Майка е от Солун. Когато 1913 година гърците гонят българите от родните им земи, баба е имала 4 деца - две момчета и две момичета. В онзи момент майка е била бебе на 6 месеца. При бягството баба е сложила една бохча на гърба, трите деца - в краката, а майка е държала на ръце. Така бягат към България. Отзад българската армия ги пази, за да не ги нападнат, малтретират и ограбят гърците. В един момент баба изчерпва силите си. Усеща, че не може да продължи пътя с майка на ръце. Прекръства я и я оставя в един овраг \канал\ извън пътя. Обаче след българските бежанци върви нашата армия. Командирът на отделението вижда оставено бебе и казва на един войник да слезе от коня и да го вземе. Той изважда мама от канала и язди с нея. Бежанците и войската спират в Широка лъка. На площада се събират десетки хора, прокудени от Солунска Тракия. <br /> <br /> Един офицер застава пред всички, вдига на ръце намереното бебе и казва: &bdquo;Някой ще си познае ли детето?!&rdquo;. Баба познава майка и си я прибира. После се установяват в Пловдив, в едни бараки са живеели. И така мама, жената оставена на произвола на съдбата, почина на 83 години. Трагичен е животът на тракийските бежанци, които са ограбени, разорени и насилствено прогонени от родните си места. Тези светли мъченици с огромни лишения и мъки построиха в Пловдив прекрасен културен дом, в който да тачат традициите на своите деди. Лошото е, че днес този дом е жертва на политически интереси от страна на меркантилни хора като ген. Нонка Матова, но това е болна и друга тема за друг дълъг разговор. <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Мария ДРУМЕВА<br /> <br /> <br type="_moz" /> </strong><br />