Почти непрекъснато кърмачетата са в режим на параноя заради сблъсъците с реалния свят, които им изглеждат плашещи
<em>&nbsp;Един от най-уважаваните психиатри в България - проф. Тома Томов &ndash; бивш национален консултант по психиатрия, изложи пред някои медии своето виждане и позиция относно психичното здраве на българина. Според него към днешна дата процентът на болните не е по-висок, отколкото е бил преди 10-ина години, но значително се е изменил профилът им. Проф. Томов смята, че личностните разстройства са много повече на преден план от същинските психиатрични заболявания. Това действително са психични разстройства, защото умът не може да хармонизира присъствието на индивида в средата, в която живеем. </em><br /> <br /> <strong>- Проф. Томов, защо в последно време все повече хора губят частично или изцяло разума си?</strong><br /> - Всяко дете идва изплашено на този свят. Почти непрекъснато кърмачетата са в режим на параноя заради всички тези сблъсъци с реалния свят, които им изглеждат плашещи, понеже им се случват за първи път. Всеки път бебето плаче, когато новото и непознатото нахлуе в живота му. На тази ранна възраст поради хормоналните промени на майката след раждането тя притежава способността да разпознава и адекватно да обгрижва детето си, защото е биологически програмирана да го успокои, да му покаже, че светът не е страшен. Ако обаче майката изпадне в депресия, тя спира да отвръща адекватно към призивите на детето си. Дори да е отраснало не в дом, а в семейство, ако в него има болести и неприятности, детето се научава, че трябва да оцелява само, и се променя. И когато дойдат при нас в младата си зрялост тези хора, те най-често имат разстройства на характера &ndash; нарцистична личност, гранична личност, антисоциална личност.<br /> <br /> <strong>- А лекарствата на всички ли помагат в такава ситуация?</strong><br /> - Лекарствата помагат дотолкова, че да изчезнат острите прояви на тези параноидни или депресивни състояния. Но в подобна ситуация тези хора повече се нуждаят от отдушник. А това може да е терапевтът, който с дълги разговори да ги освободи от житейската горчилка, а също и от срама, че имат този проблем. За съжаление този вид услуги никъде и по никакъв начин не се практикуват. Затова една от най-важните ми задачи като национален консултант навремето беше да съставя програма за психичното здраве на българите, защото тя беше едно от условията за това България да влезе в ЕС. В момента, в който ни приеха през 2007 г., всичките тези милиони средства за обучение и системи за психично здраве изчезнаха и никой повече не поиска да чуе, че е поет такъв ангажимент. Надявам се все пак, че нововъзникващата система на социални грижи и превръщането на социалния работник в университетска професия ще е онази втора мрежа, паралелна на медицинската, която може да поеме човешката страна на страданието и боледуването. Подготовката на тези хора в голяма степен се превръща в моя страст и затова основах и ръководя до днес Центъра &bdquo;Български институт за отношения между хората&rdquo; към Нов български университет.<br /> <br /> <strong>- В последно време упорито се заговори за изготвянето на единен регистър на хората с психични разстройства.</strong><br /> - Регистърът няма да помогне на тези хора, защото е средство, което не може да изпълни предназначението си. Тоест, да опази сигурността в държавата от хората, които боледуват опасно от психични разстройства. Регистърът се свежда до това да наблюдава населението от географски район по отношение на неговите потребности от психиатрични услуги. Това е много скъпо начинание, защото трябва да се поддържа десетки години и защото трябва да е строго конфиденциален този регистър. А тъй като това няма как да се случи, то хората масово ще укриват боледуванията си, като избягват психиатрията. Начинът, по който наистина можем да се погрижим за опасно болните, е като се обединят усилията на общопрактикуващите лекари, психично-здравните служби и социалните грижи. Те имат реалната възможност да опознаят състоянието на тези пациенти и да информират прокуратурата и полицията, които са отговорни за безопасността им. Всичко това е записано в документа за психиатрична реформа отпреди 2007 г., но нищо от него не е изпълнено.<br /> <br /> <br /> <strong><hr /> Д-р Христо Хинков:<br /> Отчуждението в семейството подтиква малките към самоубийство!<br /> </strong><br /> Д-р Христо Хинков е началник на отдел &bdquo;Психично здраве&rdquo; към Националния център за обществено здраве и анализи.<br /> <br /> <strong>- Д-р Хинков, има ли статистика за това колко са болните с тежки психични разстройства в нашата страна?</strong><br /> - Няма. Няма статистика, защото няма информационна система. Разбирате ли? У нас отдавна ги няма тези информационни потоци, които са били преди 90-та година, когато е имало диспансеризиране, амбулаторни картони и т.н. След реформите 1999-2000 г. всъщност няма единна информационна система. Това, което го има налично, са масивите на Здравната каса и евентуално в РЗИ-тата, които дават разрешения за разкриване на лечебни заведения. Но те не дават информация за това колко са болните, които се лекуват.<br /> <br /> <strong>- Какво е вашето мнение за създаването на единен регистър за хората с психични разстройства? Има ли условия да се създаде такъв?</strong><br /> - Има, разбира се. Има Закон за здравето, където чл.147 изисква създаването на такъв регистър.<br /> <br /> <strong>- А ще произведе ли желания ефект?</strong><br /> - Не, той няма да реши абсолютно нищо. Това, че има регистър на диабетно болните, означава ли, че те са по-здрави по тази причина? Не. Същото е и в този случай. <br /> <br /> <strong>- Да ви попитам, прочетох някъде ваше изявление, че е добре личните лекари да се ангажират с тези, които биват изписвани от специализираните заведения &ndash; това възможно ли е да се случи?</strong><br /> - Това е възможно и е добре да се случи, но те трябва да бъдат обучени, за да проследяват такива болни.<br /> <br /> <strong>- Кой определя колко тежко и опасно болен е някой?</strong><br /> - Това се прави първо по сигнал &ndash; когато този човек има поведенчески отклонения. След това съответно от медицински специалист се определя дали става въпрос за психично разстройство или за нещо съвсем друго. Но, общо взето, това е сбор от различни мнения, като основното мнение е това на психиатъра. <br /> <br /> <strong>- Как ще коментирате като специалист няколкото случая на деца самоубийци?</strong><br /> - По наши данни се увеличава броят на такива деца. Намалява границата при тези, които посягат на живота си. Това за съжаление е трайно установена тенденция.<br /> <strong><br /> - Това, което казвате, е доста страшно. Да не е някаква мода?<br /> </strong>- Не, не е мода, а по-скоро реакция на все по-задълбочаващите се проблеми в обществото &ndash; отчуждаването в семейството, липсата на адекватна грижа за подрастващите, липсата на стратегия на държавата за това, както и на институциите. У нас все още всичко се прави на парче, прави се на пожар. Това е причината.<br /> <br /> <strong><hr /> Д-р Иван Добринов, психиатър в Държавната психиатрична болница в гр. Раднево:<br /> След изписване от болницата психично болният остава без терапия</strong><br /> <br /> <strong>- Д-р Добринов, докога психично болните хора ще са сериозен проблем за България?</strong><br /> - Повечето от хората с тежки психични заболявания нямат критично отношение към болестта и състоянието си. Занемаряват поддържащата терапия и след известно време болестта рецидивира. Точно тогава идва рискът от опасно поведение. В отговор на въпроса ви какво става с психично болните, след като ги изпишем от специализираното заведение, мога да кажа отново това, което говорим от години &ndash; нужна е система за обхват и работа в мрежа. От една страна, системата изисква наличието на отделни звена с мултидисциплинарни екипи, които да осигуряват последователно нужните интервенции на всеки следващ етап от терапевтичния процес. Координацията на придвижването на болния в тези структури, подкрепа и насочване, както и проследяване на състоянието би трябвало да се прави от т.нар. водещ на случая.<br /> <br /> <strong>- Откога положението в България по отношение на психично болните е станало толкова сериозно? </strong><br /> - След унищожаването на диспансеризацията по съветски модел се очакваше на нейно място да бъдат изградени точно такива структури за проследяване, координиране и насочване. За съжаление това потъна някъде през годините и хората с психични проблеми останаха сами, или поверени на грижите на близките си. Подробно ръководство със заглавие &bdquo;Воденето на случай в психиатричната практика&rdquo; от Стив Ониът излезе още през 1999 г. &ndash; изданието е на Българската психиатрична асоциация. Пак в тази връзка искам да отбележа, че един от хората, които са наясно с воденето на тези случаи, е проф. Тома Томов. Той беше предприел доста реформи в психиатричната помощ преди години в качеството му на национален консултант, но за съжаление го изместиха и нещата си останаха така заплетени. Психично болните трябва да имат лекуващ психиатър, който да следи състоянието им и медикаментозната терапия и с когото да са в редовен и добър контакт. Ако болният няма лекуващ психиатър, намирането на такъв професионалист е една от основните задачи на водещия на случай.<br /> <br /> <strong>- А къде е ролята на социалните работници?</strong><br /> - И те би трябвало да са водещи при наблюдението на психично болния човек, който е на свобода. От голямо значение е разбирането на гледната му точка&hellip; В крайна сметка се идентифицират потребностите на болния човек чрез две-три интервюта на социалния работник, като се изследват няколко области&hellip; За да се направи добра оценка на потребностите му, е необходимо да се установи контакт и с други ключови хора за психично болния. Източниците на тази информация могат да бъдат различни, като основен, разбира се, е самият болен&hellip; След направената оценка водещият на поредния случай изработва формулировка и план за осъществяване на интервенции. Индивидуалният план от грижи е съобразен с личностовото функциониране, състоянието, психичната болест, както и индивидуалните потребности, свързани с интегрирането в общността. Това води до разширяване на подкрепящата социална мрежа. Много е важно индивидуалният план от грижи да бъде приет и споделен от потребителя, т.е. болния&hellip;<br /> <br /> <strong>- Имаше публикации за това, че психично болните в България са буквално зарязани от държавата &ndash; така ли е?</strong><br /> - В България животът на психично болния е усложнен от борбата с болестта и нейните симптоми, и това затруднява неговата социална интеграция. Предлаганите от обществото възможности за социална реализация са оскъдни поради стигмата и предразсъдъците срещу психичната болест. Това прави болните дългосрочно зависими от техните близки и роднини. Макар напоследък много да се говори за психично-здравната реформа, тя все още не предлага достатъчно институции за извънболнични грижи и рехабилитация, които да дадат възможност на психично болните да се възстановят от наскоро протекъл психотичен епизод и адекватно да се интегрират в общността. Напротив, тези хора често се движат между два свята &ndash; този в болниците и този у дома, при семействата им. Понеже нямат възможност да функционират самостоятелно като излязат от семействата си и да си намерят работа, те се изолират. Социалната изолация, трудностите при справянето със симптомите на болестта и тежката обществена стигма лесно предизвикват следващия психотичен епизод и отново постъпване в психиатрична институция. Така омагьосаният кръг се затваря &ndash; болният, увреден в известна степен от болестта, е обречен на социална изолация в резултат на стигмата. Тази стигма поддържа социалната дезадаптация на психично болния и го инвалидизира още повече. Получава се омагьосан кръг от обществени нагласи, предразсъдъци и липса на мрежа от институции, които да работят за извънболничната рехабилитация на психично болния. <br /> <br /> В този момент от изключителна важност е да се намеси социалната работа, в рамките на която да се развиват програми за водене на случай. Тези програми не са лукс, а необходимост. Единствено те биха помогнали на психично болния да намери своето място в общността и да разкъса връзката &bdquo;затворен&rdquo; в психиатрична болница или &bdquo;затворен&rdquo; у дома. Именно затова подобни програми трябва да се развиват в Дневни центрове, намиращи се в общността близо до дома на психично болните, в техните квартали.<br /> <br /> <strong>- Какви възможности биха имали тогава?</strong><br /> - Това би им дало възможност да ползват услуги на програми за водене на случай не извън, а именно в общността, към която бавно да се интегрират и адаптират. На този етап в страната ни тепърва се изграждат служби, имащи амбицията да полагат основите на подобни програми от грижи, предназначени да обслужват потребностите на психично болните хора у нас с тенденция повишаване качеството им на живот.<br /> <em><strong><br /> <br /> Яна БОЯДЖИЕВА</strong></em><br />