Пенсионирал се, а съдбата се намесила – купил селска къща, наследил тенекеджийница
<em>Новоселци и днес се буди, като в спомен от детски сън, от веселия звън на Кольовата наковалня. </em><br /> <br /> Двама сме в скромната му стаичка в Новоселци. Навън отново е пролет. Сега само кучетата будят селата, дори и петлите все по-рядко се чуват &ndash; усмихва се с малко тъга Кольо Петков, един от последните продължители на занаята във Видинско. &ndash; Старите майстори вече ги няма. Едни се отказаха, други измряха, в цялата област останахме толкова, колкото да се преброим на пръстите на едната ръка. Работа почти няма, селата ни опустяха. Я дойде някой с някоя мотика или брадва, я не. Младите се отучиха от работа на полето, старите не могат. <br /> <br /> <u><strong>По селата останаха по едно-две магарета или най-много някой и друг кон, така че и налбантството замря</strong></u><br /> <br /> Кольо Петков е роден през 1941 г. в с. Генерал Мариново, Видинско. Част от тънкостите при работа с желязото усвоил в Перник, където учи топла обработка на металите. 30 години от живота си обаче работил като пожарникар. Пенсионира се и се заселва в Новоселци. Наред с малката къща с две стаи и сервизни помещения, предишният собственик &ndash; тенекеджия, му оставя и работилничката си заедно с целия й инвентар. Прибавят се огнището и наковалнята и ковачницата е готова.<br /> <br /> &bdquo;Пенсионирах се като пожарникар &ndash; разказва Кольо Петков, - но никога не ми се случи да се кача на пожарна кола. Доживях и такъв куриозен случай: в Новоселци, млад пенсионер, завъдих козички. В двора имаше и купа сено. Рязал съм нещо с резака покрай нея и искрите я подпалиха. Изтичах на телефона и <br /> <br /> <u><strong>изведнъж се оказа, че не помня номера на пожарната. Звъннах в полицията, дежурният се оказа познат, изсмя ми се</strong></u><br /> <br /> Колегите дойдоха бързо, изгасиха и се започна &ndash; смях, смях... <br /> <br /> &bdquo;В един период, когато по селата нямаше работа, реших да се захвана и с калайджийство &ndash; споделя Кольо. &ndash; Тънък занаят, не всекиму се отдава, а и няма кой да те научи. Ходих в махалата, сума ракия дадох на циганите, но не ме научиха. Стигат до грубата работа, а фината не обясняват. Научи ме случайно друг циганин, довел да му подкова два коня. Така че мога и да калайдисвам, само че занаятът е мръсен, работи се със солна киселина. <br /> <br /> Прекарах инфаркт, два-три месеца не работих, но всеки ден влизах в работилницата и с чука &ndash; &bdquo;зън-зън&rdquo;, колкото да чуя звука на наковалнята&rdquo;, разказва той. <br /> <br /> <u><strong>Така, докато един ден лекарката разбрала, че без работата си човекът се чувства по-болен </strong></u><br /> <br /> И му казала да продължи, ама полека-лека, докато усети, че работата му се опира. <br /> <br /> &bdquo;Ковашкият занаят е тежък &ndash; споделя Кольо. &ndash; Важно е да усетиш момента, когато металът е готов да ти се подчини. През всичките години съм направил стотици брадви, кирки, мотики, но не такива, дето ги продават по магазините &ndash; лустросани, гладки, ама от &bdquo;мъртво желязо&rdquo;. Обичам да работя с истинска стомана. Навремето ми попадна добър материал, от който си направих брадва. Не я продавам. Ако някой иска &ndash; клинци, цимент, асфалт с нея да сече и ако й стане нещо, без пари му я давам&rdquo;.<br /> <br /> Бай Кольо казва, че в последните години работа за добрите ковачи все още се намира. Търсят ги земеделските фирми, които арендуват по все повече декари земя. Но се иска не само майсторлък, а и сила. &bdquo;Гълъбин, синът ми, ще ме отмени&rdquo;, казва възрастният вече Кольо. На него вярва ковачът, нему е предал занаята си. Тежките ралници, повредените части на сеялките и плуговете той поправя. Бащата се занимава вече с по-фини неща &ndash; ковани огради, порти и всичко красиво, което може да се извае от желязото. И песента на наковалнята на бившия пожарникар все още весело звучи. <br /> <br /> <br /> <em><strong>Ненчо СЛАВЧЕВ</strong></em><br />