Академик Михаил Арнаудов работи до 100-годишна възраст, оставя колосално творчество

<em>Михаил Петров Арнаудов е български фолклорист, литературен историк, етнограф, редовен член на Българската академия на науките, на Украинската академия на науките, литературната академия &bdquo;Петьофи&ldquo; , доктор хонорис кауза на университетите в Хайделберг (1936) и Мюнстер (1943).<br /> </em><br /> Михаил Арнаудов е роден на 17 октомври (5 октомври стар стил) 1878 г. в Русе. По-малък негов брат е композиторът и оперен диригент и режисьор Илия Арнаудов. Първата публикация на Арнаудов е текстът на зрелостния му изпит по литература на тема &ldquo;Обща характеристика на народната поезия&rdquo;, отпечатана през 1895 г. в русенското списание &ldquo;Извор&rdquo;. Тя прави силно впечатление на проф. Иван Шишманов с творческия характер на изследването му и той става негов учител. М. Арнаудов завършва висше образование по специалността славянска филология. Като редовен студент публикува първите си научни статии: &quot;Произход и родина на старобългарския език&ldquo; и &bdquo;Българските народни приказки и тяхното потекло&ldquo;. <br /> <br /> <u><strong>Едва 20-годишен, заминава да специализира в областта на древните източни литератури</strong></u><br /> <br /> в известни западноевропейски университети - Лайпциг, Прага, Берлин, Лондон, Парижката Сорбона - 1910 г. През 1904 г. защитава докторат по философия. През 1908 г. е приет за доцент по сравнителна литературна история в Софийския университет и се утвърждава с творчеството си като изявен учен с широки научни интереси в много области на българознанието и на общата литература като наука. От 1929 г. е действителен член на Българската академия на науките. През 1926 г. за кратко е директор на Народния театър, после ръководи Историко-филологическия клон на академията, става член на Българския археологичен институт, ректор на Софийския университет.<br /> <br /> Ученическата му работа определя фолклористиката като любима област на неговите научни изследвания, по която той работи през целия си живот. (През 1905 г. М. Арнаудов издава сборник с български народни приказки.) В навечерието на Балканската война изучава народното творчество в Еленския край и през 1913 г. издава обемистия том &ldquo;Фолклор от Еленско. Наблюдения и материали&rdquo;. Следват трудовете: &ldquo;Български празнични обичаи&rdquo;, &ldquo;Крали Марко и народната песен&rdquo;, &ldquo;Кукери и русалки&rdquo;, &ldquo;Студии върху българските обреди и легенди&rdquo;, &ldquo;Български сватбени обреди&rdquo;, етнологични и фолклористични студии, &ldquo;Български пословици. Отбор и характеристика&rdquo;, &ldquo;Очерки по български фолклор&rdquo;, &ldquo;Български народни песни. Отбор и характеристика&rdquo;, &ldquo;Баладни мотиви в народната поезия&rdquo; и много други публикации с подобна тематика. Според специалистите и критиците многобройните трудове на М. Арнаудов се характеризират с &ldquo;богатството от материали, лично издирени или извлечени от други извори, верните наблюдения и анализи на устното поетическо творчество&rdquo;, както и от усилията му &ldquo;да направи по-цялостни изводи за етническите особености на българина, да разкрие вътрешните закономерности при създаване на народния епос&rdquo;. В огромния си труд &ldquo;Очерки по българския фолклор&rdquo; в отделни глави проследява историята и теорията на изследванията не само у нас, но и в световен мащаб. За талантливия и продуктивен учен <br /> <strong><u><br /> народната песен е поетическа съкровищница, от която писателите са черпили социални, философски и морални проблеми</u></strong> <br /> <br /> за своите произведения. С положения многогодишен труд върху фолклора ученият се старае да хвърли повече светлина върху културното минало на българския народ, незагубил своята идентичност и запазил творческата си способност при много тежките условия на турско господство и потисничество.<br /> <br /> Акад. Арнаудов е изследвал Българското възраждане и е написал повече от 50 монографии, посветени на народните будители Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, д-р Иван Селимински, Георги Раковски, Любен Каравелов, Тодор Влайков и др. Те съдържат не само огромна документация, но и подробни аргументирани анализи, свързани с процесите на националното съзряване, &ldquo;за самобитността, за формиращата се нова българска литература и култура, за народопсихологията на българина&rdquo;. Монографията за Васил Евстатиев Априлов, написана от М. Арнаудов през август 1934 г. по случай 100-годишнината от отварянето на Габровското училище и преиздадена от него през 1967 г. с някои нови допълнения, съдържа 520 страници. Ученият използва 17 книги - източници, като заявява, че &bdquo;никой не дръзва вече да посяга на ореола на Априлов и никой не оспорва значението му&rdquo;. Изследва и пише за живота и творчеството на създателите на новата българска литература, навлиза в духовния и творчески свят на Иван Вазов, Стоян Михайловски, Алеко Константинов, Тодор Влайков, Кирил Христов, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков. <br /> <br /> &bdquo;Аз бях щастлив да видя Вазов и да говоря с него, бях още повече щастлив да дружа с Яворов, с Йовков, с Кирил Христов, да преживея техните първи успехи и техните зрели постижения, да взема известно участие в техните усилия за признание, да почувствам отблизо техния дух, тяхната творческа радост, техните разочарования и мъки сред едно общество, малко склонно да ги щади и цени справедливо&rdquo;. Това споделя самият Арнаудов.<br /> <br /> От юни до септември 1944 г. Михаил Арнаудов е министър на народното просвещение в правителството на Иван Багрянов. <br /> <br /> <u><strong>След Девети септември е отстранен от академичните си длъжности и е арестуван, като след това е осъден от Народния съд на <br /> доживотен затвор за участието му в кабинета на Багрянов </strong></u><br /> <br /> (присъдата е отменена от Върховния съд през 1996 г.). През 1947 г. е освободен от затвора, а от средата на 50-те години отново му се разрешава да публикува. С решение на Министерския съвет народната власт му възстановява имуществото на 17 май 1960 г. <br /> През 1968 г. е удостоен с орден &bdquo;Народна република България&ldquo;, първа степен. По време на подготовката на неговата 100-годишнина академик Михаил Арнаудов умира на 18 февруари 1978 г. в София.<br /> <br /> В историята на българознанието М. Арнаудов остава като голям учен-енциклопедист, който, според негови изследователи, се е занимавал и с по-общите &ldquo;теоретически и философски въпроси&rdquo; на литературното и общокултурното развитие, като еднакво са го увличали и завладявали славянска филология, сравнително езикознание и индология, ориенталистиката, фолклорът, Българското възраждане и българската литература, сравнителна литературна история с литературната наука, философията с културната и религиозна история. Научните му интереси се докосват до тайните на творческите извори в най-различни области на науката, до културния ръст на човечеството и усъвършенстване на литературните търсения и постижения на Древна Гърция, Европа и Русия. <br /> <br /> Пише книга за Пушкин, Гьоте, Русо, Петьофи, Хердер, Ларошфуко. Книгата &ldquo;Основи на литературното творчество&rdquo; и капиталният му труд &ldquo;Психология на литературното творчество&rdquo; са оценени като &ldquo;ярки явления&rdquo;. Всеобщо е мнението на критици и на ценители на творчеството на акад. Михаил Арнаудов, че към каквато и област да е насочвал своите творчески интереси, умението да вижда &ldquo;връзката между явленията, тяхната жизнена основа, историческата им обусловеност&rdquo; винаги е довеждало до сериозни и значими обобщения и изводи. А стремеж на учения е бил научното знание да достига до по-широки кръгове на българското общество. Той е основател и редактор на сп. &bdquo;Българска мисъл&rdquo; (1925 - 1943), както и създател на библиотеката &bdquo;Български писател&rdquo;.<br /> <br /> <br /> <strong>Никола ЧОЛАКОВ, Горна Оряховица</strong><br />