Благодарен съм, че учих в Търново, имах прекрасни преподаватели
<em>&nbsp;Бяхме ученици, когато станахме автори в легендарното по соцвреме вестниче &ldquo;Средношколско знаме&rdquo;. Там направиха първите си стъпки поети, писатели, художници. Станислав Стратиев, Виктор Самуилов, Борис Гуляшки, Чавдар Шинов, Ваня Петкова, Любен Сивилов бяха част от авторите, а учениците илюстрираха нашите творби &ndash; между които бяха и Иван Стамболиев, Милена Йоич, Людмила Поптошева, Тома Върбанов, Иван Димов, Божидар Йонов.<br /> </em><br /> По онова време ни насърчаваха да творим, даже бяхме толкова хвалени, че направо се чувствахме звезди в ученическото съсловие. <br /> После с Иван Стамболиев се засякохме на работа в Националната телевизия. <br /> <br /> В телевизията в началото на седемдесетте години художниците хвърляха много труд. Всяко предаване имаше заглавие - &ldquo;заставка&rdquo;, и куп имена на хората, участвали в него, а всичко се рисуваше и изписваше на ръка. Иван Стамболиев правеше често заставките на Младежката редакция, където работех и аз. Като видех колко е красиво нарисувано заглавието, обикновено върху някаква цветна рисунка за фон, как ще хвърля картона, след предаването си приватизирвах творбата.<br /> <br /> <strong>- Иване, помниш ли какъв безкраен труд хвърляхте в ателието на телевизията?</strong><br /> - Трийсет и шест години работих в телевизията (тя беше една) в чудесен екип от добри художници. Някои от колегите ми бяха много добри майстори на шрифта: Петър Петрунов, Димитър Трендафилов, Стефан Шишков и талантливи художници като Михаил Петков, Димитър Ташев, Николай Додов. Преди появата на компютъра всичко се рисуваше &ndash; всякакви текстове, статични или анимирани рубрики, илюстрации, украси, карти, плакати. Безкрайно дълги барабани с имена на участници в предаването, в театралните постановки, в празничните програми. Трябваше да се рисуват бързо. Често съм осъмвал на бюрото. Рисувахме и поздравителни адреси с повод и без повод.<br /> <br /> <strong>- Връщайки се назад във времето, кое най-много те трогва?</strong><br /> - Роден съм на 28 февруари 1944 г. по време на бомбардировките в едно софийско село, в което семейството ми е било за кратко. Дядовците и на майка ми, и на баща ми са били комити. Растях щастлив сред многото роднини, добри и благородни. Израснах седнал често върху обувките на баща ми в различни софийски черкви, докато той дирижираше църковния хор. Звучеше многогласно, мелодично, молитвено пеене. Слушах и гледах фреските сред аромат на тамян и восък. Растях, разбира се, и на улиците в Ючбунар. <br /> <br /> Играехме до късно на десетки игри, децата ми по-късно не ги знаеха, а днешните и не играят вече. Вратите не се заключваха &ndash; нямаше крадци, нямаше и какво да откраднат. Нямаше коли. Улиците бяха игрища. Миеха ги всеки ден. Цяло лято тичахме боси. По обед майка ми ме викаше и ми даваше издълбан краешник топъл хляб с червен пипер и олио. През цялата зима винаги имаше много сняг и конете теглеха шейни. Обичах квартала с малките бедни къщи зад гора от клони в дворчета, оградени с тараби. В сиянията на уличните лампи снежинки играеха тихо като в приказка. Обикалях улиците, беше мистично, загадъчно и романтично. <br /> <br /> Тогава още започнах да рисувам. Обичам пейзажа, обичам дърветата. С мълчаливото си, ненатрапчиво живеене върху земята допълват и осмислят пейзажа и живота ни. Грехота е да се реже здраво дърво. Продължих да разглеждам къщи и дървета и да мисля и разговарям с тях в Търново. <br /> <br /> Там в университета преподаватели ми бяха професорите Васил Стоилов, Никола Кожухаров, Васил Захариев, Никола Гелов, Александър Терзиев, Панайот Димитров. Прекрасен художник беше Григор Спиридонов и голям човек. Благодарен съм за онзи период, попаднах в град, пребогат от минало тъжно, трагично, славно. Всеки ден, всеки час поникналите от скалите над Янтра, хванати една за друга и една над друга къщи с дръвчета покрай тях &ndash; цъфнали, пълни с живот, многоцветни, са различни. И без глас те канят да рисуваш, да пишеш или да стоиш стъписан. Дишах въздуха, възхищавах се, бях приятел с изключителни хора, гениални, талантливи и добри. След пет години, прекарани там, се ожених, върнах се в София. Правих стенописи, два от които &ndash; каменни, многоцветни, пластични мозайки, за общо осем години. Създадохме с жена ми три деца. Добри деца излязоха. <br /> <br /> <strong>- Ти преподаваше живопис и стенопис на студенти в Търново? </strong><br /> - Да, и това беше един много важен и полезен откъс от живота ми. Хубав.<br /> Но след като ме пенсионираха, продължих да се развивам като... нощен пазач без оръжие, с писалка.<br /> <br /> <strong>- Кои от твоите приятелства ще споменеш?</strong><br /> - Това са много трайни приятелства, защото са истински. Поетът Борис Христов, писателят и откривател на Варненското златно съкровище проф. Анчо Калоянов, поетът Виктор Самуилов, покойният поет Борис Гуляшки, проф. Любен Сивилов, д-р Богдан Руйчев, покойният журналист Любомир Габровски, художникът Марчо Караджов и семействата им и доста още, дано не ми се обидят. Аз съм щастлив с тези общувания.<br /> <br /> <strong>- Кое те прави радостен?</strong><br /> - Обичам децата си и техните деца.<br /> <br /> <strong>- Един въпрос задавам на всичките си събеседници. Какво от соцвремето ти липсва днес?</strong><br /> - Като ме питаш, липсва ми младостта като на всеки човек на нашата възраст. Липсват ми родителите, брат, сестра и прекрасни роднини и близки, за които ще скърбя до края на дните си.<br /> <br /> <strong>- Имаш ли все още мечти, какви са?</strong><br /> - Мечтая за България без предатели. За България без двете чужди партии. За честни и родолюбиви хора във властта. За наказание на престъпниците на всички нива и конфискация на откраднатото. Мечтая за уважение към възрастните и любов и грижи към децата. <br /> <br /> <br /> <br /> <strong>Савка ЧОЛАКОВА</strong><br />