Писахме жалби до полицията, до министър Михайлов, но уви, всичко пропадна
<em>Старицата в краката на Темида е Повелителката на гълъбите - така наричат Величка Христова. Свита на сковано столче, подпряна на едно дърво, Величка се усмихва на всеки благоволил да пусне в кутийка от бонбони някоя и друга стотинка. Върху главата на белокосата дама е кацнал гълъб, а още десетки птици се опитват да се докопат до щедрата й шепа, пълна с жито. <br /> <br /> </em>Очите й искрят въпреки нерадостната й съдба. Жената всеки божи ден, и в студ, и в пек е тук на тротоара пред Съдебната палата в центъра на София. <br /> <em><br /> </em><u><strong>Не проси - храни птиците<br /> </strong></u><br /> &ldquo;Снимай, снимай, и аз съм фотограф, но сега съм пенсионерка&rdquo;, оживява се, щом вижда обектива на фотоапарата, и започва да ми разказва нерадостната си съдба.<br /> <br /> &ldquo;С мъжа ми, който е вече покойник, имахме хубава къща в Лозенец. Като дойде демокрацията, решихме да направим малко ресторантче, да осигурим прехрана на синовете ни, спомня си с горчивина 78-годишната жена. <br /> <br /> Две години го тъкмихме и накрая стана. Имахме клиенти, бизнесът потръгна. Не след дълго обаче дойдоха и проблемите. През декември 1992 г., когато Виктор Михайлов стана вътрешен министър в правителството на Любен Беров. Започнаха да се въдят всякакви разбойници.<br /> <br /> <u><strong>Тогава и Виктор ни беше клиент, в началото идваше с приятели, но постепенно в заведението започнаха да идват някакви като мутри, <br /> </strong></u><br /> пиеха и се заяждаха с клиентите ни, започнаха да ни тормозят, а ние бяхме безпомощни. Така бизнесът ни западна и се наложи да затворим. Бяхме вложили много пари в ремонта и преустройството и имахме и заеми, които не можехме да изплащаме. Мъжът ми се поболя, а големият ми син дълго търси начин да си стъпим на краката, но не успя. Започнаха да ни притискат и накрая ни принудиха да продадем и къщата, в която живеем, и ресторантчето, и земята. Така се озовахме без нищо, аз дори нямам лични вещи, всичко остана там, изхвърлиха ни за нула време. Все пак съм благодарна на съдбата, имам покрив над главата тук в София, но съм сама и пенсията ми от 150 лева за нищо не стига. Бяхме колеги с Трейман и Кюркчиева, оживява се старицата. <br /> <br /> <u><strong>Пенсионирах се от &ldquo;Българска фотография&rdquo; навремето, а до миналата година работех на Халите на кофите за боклук, <br /> </strong></u><br /> разказва ми накацаната с птици Величка.<br /> <br /> Не съм ровила по кофите, просто сортирах боклуците, плащаха ми, но всичко свърши, вече не мога. Там е борба за хляб, пребиха ме едни цигани и дълго време бях прикована на легло, счупиха ми крака и досега не мога да ходя. Загубих работата си. Кой ще иска куца болна старица на работа &ndash; има толкова млади и по-изпаднали от мен дори, разсъждава на глас Величка.<br /> <br /> Така се озовах тук, помагам си с някой лев тук, докато храня гълъбите, с горчивина споделя нерадостната си орисия старицата и продължава да каканиже &ndash; Обедняха всички, чедо, не вярвам, че сърцата на хората са вкаменени, просто нямат пари дори за милостиня. Но аз не прося, ако някой ми пусне нещо в кутийката, добре, и на жълта стотинка се радвам, а когато припечеля повече, купувам храна за тези пърхащи същества&rdquo;, поглежда тя към птиците. <br /> <br /> И отново бърка в торбичката, за да напълни напуканата си шепа със зрънца. <br /> &ldquo;Никой не ме закача, нито босовете на просешката мафия, нито полицаите&rdquo;. На изпроводяк ми споделя, че от всичко най-много й тежи, че не е виждала сина си вече 12 години.<br /> <br /> <br /> <em><strong>Поли МИЛУШЕВА</strong></em>