През януари 1904 г. народната драматическа трупа „Сълза и смях” негласно се преименува на „Български народен театър”.
<em>Като сграда Народният театър съществува от 1907 г., но е създаден от трупата &ldquo;Сълза и смях&rdquo; през 1904 г. Театърът е открит на 3 януари 1907 г. и несъмнено това е грандиозно събитие за столичани. В състава му влизат пионерите на българското театрално дело Васил Кирков, Иван Попов, Елена Златарева, възпитаници на руската театрална школа и руския театър &ndash; Атанас Кирчев, Адриана Будевска, Кръстьо Сарафов, по-късно Елена Снежина и Стоян Бъчваров, възпитаници на други театрални училища &ndash; В. Игнатиева, Сава Огнянов, Златина Недева. Благодатен период за театъра е идването на Николай Масалитинов, който е режисьор от 1925 до 1961 г.<br /> </em><br /> Театралната сграда, в бароков стил, украсена със сцени от гръцката митология, е по планове на виенските архитекти Хелмер и Фелнер, със зрителна зала за 700 души. Откриването през 1907 г. е трябвало да стане с хубава българска пиеса и затова предварително се обявява анонимен конкурс. Знаейки каква люта завист шета сред писателските среди, Антон Страшимиров решил да се подсигури и участвал с три пиеси, като едната изпраща с подставено лице чак от Швeйцария, а другата подписва с името на жена си. Когато става ясно, че печели конкурса, той не се стърпява обаче и се похвалва тук-там за &ldquo;гяволията&rdquo; си. В резултат на това комисията отменя решението си и поръчва на Иван Вазов да сътвори необходимото за откриването произведение. <br /> <br /> <u><strong>Класикът написва сценичен пролог &ldquo;Славата на изкуството&rdquo; <br /> </strong></u><br /> Тържеството по повод новия театър е помрачено от негодуваща тълпа пред театъра, главно студентска, която освирква появата на княз Фердинанд. Според някои студентите били недоволни, че за тях нямало запазени билети на по-ниски цени, а според други Антон Страшимиров бил организирал протеста заради проявената несправедливост към него. В пресата дори се твърди, че писателят е закупил свирките на студентите. В резултат на неприличното студентско държание княз Фердинанд затворил Университета, а обидените професори напуснали&hellip; Ей така му е потръгнало &ndash; със скандали &ndash; на новия театър.<br /> <br /> В Народния театър и за неговия репертоар са работили най-видните тогава наши литератори - Васил Друмев, Иван Вазов, П.К. Яворов, Антон Страшимиров, Петко Ю. Тодоров, Ст. Л. Костов, Рачо Стоянов, Йордан Йовков, Георги Райчев и др. Директор бил Пенчо Славейков, а на няколко пъти и Владимир Василев, виден наш интелектуалец, литературен критик. Тук работил като драматург Николай Лилиев. Когато П.К. Яворов е артистичен секретар на театъра, заради него тук постоянно идва Лора Каравелова. <br /> <br /> &ldquo;Лора постоянно идваше в театъра &ndash; отбелязва в спомените си Елена Снежина. &ndash; Чакаше в коридора, докато Яворов излезе от заседание. Щом някоя актриса оставаше по-дълго в кабинета му, тя отваряше вратата внезапно, без да почука, с поглед, в който имаше дива уплаха. Забелязвах как Яворов се дразнеше от нейното постоянно присъствие, веднъж дори пред мене твърде рязко й каза да си отиде и го изчака вкъщи, защото има репетиции. Няколко дни след това виждах Лора да се разхожда около театъра и да го изчаква навън. В погледа, в движенията й имаше нещо болезнено...&rdquo;<br /> <br /> На сцената на Народния театър се играе и първата пиеса на Яворов &ndash; &ldquo;В полите на Витоша&rdquo;, както и втората &ndash; &ldquo;Когато гръм удари, как ехото заглъхва&rdquo;, която предизвиква жестока критика в пресата. Кампанията е организирана от близки на Каравеловия дом и главно от Андрей Протич, отблъснатият кандидат на Лора. Ето какво пише по това време в. &ldquo;Нова балканска трибуна&rdquo; &ndash; &bdquo;Още не влязла в театъра и участта на драмата е решена. Ако е на г. Яворова, г. Вазова или на някой партизанствующ от властващата партия писател &ndash; тя се приема още не дадена&hellip;&rdquo;<br /> <br /> През 1907 г. в Народния театър се играе драмата &ldquo;Зидари&rdquo; на Петко Ю. Тодоров, която според неговия приятел Александър Балабанов има дълга, десетгодишна история на написването, още по време на студентските им години в Германия. В привичния за него хумористичен и разговорен стил проф. Балабанов в книгата си &ldquo;И аз на тоя свят&hellip;&rdquo; подробно разказва как многократно е настоявал, понякога с обидни думи, пред младия писател, да поправи и завърши своята творба. Докато накрая и двамата дочакват успеха: &ldquo;&hellip; пак сме заедно с Петко Тодоров, заедно една вечер &ndash; но този път в една ложа на Народния театър... Блясъкът угасна, дигна се завесата. Дигнаха се и нашите сърца. Драмата мина силна, прясна (свежа, оригинална &ndash; бел. на авт.), преизпълнена с поезия&hellip;<br /> <br /> <u><strong>Публиката гледа у нас, аз го мушкам и щипя да излезе на сцената... Петко се закиска като дете<br /> </strong></u><br /> и захълца&hellip; &rdquo;Пак през 1907 г., по време на представлението на &ldquo;Доходно място&rdquo; от Александър Островски, известна с острите си реплики срещу властимащите, от залата се надига писателят и бивш депутат Константин Величков и се провиква към княжеската ложа: &rdquo;Ето, вижте се, това е и за вас, господа!&rdquo;. Скандалът е неописуем и пиесата, разбира се, е свалена, чак след 5 месеца се появява отново на сцената.<br /> <br /> Именно в Народния театър, по ходатайството на Иван Вазов, влиза за одобрение пиесата на неговата любима Евгения Марс &ldquo;Другият глас&rdquo;. Иван Д. Шишманов споменава в бележките си: &ldquo;Тази драма по Вазова просба прегледах и значително поправих. Евгения Марс, за щастие, не е тъй упорита като Яворова, който не взе във внимание моите, мисля справедливи, бележки върху &ldquo;Когато гръм удари&rdquo;. Болезнено самолюбие, което обяснява и семейната му трагедия&rdquo;. Можем да кажем, от дистанцията на времето, че проф. Шишманов е сбъркал в оценката си, защото пиесата на Яворов се играе и днес, а драмата на &ldquo;милата Женичка&rdquo; е известна като че ли единствено с хапливата реплика на Антон Страшимиров: &ldquo;Авторката май че има мустаци&rdquo;. <br /> <br /> На 10.2.1923 г., <br /> <u><br /> </u><strong><u>по време на спектакъл, наречен &ldquo;Апотеоз на българското изкуство&rdquo;, се запалват декорите на сцената и огънят се прехвърля в залата <br /> <br /> </u></strong>Въпреки общите усилия на артисти, оркестранти и зрители, са унищожени сцената, реквизитът, салонът, гардеробът, архивът... <br /> Христо Смирненски пише фейлетон, наречен &ldquo;Интервю с изгорелия театър&rdquo;, който започва с &ldquo;Хората бягат ужасени и скачат от втория етаж&rdquo; и ироничното предположение, че тази вечер навярно играе Султана Николова (явно не много талантлива актриса). По-нататък обаче изгорелият театър му &ldquo;казва&rdquo;, че сам се е запалил, защото не е можел да понася повече да гледа как снобите пъшкат от преяждане и се прозяват на първите места и в ложите: &ldquo;угоени физиономии, парвенюта, спекуланти&hellip; лакеи, които заемат началнически постове&hellip;&rdquo;. По-нататък сатирикът отправя остра критика към репертоара (&ldquo;да те гощават през вечер с &ldquo;Иванко&rdquo;), за цените &ndash; все &ldquo;премиерни&rdquo;, към подбора на кадрите, към самия патриарх на българската литература (&ldquo;еснафските тупурдии на Вазова&hellip;&rdquo;).<br /> <br /> Шест години по-късно основната част на Народния театър е възстановена и софиянци гледат в него операта &ldquo;Цвета&rdquo; на Маестро Атанасов.<br /> <br /> <em><strong><br /> Петя ИВАНОВА</strong></em>