25 години от смъртта на Мирон Иванов

<em>Малко хора днес знаят, че големият писател сатирик Мирон Иванов е завършил медицина, специалност &ldquo;Фармация&rdquo;. Роден е в София в 1931 г. Умира едва на 57 години, през 1988 г. Работил е във вестник &quot;Вечерни новини&rdquo;, в &ldquo;Труд&rdquo;, а после 18 години във в. &ldquo;Стършел&rdquo;. Беше абсолютен работохолик. За нас, които си говорехме с него в редакцията на &ldquo;Стършел&rdquo;, ей така, докато се мотаем, той написваше поредния фейлетон. Нищо и никой не можеше да го притесни, когато пишеше, където и да се намираше. Станислав Стратиев и Валентин Пламенов го обожаваха. Нямаше разговор, в който да не го споменават като &ldquo;майстора&rdquo;. Приживе издаде 30 книги, между които &ldquo;Живей като другите и бъди благословен&rdquo;, &ldquo;Трендафил лети с ракета&rdquo;, &ldquo;За лулите и нулите&rdquo;. <br /> <br /> </em>След смъртта му дъщеря му Петя Миронова публикува още 8 негови творби, които е оставил в ръкопис. Със съпруга си художника Огнян Киров създадоха издателство &ldquo;Атлантида&rdquo;: &ldquo;За да не се попилее творчеството на баща ми&rdquo;. Досега е успяла да издаде четири от петте тома с произведения на Мирон Иванов. Петя дори и външно прилича на баща си - усмихнати очи, един вроден финес, какъвто излъчваше и Мирон Иванов. <br /> <br /> <strong>- Помня баща ти винаги в настроение, винаги готов да разкаже виц или да го измисли на минутата.<br /> </strong>- От него съм възприела широкия поглед към света, да не обръщам внимание на дреболии, да не си развалям настроението заради глупости.<br /> <br /> <strong>- Веднъж видях баща ти в мебелен магазин &ndash; влезе, видя едно бюро, посочи го и отиде да плати. &ldquo;Няма ли да си избереш, има разни модели&rdquo;, попитах аз по женски. А той: няма време за избиране, нали ще ми върши същата работа. Ти, като журналистка, какво възприе от неговия витален дух, от съветите му за писане?<br /> </strong>- Добрият родител възпитава с всичко, което върши и говори, без да си поставя дори целта да възпитава. Докато сме деца, попиваме с порите на кожата си, вдишваме, живеем в атмосферата, създадена от родителите ни, или точно обратното &ndash; бягаме от нея, ако тя ни отблъсква&hellip; Не съм се замисляла дали от начина, по който пишеше моят баща, съм добила реална представа за трудността на писането. При него имаше лекота, яснота и добронамереност. Смехът се промъкваше като слънчев лъч в написаното и го правеше неповторимо. А това може да създаде измамното впечатление, че е лесно&hellip; Сутрин след сутрин, в продължение на 33 години, в шест сутринта той вече сядаше пред пишещата машина.<br /> <br /> <strong>- Той рано е овдовял?<br /> </strong>- Като овдовял баща храбро се опитваше да ми даде необходимите житейски знания. Един ден, бях на 12-13 години, се връщам вкъщи. Гледам татко, донесъл една шевна машина &bdquo;Лучник&rdquo;, накупил метри крепон, имаше такъв здрав плат &ndash; крои и шие калъфки за мебелите ни и си пее! Много ме порази гледката. Той каза, че тази машина е подарък за мен: Дали роклята ти ще е от басма или коприна, зависи от възможностите. Но ти трябва да можеш да я ушиеш. При това добре! Пишещата ми машина &bdquo;Хермес Бейби&rdquo; дойде година-две по-късно, когато той получи хонорар от Франция за една своя поставена там радиопиеса. <br /> <br /> Той можеше всичко в сатирата. За идеи беше неизчерпаем, но това създаваше лъжовната представа, че да се пише, е лесно <br /> От него научих, че това, което не успееш да кажеш в трийсет реда, няма да можеш да го кажеш и в триста. Двата обема предполагат различни видове писане, най-малкото различни жанрове. Баща ми имаше предвид способността да изразиш най-важното, освободено от бъбривостта на подробностите. Можеш да напишеш роман от 300-400 страници &ndash; добре! Но когато правиш журналистика, и най-малката излишна дължина е разточителство. Мисля, че по този път &ndash; на изчистване на излишното, той стигна до афоризмите. Написал е много. Краткото писане е вид дисциплина на ума. <br /> <br /> <strong>- Ти записваше ли баща си? Той ръсеше брилянтни реплики, случки, слушала съм го, докато седях в &bdquo;Стършел&rdquo;&hellip;<br /> </strong>- Понякога. Но години наред ми се обаждат хора &ndash; и познати, и непознати, които ми разказват разни случки, почувствали са го като приятел &ndash; може би само за ден, за някакво събитие, където са се срещнали и той е трябвало да говори&hellip; Помнят го. И аз ги записвам.<br /> <br /> Имаше много битки в журналистиката някога, преди две-три десетилетия. Да вземем по-популярните: за жълтите павета, за кестените по бул. &bdquo;Руски&rdquo;, които щяха да бъдат изсечени&hellip; Или ограничаването със закон на жилищната площ, която едно семейство може да притежава &ndash; сто и пет квадрата или там някъде. И тръгна вълната от фиктивни разводи, за да не загубят второто си жилище, немалка част от които после станаха действителни. А в това време поскъпнаха рязко съдебните разходи за развод. <br /> <br /> Коментарът на Мирон Иванов в &bdquo;Стършел&rdquo; беше: &ldquo;Не бих искал да мисля, че родителите ми живеят заедно само защото баща ми няма петстотин лева, за да се разведе с майка ми&rdquo;. За чувството за мярка помня: &bdquo;Няма такава премъдрост, която, повторена сто пъти, да не стане противна на хората&rdquo;.<br /> <br /> Ето и нещо за възможностите на медиите: &bdquo;При определени условия и врабецът може да литне по-високо от орела. Въпросът е как ще бъде отразено всичко това&rdquo;. <br /> <strong><br /> - Разкажи за децата си. Големият ти син Мирон Крумов е кръстен на дядо си?<br /> </strong>- Мирон се изявява успешно в телевизията. Започна като сценарист в &ldquo;Сблъсък&rdquo; на Иван и Андрей. Сега е сценарист в TV 7. Още се колебая дали писането, или рисуването доминират при него. Но те се съчетават добре, струва ми се. Вече имам и един сладък внук, Валентин. <br /> <br /> От втория ми брак с Огнян са двете ми дъщери. По-голямата, Веселина, завършва кинодраматургия в НАТФИЗ, а по-малката &ndash; Кристина, вече се изявява като джаз певица &ndash; трета поредна година участва в Джаз фестивала в Банско.<br /> <br /> Децата са моят живот или по-точно, най-добрата част от него. Увереността, че съм необходима и полезна. Покрай грижите за тях нямах време да мисля за отвлечени неща, просто живея. Те растат. Щастлива съм заради присъствието им. Радвам се на успехите им. <br /> <strong><br /> - Имаш ли илюзии? Мечтаеш ли?<br /> </strong>- Срам ме е да ти призная, но илюзиите ми отдавна изчезнаха. Понякога мечтая, но някакви малки, осъществими неща. Чувството ми за реалност, уви, изблъска въображението.<br /> <br /> <em><strong><br /> Савка ЧОЛАКОВА<br /> </strong></em>