Александър Бешков в последната си изповед: Искам да умра от сърце, не от рак!

<em>Още една легенда ни напусна миналата седмица. Александър Бешков е завършил английска филология. За известно време е асистент в Софийския университет. Литературната си дейност започва с издадена книга с разкази и сценарии. Той е част от култовата столична бохема, а сред приятелите му са Цветан Тодоров, Христо Цачев, Александър Дяков, Оскар Кристанов, Джони Пенков, Цветан Стоянов, Иван Пауновски, братя Браневи, Николай Ников-Ничето, Димитър Трендафилов, Стефан Харитонов, Атанас Славов, Васил Цонев, Стоян Андирков, Иван Славков, Боян Радев, Рангел Вълчанов, художници, писатели, спортисти, понеже играе бокс в &bdquo;Академик&rdquo;. Бил е член на изпълнителното бюро на БОК и главен редактор на списание &bdquo;Олимпийски хоризонти&rdquo;. <br /> <br /> Книгата му &bdquo;Олимпийската идея и изкуството&rdquo; е преведена на много езици. Човекът, когото с право наричаха &bdquo;Бащата на &bdquo;Панорама&rdquo;, е взимал интервюта от Теодоро Нунес Урета-Перу, за когото пише и монография, от Сароян, Курт Вонегът, Джорджо де Кирико, Цецо Торбов, Лосев, поредица от предавания за д-р Александър Чирков и първата операция на присадено сърце у нас.<br /> </em><br /> <em>Последното си интервю Александър Бешков даде пред наш репортер в деня на своя рожден ден - 30 юли. Беше в &bdquo;конака&rdquo; си на &bdquo; Шипка&rdquo; 6, а масата му, както обичайно, бе запълнена от приятели, които го слушаха, защото той бе неизчерпаем сладкодумник и разказвач. Беше обиколил света и беше виждал отблизо най-известни хора и места. За съжаление, тогава не довършихме интервюто. Имахме уговорка да го направим през август-септември. Уви. За това не остана време. Поне в този живот...</em><br /> <br /> <hr /> <strong>- Г-н Бешков, как се чувствате? Писаха за вашето онколечение в болница &bdquo;Токуда&rdquo; и внушителната сума, която трябва да заплатите...</strong><br /> - Не съм чел. Загрижен приятел - Иван Велчев, се обади чак от Австрия, готов да ми помогне. Но аз не мога да искам от приятелите това, което е длъжна да свърши държавата ми, след като съм здравно осигурен. Намериха се хора. Светлин Русев, Ценко Барев. И близки на жена ми поискаха да помогнат, но аз не мога да приема. Нали знаете какво казва Марк Твен: &bdquo;Слухът за моята смърт е силно преувеличен&rdquo;... <br /> <br /> Журналистиката така се феминизира, че моят покоен приятел Васил Джерекаров ги наричаше журналисткеси. По повод писанията по мой адрес, тези дни се провикнах вкъщи: &bdquo;Лешояди клети и юродиви, чакате само човек да събуе &bdquo;сандалите&rdquo; да кярите някоя грешна пара, мерзавци н`едни&rdquo;, а жена ми, също журналисткеса, дълго се смя...<br /> <br /> <strong>- Вие, &bdquo;лъвовете&rdquo;, не сте ли малко суетни...?</strong><br /> - И какво?! Ние, &bdquo;лъвовете&rdquo;, обичаме слънцето - това е нашият знак. Но не чак такова &bdquo;гневно&rdquo;, покосяващо разни &bdquo;инфарктаджии&rdquo;... В нашето семейство и сестра ми бе &ldquo;Лъв&rdquo; на 27 юли, и баща ми на 24, и аз на 30 юли. Баща ми казваше, че сме завършили сътворението в една седмица, включваше и сватбата си на 26 юли. Но после &bdquo;новият&rdquo; календар го &bdquo;изключи&rdquo; от &ldquo;лъвовете&rdquo; и го натири при &ldquo;раците&rdquo; на 11 юли.<br /> <strong><br /> - Вашето име означава и &bdquo;победител&rdquo;, предводител на мъже. Желая ви от сърце да победите рака!</strong><br /> - Не знам, надявам се... Бих искал да умра от сърце, не от рак. Бих искал поне да видя, ако съм жив, есента, откриването на паметника на Бешков-старий. Поне това!<br /> <br /> <strong>- Това ли са вашите настоящи занимания?</strong><br /> - В издателство &bdquo;Изток &ndash;Запад&rdquo; с които съм подписал договор, почти сме подготвили книгата за баща ми &ldquo;Черната тетрадка&rdquo;. Това е неговият дневник, воден по времето, когато водят и неговото досие в полицията &ndash; то датира от април 1925 година до смъртта му януари 1958 година. Тази съпоставка на предишното и следващото време, заедно със забранените за печат негови карикатури, подготвяме с Любо Козарев. <br /> <br /> А за паметника на баща ми - решението за него на Софийската община датира от 2008 г. В &bdquo;Труд&rdquo; преди 10 години излезе статия на Ива Йолова около вековния юбилей на баща ми &bdquo;ЧОВЕКА НА XX век&rdquo;, обявен от ЮНЕСКО. Тогава поставихме само пиедестала, стекоха се хора, знамена, Петя Тетевенска ме интервюира за БНТ. Митрополит Иларион, радвах се, че Синодът избра него &ndash; най-чистият, неопетнен духовник на България, той дори ми се скара, че го няма самия паметник &ndash; великолепна работа на Величко Минеков, неотстъпваща по духовно излъчване на &bdquo;Патриарх Евтимий&rdquo; на Марко Марков! Поетът Лъчезар Еленков го оприличи в една статия на &bdquo;отронена сълза&rdquo;. Той даже се е наел, милият, да намери от стари гилзи материал за изливането му!...<br /> <br /> <strong>- Първият ви стипендиант отпреди 30 години, когато сте основали стипендия за талантливи студенти, отделяйки от заплатата си, днес е ръководител на Катедрата по история и теория на културата &ndash; проф. Владимир Градев ...</strong><br /> - От това само може да съм горд. Ако държавата не ги е забелязала, поне аз съм го направил. <br /> Ако кажа като всички маргинали-&ldquo;журналисти&rdquo;, Слави Трифонов, например, че &ldquo;нема такава държава&rdquo;, държавата наистина ще свърши. Не че аз я крепя, но имам малка надежда в две жени.<br /> <br /> <strong>- Жени?</strong><br /> - Да, кметицата Фандъкова и Маргарита Попова - вицепрезидентът, която не познавам, но ми хареса поведението й около честването на Апостола.<br /> <br /> <strong>- Интересно - вие смятате, въпреки иронията ви спрямо дамите-&bdquo;журналисткеси&rdquo; и &bdquo;редакторши&rdquo;, че жените в България в критични моменти могат да свършат &bdquo;мъжката&rdquo; работа на мъжете-политици?</strong><br /> - Да, смятам. В предсмъртното си писмо до дъщеря си Павлина, пианистка, достигнала 20-годишна върха в професията, но все още &ldquo;не познала мъжа&rdquo;, баща ми й пише: &bdquo;При падането на Алхамбра майката казва на сина си &ndash; мавърски принц: &ldquo;Плачи като жена, защото не можа като мъж да защитиш Алхамбра...&rdquo;. Ти, Павлина, свири като мъж, та да извисиш живота си на жена. Отхвърли всяко съмнение! Вярвай във вярата си и се съмнявай в съмнението си, защото е сигурно нещастие да се съмняваш във вярата си и да повярваш в съмнението.&rdquo;<br /> <br /> <hr /> <span style="color: rgb(128,0,0)"><strong>ИСТОРИКЪТ МАРИЯ ОВЧАРОВА:&nbsp;Преди 10-и ми каза: &bdquo;И сега ни управляват проститутки, но са нахранени. При една промяна пак ще дойдат проститутки, но ще са гладни!&rdquo;<br /> </strong></span><br /> &bdquo;Ще почна от съботата, беше Задушница &ndash; 2 ноември. Отидох на гроба на мъжа ми, професор Димитър Овчаров и след това на гроба на Бешков. На гроба му, точно където е сърцето, беше поникнало едно малко диво цикламче, такова съм виждала в Търновско, викат му бутурче. Да си призная, нещо ме жегна. Все не вярвах, че Сашо е много болен. Почина на 6-и, в сряда...<br /> <br /> Със семейство Бешкови общувам от пролетта на1969 година, когато постъпих в Националната художествена галерия като уредник на бъдещия филиал: &bdquo;Музей Илия Бешков&rdquo;. Който така и остана неосъществен до днес. Както и паметника на баща му, за който има отдавна решение на Софийската община, както и проект, изваян е от Величко Минеков. Това бяха двете големи тежнения на Сашо Бешков, да ги види осъществени.<br /> <br /> През лятото на 1969 г., отидохме с майката на Сашо, Анастасия Бешкова, за десетина дни в родното място на художника - Долни Дъбник, Плевенско. През бомбардировките 1943-44 година Бешкови са били евакуирани там и дъбничани добре познават и децата на Бешков - Павлина и Сашо. Детските спомени и игри никога не се забравят, затова и много хора от Долни Дъбник бяха дошли в храма &bdquo;Света София&rdquo; за последно сбогом със Сашо Бешков. Навремето Анастасия ми казваше за сина си: &bdquo;Има добро сърце и е милостив&rdquo;. На много хора се притичваше да помогне. В един много труден момент (имах тежък битов проблем), Сашо не ме остави сама, помогна ми. Няма да забравя грижите, които той положи за майка си и за сестра си, понеже и двете се разболяха от рак. <br /> <br /> Замина със сестра си да я лекуват в Париж, ходеше при майка си в болницата, в същото време работеше в телевизията отговорна работа. А и децата му тогава бяха малки. Където и да ме срещнеше, Сашо много хвалеше децата си, винаги говореше за тях &ndash; за Илияна и за Стефан... В колата му битуваха служебни материали, лекарства, храна за болните. През 1988 година в разстояние на 50 дни загуби и двете &ndash; на трети февруари сестра си Павлина, на 30 март &ndash; майка си Анастасия. <br /> <br /> През същата 1988 година, със съпруга ми участвахме в известния Русенски комитет. Бяха ни изключили телефона, а съпругът ми беше викан на &bdquo;разговор&rdquo;. Естествено - в милицията. Със Сашо вървим по &bdquo;Раковски&rdquo;, а той ме мъмри. Запомних думите му: &bdquo;И сега ни управляват проститутки, но са нахранени. При една промяна пак ще дойдат проститутки, но ще са гладни!&rdquo;...&rdquo;. <br /> <br /> <hr /> <span style="color: rgb(128,0,0)"><strong>НИКОЛАЙ КОНАКЧИЕВ:&nbsp;Сашо &bdquo;обуздаваше&rdquo; звездите в &ldquo;Панорама&rdquo; </strong></span><br /> <br /> &bdquo;Сашо Бешков оглавяваше &bdquo;Панорама&rdquo; в средата на 70-те години, в едно особено активно политически време в навечерието на Хелзинкската конференция за сигурност и сътрудничество в Европа. Бяхме млади амбициозни журналисти, с желание да променим консервативното представяне на новини и събития, да видят зрителите събитието на живо, в движение, от мястото, където става, иначе казано &ndash; да преодолеем схемата на предъвканата и грижливо вчесана идеологически официална информация. Събрали се бяхме да работим в интересен състав &ndash; моя милост, Тома Томов, Васил Марков, Ивац Николов, Явор Цаков, Ангел Григоров. Сашо беше шефът на групата и работата му никак не беше лека. Водехме предаването тримата &ndash; Тома, Васил и аз. Когато имаше възможност, във воденето се включваше и Сашо. Режисьор беше Васил Атанасов. <br /> <br /> Поради глада на обществото за информация от света, предаването ни беше много популярно, а ние се чувствахме едва ли не като звезди. Като питаха Славков как се оправя с тия звезди, той казваше на смях: &bdquo;Сашо не им дава да се виждат&rdquo;. И в това имаше много истина. Водехме предаването на ротационен принцип &ndash; например аз завършвах предаването си в събота вечерта, а в неделята вече бях отлетял с оператора Толстой към някое интересно събитие. Щафетата поемаше Тома, а Васил току-що се е върнал и монтира материал. Така че на практика, във физическия смисъл на думата, ние тримата непрекъснато се разминавахме. Може да звучи високопарно, но &ldquo;Панорама&rdquo; отваряше широк прозорец към света. Хората искаха да научат и нещо повече, затова ни канеха постоянно на срещи в цялата страна - по училища, университети, заводи, предприятия. Днес това звучи красиво и лесно, но всъщност върху Сашо падаше огромна работа в онези застойни времена &ndash; да съгласува местата на командировките с Външно, с ЦК, да убеди финансовите ни шефове, че разходите са малки и темата си заслужава, после идваха паспортните проблеми, изходни визи, входни визи. Неслучайно казвахме, че трудната част от командировката свършва, когато се качиш на самолета... Но Сашо се справяше с тази &bdquo;кухненска&rdquo; телевизионна дейност с лекота, с много такт, и с личен чар. И, естествено, с голямото разбиране и подкрепа от страна на Иван Славков&rdquo;.<br /> <br /> <strong>Подготви Надежда НЕНОВА</strong><br />