В България подивявам и загубвам гъвкавостта на ума си, твърди в дневника си видният чешки професор, който нарича парламента ни „страшно нравствено блато”
<em>&bdquo;Животът в града, особено зимно време, по своето еднообразие и уединение от света, бива твърде стеснителен. Железници нема, плуванието по Дунава престанва, телеграфните жици от големите снегове и ветрове често се прекъсват и пощата пристига само един път в седмицата, като принася цел куп вестници наведнаж. <br /> </em><br /> И търговията през зимата престава, а стоките, що се намират на тържището, подскъпват. Разбира се, че който иде от запад, требва да се снабди на година с много маловажни дреболии, които тук и милиони да дава, не може да намери.<br /> <br /> Тука по улиците зимно време има кал до невервание, който се разлива из целий град като езеро и человек не може другояче да излезе из жилището си, освен с дълбоки ботуши. В това време София заслужава да се нарече &bdquo;Българска Венеция&quot;. Тъй като направата на къщата е твърде слаба и състои само от дърво и твърде тънък пласт недопечени тухли, разбира се, че вентилацията в тех е извънредна. Често през целата зима стояхме в стаята облечени с палта и писахме с ръкавици на ръце. Когато се топи снега, водата през потона капе в стаята&rdquo;.<br /> <br /> Това е цитат от подробния дневник на проф. Константин Иречек, който идва у нас през 1879 г., поканен от Марин Дринов и Константин Стоилов. Младият чех, роден във Виена и израснал в едно високоинтелигентно семейство (баща му бил министър, дядо му по майчина линия Шафарик &ndash; голям славист и всъщност основоположник на тази наука), идва в България с една мощна вълна свои сънародници, все изучени, инициативни и трудолюбиви хора, които искат само да помогнат на братята славяни да се вдигнат на крака и бързо да уредят държавата си. <br /> <br /> Константин Иречек пристига с няколко огромни куфара книги &ndash; ентусиазиран, млад и красив, едва 25-годишен, с докторат по история и една дебела &bdquo;История на България&rdquo;, която написва едва на 23 г. <br /> <br /> <u><strong>Иречек е поканен за секретар на просветното министерство, на което после става министър, а и директор на Народната библиотека<br /> </strong></u><br /> Престоят му от 5 г. в България приключва с огромно огорчение и като се прибира при своите и Пражкият университет му дава катедра, той веднъж завинаги затваря тази страница от живота си и никога повече не стъпва на българска земя. <br /> <br /> За българите днес неговото име е свързано главно с името на литературния герой Бай Ганьо или по-точно с главата &bdquo;Бай Ганьо на гости у Иречек&rdquo;, където нашият човек се държи като простак на фона на възпитания университетски професор, с неговия изискан дом, библиотека, култура и обноски. Малцина у нас знаят днес, че редица наши културни институции (Министерството на просвещението, Народната библиотека, Народният музей, БАН...) са получили своя начален старт благодарение на неговата настойчивост, познания, амбиция и удивително трудолюбие. Въпреки затрудненията и пречките, някои от които са умишлено сътворявани от колеги, врагове и дори от приятели.<br /> <br /> Сблъсъкът на Иречек с нашата култура, бит и политически нрави почва още в първите часове от стъпването му на българска земя, когато се оказва, че хигиената в хотела е под всякаква критика, <br /> <u><strong><br /> &bdquo;нужникът&rdquo; е далече някъде в калния двор, а легенът с водата за миене е един и се разнася от стая в стая, <br /> </strong></u><br /> т.е. ще трябва да се чака ред. По-късно той на всяка крачка ще се удивлява, ядосва, иронизира и гневи на нашите ориенталски навици, ще се преборва, доколкото може, с липсата на елементарни условия за живот и работа, с нежеланието да се променят нещата, да се работи съвестно и задружно, за да има резултати. Политици и държавници посрещат Иречек уж радушно и с любопитство, но скоро започват, почти съюзени, да дават отпор на неговия ентусиазъм и призив за повече деятелност, повече ред и повече &bdquo;европейщина&rdquo; във всяко начинание. Едни мърморят, че взема май доста пари за поста си, откъде накъде. Други го намразват, че не се сбира с тях вечер, за да гуляе или да играе комар, а си седи вкъщи и редактира проектозаконите. Трети просто го смятат за странна птица, особено когато става ясно, че в свободното си време иска да пътува из страната и да се среща с всякакви хора, за да опознае България... Защо ще ходи, какво ще търси там, да не би пък да е някакъв шпионин... Има и едни други, дето не го харесват по принцип, защото е винаги толкова чист и добре избръснат, не яде какво да е, ухае на парфюм и нито обича да говори за жени, нито иска да слуша такива разговори... Между впрочем, що се отнася до жените, не един и двама негови познати се мъчат да го сватосат, но срещат неговия категоричен отпор: Иречек иска жена, която да е достойна за него по потекло и образование, да е европейка отвсякъде... А такива по това време в България се броят на пръсти и са вече заети. Все пак <br /> <br /> <u><strong>името му за известно време е впримчено в една интрига с Клотилда Цветешич, хърватка, учителка и директорка на първата девическа гимназия<br /> </strong></u><br /> у нас. Със сигурност двамата са били близки (тя е учила във Виена, понякога заедно пътуват нататък), със сигурност по едно време е имало дори проектопокана за годеж, но... въздържан, умерен и много разсъдъчен във всяка своя стъпка, Константин Иречек бързо се оттегля от тази връзка. Не се знае защо &ndash; може би майка му не е харесала кандидат-годеницата, може би самият той се поддава на интригите и клюките, които се вихрят в девическото училище около името на Клотилда и които чернят името на младата жена като твърде свободна в държанието си към мъжете &ndash; ами да, знае се, че е поканила в кабинета си еди-кой си и пили... чешко пиво...<br /> Константин Иречек се оженил твърде късно за някоя си Мария, за която със сигурност се знае, че след смъртта му (1918 г.) дълго прави пазарлъци с българите, за да изтъргува по-изгодно библиотеката му и ръкописите му, свързани с пребиваването му в България. <br /> <br /> Фразата, която мнозина приписват на Иречек, е: &bdquo;Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо&rdquo;. Тя би му отивала, но за съжаление, не се среща никъде в дневниците и бележките му. Затова пък има една друга, която е съвсем автентична: &bdquo;За мен <br /> <u><strong><br /> най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата<br /> </strong></u><br /> Датата е 13.12.1881&rdquo;. С голям срам трябва да си признаем, че последното важи и досега, най-вече за политическия живот у нас.<br /> <br /> <br /> <br /> <strong>Петя АЛЕКСАНДРОВА<br /> </strong>