Д-р Иван Добринов: Все повече хора умират от наркотици и алкохол!

<em>Д-р Иван Добринов е психиатър в Държавната психиатрична болница в Раднево. Той е началник на шесто мъжко отделение, а пациентите му са хора с трайна зависимост към алкохол и наркотици. Д-р Добринов е консултант към Сдружение &ldquo;Майки срещу дрогата&rdquo; - Пловдив и член на Сдружение за психосоциална рехабилитация и ресоциализация &ldquo;Избор&rdquo; - Стара Загора. Тук сме длъжни да припомним, че именно този специалист преди година взе активно участие в полемиката за трагичното състояние на 12-те психиатрични клиники в България. Тогавашният здравен министър обеща да се предприемат спешни мерки, но това не се случи.</em> <br /> <br /> Европейските институции от дълго време критикуват България заради лошото ни отношение към зависимите. В някои техни доклади бе подчертана липсата на стратегия за лечение на хората, страдащи от алкохолизъм. Класират ни на едно от първите места в Европа по употреба на амфетамини от тийнейджъри. Но кой да чуе... А европейските институции не знаят много неща. Не са влизали в тоалетна на държавно лечебно-психиатрично заведение в България. Не ги е нападал буйстващ пациент. Не са усещали безсилието, когато 15-годишно дете, зависимо към амфетамини, няма къде да се лекува и пребива редовно близките си. Не могат да си представят психиатрична болница с 500 легла без нито един психолог, без нито един охранител. Не са намирали мъртва от свръхдоза ученичка в ромската махала.<br /> <strong><br /> <u><span id="1382518909373S" style="display: none">&nbsp;</span>Психиатричната реформа у нас така и не се състоя<br /> </u></strong><br /> &ldquo;Обаче разпадът на лечебните заведения продължава и днес. Все повече хора умират от наркотици и алкохол. Родителите се лутат в дебрите на родното здравеопазване. Повече от 13 години отговорните държавни структури бълват стратегии, програми, стандарти за добри практики, консенсусни становища, наредби. А когато срокът на поредната стратегия за реформа изтече, просто написват нова. Какво прави държавата? Обещава. И бездейства. Ситуацията силно напомня култовата реплика: &ldquo;Тате ще ми купи колело, ама друг път...&rdquo;, разсъждава младият специалист. - През 2012 г. след серия скандали в медиите, свързани с условията в държавните психиатрични болници, получихме обещания за &ldquo;норвежки финансов механизъм&rdquo; от 2013 г. и разцвет на психиатричната болнична помощ. Бяха подхвърлени някакви мизерни проценти към ниските заплати на малкото останали специалисти. <br /> <br /> През 2013 г. вместо реформа получихме нова порция обещания от новия екип на МЗ, този път за 2014 г. Очакват ни увеличение на заплатите с 20% и ново светло бъдеще. И реконструкция. Десетки специалисти с многогодишен стаж, опит и висока квалификация напуснаха държавните психиатрични болници. Тръгнаха си огорчени, обидени и отвратени. И продължават да напускат. Трудът на психолога, на лекаря, на медицинската сестра в други страни е високо ценен и уважаван. Никой там не рискува здравето си, живота си, материалното състояние на семейството си, за да осигури спокойното живуркане на многолюдна паразитна администрация&rdquo;, споделя д-р Добринов.<br /> <br /> <strong><u>Никой не се отнася към зависимия като към болен, смятат го за престъпник<br /> </u></strong><br /> Амфетамините понякога предизвикват психози. Изведнъж кроткото дете започва да буйства, говори странни неща, чува гласове, държи се неадекватно. Понякога е убедено, че го следят убийци, че някой е инсталирал камери и микрофони в ключа на лампата вкъщи, че майка му го трови, че телевизорът му праща лични послания. Възможно е да размаха нож или лопата срещу близките си. Тогава спешно търсим психиатър. Ако информацията за наркотиците бъде тактично премълчана, следва страшната диагноза шизофрения. И се започва ходене по мъките. Хоспитализация в затворено психиатрично отделение, невролептици, зловещи прогнози. Ужасът не си отива от семейството... А детето продължава да се друса и да лудува.<br /> <br /> В България семействата на наркомана най-често са оставени да се справят сами. Към тях държавата има двоен стандарт. От една страна, зависимостта е призната за болест още от 1951 г. и фигурира в Международната класификация на болестите. За мероприятия, свързани с превенция, се харчат (или отклоняват) доста пари. Отчита се дейност, без да се следи ефективността на направеното. От друга страна, никой не се отнася към зависимия като към болен. Смятат го за престъпник, &ldquo;човек без воля&rdquo;, нещастник, който целенасочено си вреди. Най-често го наказват за това, че е болен. Здравната каса няма отношение към лечението на зависими. Липсват държавни терапевтични общности за рехабилитация. Ако искате рехабилитация, трябва да си платите в някоя от малкото частни програми. Службите за социални услуги напълно игнорират зависимите. Ако на отделни места има развити превантивни или терапевтични звена, то те са фрагментирани, работят в рамките на различни парадигми и взаимно изключващи се методи. Често се приемат помежду си като конкуренти и рекламират невероятна успеваемост. <br /> <br /> Както биха писали Илф и Петров: &ldquo;Делото за спасяване на давещите се е в ръцете на самите давещи се&rdquo;. На този принцип действат групите за самопомощ и взаимопомощ от типа на АА, АН, Ал Анон и родителските сдружения, които бавно си проправят път към враждебната обстановка в това направление. Те понякога са единствената възможност за получаване на помощ и възстановяване. Липсата на система често има зловещи последствия. Голям брой от зависимите бързо изпадат от терапия и рецидивират. Така те циклират между лечебните заведения и общността, без да достигнат трайно възстановяване. Често по време на хоспитализациите те са адекватни и дават добри резултати, но след напускане на здравното заведение подновяват употребата, а достигнатите успехи се губят. В тази сложна ситуация се налага както зависимите, така и терапевтичните екипи постоянно да импровизират, за да оцелеят. <br /> <br /> <strong>Между другото:<br /> </strong><br /> &ldquo;Новите знания и умения, последните постижения и добрите световни практики навлизат в България някак плахо и несигурно. Тежкото положение на държавните здравни заведения изисква осъществяване на два типа мерки: спешни кризисни и системни. При това в най-кратък срок. Само така зависимите и техните семейства ще получат шанс за възстановяване и дискриминационното отношение към тях ще бъде преодоляно. Много ми се иска да вярвам, че все още има надежда за тези хора!&rdquo;, обобщи д-р Иван Добринов. <br /> <br /> <br /> <strong>Яна БОЯДЖИЕВА</strong><br />