Воеводи с нежна гръд и българско юнашко сърце

<em>Има една народна песен за българка, която убила и скрила трупа на насилника поробител. Пред съда тя не се оправдава, напротив, самопохвалва се: &ldquo;ербап съм била, че съм го убила, хитра съм била, че съм го скрила&rdquo;. Тази песен е като че ли за всички онези знайни и незнайни български девойки и хубавици невести, които, заплашвани с поругаване на честта и потурчване, нерядко хващали пищова и ножа&hellip; <br /> <br /> </em>Между тях е македонката Сирма войводка, за която пише в сборника си &ldquo;Български народни песни&rdquo; Димитър Миладинов - той имал щастието да се запознае с нея, когато тя е била вече осемдесетгодишна. Ако не е това писмено свидетелство, бихме си помислили, че тя е литературен образ, фолклорна героиня. Песента за Сирма войвода, записана от Димитър Миладинов, започва така: Дека се чуло, видело/ мома войвода да бъде/ на седемдесет сеймени,/на тези гори зелени,/ на тия води студени?&hellip; <br /> <br /> По-нататък песента разказва как <br /> <br /> <strong><u>Сирма успяла, преоблечена в мъжки дрехи, да стане войвода на 70 четници,<br /> </u></strong><br /> като предлага на мъжете да направят състезание и така им доказва, че е по-сръчна, по-силна, по-точна. Отначало стрелят в пръстен, вързан за буково дърво. Тя единствено улучва пръстена, но това не й е достатъчно и отново предлага да се &ldquo;надхвърлят&rdquo; с камъни, нейното постижение е четири пъти по-добро. Историята мълчи колко време е воеводствала Сирма, но се знае &ndash; и то пак от Димитър-Миладиновото допълнение в сборника му: &ldquo;момците, кои тая водеше, я узнаха како девойка кога йе се скинаха (скъсаха) петлиците от гръдите&hellip;&rdquo;. Какъв кинематографичен детайл: напиращата женска гръд предявила правата си! Това е в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, когато жестоките набези на кърджалиите опустошават българските градове и села, отвличат и избиват беззащитното население. Сирма е от село Тресонче, близо до град Дебър в Западна Македония. Димитър Миладинов с възхищение говори и за други нейни качества &ndash; тя можела за един ден да иде от Крушево до Прилеп и обратно, т.е. <br /> <br /> <u><strong>на еден ден истърча растоянье от осумнадесет часа<br /> <br /> </strong></u>Защо и как, уморена или разочарована от живота си, Сирма се връща в родния си край, съблича мъжките дрехи и се отдава на женската си участ, като се омъжва за един българин от Крушево. Когато Миладинов я посещава, тя, вече възрастна жена, му показва, че все още държи под възглавницата си &ldquo;кобурите пълни&rdquo;, а сабите й висят на стената над леглото й. <br /> <br /> Донка Войвода, храбрата македонска дъщеря, е родена през 1885 г. в село Смилево, Битолско. Майка й умира рано и бащата омъжва 17-годишната девойка за Ставри Ушлинов от село Лера, също Битолско. Женитбата обаче не й носи радост и спокойствие, защото мъжът й се губи месеци наред по гурбет, а около къщата се навърта и прави похотливи предложения Реджеп ага, селски управител изедник. Една вечер <br /> <u><strong><br /> хубавата Донка поканва бея на гости вкъщи и заедно с етърва си Сребра го убиват с брадва<br /> </strong></u><br /> Още същата нощ двете жени успяват дори да заровят трупа, заедно с оръжието, в предварително изкопан трап в гробищата. Властите претърсват и двора, и къщата, но не откриват нищо подозрително. Донка обаче вече не може да трае и влиза в четата на Славчо Арсов. Вместо красивата битолска носия тя се облича в четнически дрехи. Вместо да държат хурката или люшкат бебешката люлка, ръцете й се научават да стрелят с пушка и револвер. В Илинденското въстание тя се сражава със завидно умение и хладнокръвие, без да се щади и оплаква, това й спечелва уважението на коравите мъже. <br /> <u><strong><br /> Участва във всички схватки на четата с османлиите,<br /> </strong></u><br /> на 2 юли при Ресен, на 6 юли - при село Круши, на 10 юли в село Леорека, в боевете край Смилево, край Златаре&hellip; Въстанието е потушено и четата постепенно отстъпва, но не без сражения - в Демирхисарско, в Прилеп, край Велес&hellip; Оцелелите се присъединяват към четите на Георги Попов и Андон Кьосето, преминават Вардара и през Куманово стигат сръбската граница. От Сърбия се прехвърлят в Княжество България.<br /> <br /> Донка отново се събира с мъжа си и слага сукмана и кърпата на главата. Заживяват във Варна. Девет години изкарват прехраната<br /> &nbsp;си с труден и не женски занаят: приготвят дървени въглища, които после продават на пазара. Всъщност голяма част от тези години те изкарват в една колиба в гората, като повечето въглищари. Донка и тук е една сред мъжете, работлива и неуморна. Когато почва Балканската война, у семейство Ушлинови отново се заражда надеждата за освобождението на родния край. Възрожденският лозунг &ldquo;Свобода или смърт&rdquo; за тях е все още жив. И те двамата се включват незабавно в Македоно-Одринското опълчение, в Осма Костурска дружина, изоставяйки всичко придобито в онази горска колиба. <br /> <u><strong><br /> Донка отново слага униформа и наравно с мъжете се сражава при Балкан тереси и Гюмюрджина<br /> </strong></u><br /> Пленяването на Явер паша при Мерхамлъ й доставя голяма радост, та нали именно за този паша е превивала гръб с години като дете в родното си село. Опитната в боя македонка с фуражка над буйната коса респектира всички край себе си. Тя се отличава и при отбиването на турския десант при Шаркьой, като решително се отказва от привилегията да бъде на безопасно място. Донка Богданова има щастието да измине невредима целия боен път на Осма Костурска дружина до края на Балканската война. За проявена воинска самоотверженост получава званието &ldquo;ефрейтор&rdquo; и орден &ldquo;За храброст&rdquo; - ІV и ІІІ степен. <br /> <br /> Войната свършва, двамата съпрузи се връщат отново във Варна, във въглищарската колиба. Първата световна война отново подклажда бляновете им за освобождението на Македония. Семейството незабавно стяга войнишките раници и пътува до Плевен, където и двамата се записват доброволци. Зачислени са във Втори Македонски полк, който по-късно става 60-и пехотен полк. <br /> <br /> &ldquo;Сутрин ставахме много рано, започвахме гимнастика според програмата, а след това - хватки с пушка, бой с нож и строева подготовка, пише Богданова за периода на подготовката в спомените си. - Всичко това ми беше много приятно, но да се изповядам, доста тежко ми беше бой с нож, и то в началото, когато започнаха да ни обучават. На друго нещо не отстъпвах на мъжете&rdquo;. Спомените не казват как се е чувствал съпругът й до тази известна жена, която има повече воински отличия от него. Тя става толкова известна, че <br /> <br /> <strong>армията издава патриотични картички с нейни снимки<br /> </strong><br /> Старите фотографии показват едно нежно женско лице, на което няма и сянка на усмивка - устните са плътно затворени, очите гледат напрегнато и дори враждебно, косите видимо са оставени да растат на воля. На фронта тъмнооката българка с остри очи и точна ръка получава звание &ldquo;младши офицер&rdquo; и третия си орден &ldquo;За храброст&rdquo; &ndash; І степен. Когато се връща за втори път във Варна, семейната двойка успява, с големи лишения и труд, да си направи собствена къща в Добруджанския квартал. Явно никой от двамата вече не се надява да се върне в родните македонски планини, при своите. Може би затова се решават най-после да имат дете. Едва през 1924 г., почти 40-годишна, Донка става майка. Не успява дълго да се радва на спокоен семеен живот, на рожбата си - умира 51-годишна, през 1937 г. <br /> <br /> <br /> <strong>Петя АЛЕКСАНДРОВА</strong>