Купища доноси от колеги довършили Пеньо Пенев

<em>От пазени в дълбока тайна архивни доноси, става ясно, че набедени стихоплетци дълго време са подтиквали поета Пеньо Пенев към самоубийство. В епистоларно донесение с дата 25 май 1955 г., адресирано лично до първия секретар на Окръжния комитет на партията в Хасково Янчо Георгиев, на &ldquo;поета с ватенката&rdquo; се приписват най-гадните грехове. </em> <br /> <br /> Донесението е подписано &bdquo;От група вдън душата възмутени димитровградски трудещи се&rdquo;. Днес вече стана известно, че гадостта е писана от няколко набедени по онова време стихоплетци, на които явно даровитият поет е пречел да се изявят. В донесението язвително се мъдри следният текст:<br /> <br /> &bdquo;&hellip;Уважаеми другарю Георгиев, не може току-така нехайно, с лека ръка да се отрекат поетичните заложби на младия другар и наш съгражданин Пеньо Пенев. Особено пък стихотворната му техника при стъкмяването на мерената реч. Макар че стихотворенията му звучат някак кухо и словесно изнасилено поради неистовия му стремеж да подражава на великия съветски, пролетарски бард Владимир Маяковски&hellip;&rdquo;.<br /> <br /> Донесението обаче става достояние и на творци като Георги Караславов, Никола Фурнаджиев, Ламар, Ангел Тодоров и още дузина представители на &bdquo;голямото добро утро&rdquo; на родната поезия и белетристика по онова време. Това са хората, които и дебнели със зорко око поведението на младите пишещи братя, и жестоко ги порицавали за сторените &ldquo;грехове&rdquo;. Този път обаче маститите автори твърдо били зад гърба на Пеньо Пенев и затова никой не посмял да го пипне по-сериозно до самата му смърт. <br /> <br /> Това пък още повече амбицирало местните творци и те продължили да изпращат още по-яростно доноси до ядрото на партията, в един от които четем:<br /> <br /> &bdquo;&hellip;Този вече 25-годишен млад мъж <br /> <br /> <strong>е твърде интимно на &bdquo;Ти&rdquo; най-вече с алкохолната пиячка </strong><br /> <br /> и гълта като шестоглава змия всякакви спиртни течности стига да съдържат съответния по-висок градус, разбира се. Този, нарекъл себе си поет, предпочита най-серт градусовите тинктури. Неговият идейно-духовен любимец е не кой да е, а едновремешният печално известен украински анархо-бандит Нестор Махно. И Пеньо не пропуска да го цитира под път и над път как нареждал: &bdquo;Бийте белите, дорде почервенеят, бийте червените, дорде не побелеят&rdquo;. Та този набеден димитровградски поет дори реве с цялото си гърло, когато се насвятка до козирката, някакъв войнствен марш или химн на Махновците. От този слог ще упоменем само един куплет, чието съдържание е повече от издевателски красноречиво: &bdquo;На борьбу с полками белых, с болшевиком, с всех злодей , захотел опять свободу у трудящихся людей!&rdquo;&hellip;<br /> <br /> Хасковският окръжен БКП вожд обаче не предприел никакви репресивни мерки срещу бригадирския стихотворец. Зоя Арнаудова, негова близка съратничка по онова време, си спомня, че между него и Пеньо Пенев е имало два дълги тайни разговора. Първият на партията бащински посъветвал поета: &ldquo;Не дезертирай от своето поетично поприще!&rdquo;. Навярно природно интелигентният номенклатурен кадър още по онова време може би интуитивно е видял в Пеньо-Пеневата натура мощния поетически талант и същевременно отчаянието му от купищата писания против него. <br /> <br /> Това, че времето минава, а никой не обръща внимание на доносите, целящи пълно унищожаване на поета, още повече насърчило нисшите му творчески &ldquo;братя&rdquo; да продължат с творенията си. В едно от тях четем:<br /> <br /> &bdquo;&hellip;Що се отнася до нескончаемите свирепи, дивашки, пословични, пиянски запои в Димитровград на тъй наречения бригадирски поет и пияндурската му разюздана тайфа, тези алкохолни мероприятия за жалост нямат нито начало, нито край&hellip; Обществеността в нашия бригадирски град е шокирана и същевременно безкрайно озадачена! Няма ли най-сетне някой да озапти алкохолика Пеньо Пенев и неговата безумно весела компания, чиито неистови крясъци и истеричен песнопевчески вой докарват димитровградските трудещи се до истински патологични сривове&hellip;Надяваме се, уважаеми другарю първи секретар на БКП, че ще направите необходимото, та самодейната Пеньо-Пенева пияндурска певческа трупа да спре най-сетне с неописуемо-дивашките си среднощни, кръчмарски, дандаджийски изцепки из нашия динамично изграждащ се, най-първи социалистически град в НРБ?!...&rdquo; (б.а. - доносите срещу Пеньо Пенев са заведени в Държавния архив &ndash; Хасково, като &ldquo;ЦВАО-ЧА, л.ф. 135, оп. 17, а. е.167-Б, л. 237-ж.&rdquo;).<br /> <br /> Пишейки тези редове, ще споделя, че имах щастието лично да познавам Пеньо Пенев. Той дойде на гости на брат ми - поета Иван Николов, в родния ни дом в село Горски извор, Димитровградско. Бях на 13 и си спомням, че нагостих поета под асмата на двора със селски хляб, леща и маслини. Тогава той не пи ракия, но плака, докато дълго говориха с брат ми за човешката злоба, за клеветите и за това, че не му се живее повече. Тогава не разбирах за какво иде реч, но съм запомнила сълзите му, думите му и тъжната му усмивка, когато се качи на комшийското магаре, което щеше да го откара на гарата в близкото село Ябълково. <br /> Няколко месеца след това <br /> <br /> <strong>той си отиде, поглъщайки огромна доза веронал</strong><br /> <br /> В архива се пази последната му записка от онази фатална нощ: &bdquo;Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан&hellip;&rdquo;. По-късно, когато местиха костите на поета от гробищата в парка &ldquo;Пеньо Пенев&rdquo;, брат ми беше един от хората, които ги носиха в малкото ковчеже. Ден след това той написа в едно от стихотворенията си: &bdquo;Тези кости аз съм ги носил! И знам колко тежат!...&rdquo;.<br /> <br /> По повод трагичната гибел на бригадирския трубадур, българският писател Стоян Вълев безапелационно констатира: &bdquo;Пеньо Пенев си отиде, той нямаше място нито в поезията ни, нито в живота! Вече идеше времето на Любомир Левчев, който хем възпяваше Кремиковци, хем целуваше когото и където трябва. Повтори се несекващата българска драма &ndash; дойдоха, както винаги, ония с преклонените главички, които сабя не сече&hellip;&rdquo;. <br /> <br /> <strong>Тодорка НИКОЛОВА </strong><br />