Откриваше се Световният фестивал на младежта, а вълненията бяха не по макаренковски очаквани
<em>Людмила Караславова е родена на 2 юни 1952 г. в с. Дебър - сега квартал на гр. Първомай, в семейство на учителка и летец, което по-късно се премества да живее в София. На 15-годишна възраст става републикански шампион по художествена гимнастика на първенството в Пловдив (1966 г.). Работила е в над 22 печатни издания, публикувала е във в. &quot;Стършел&quot;, в. &quot;Пулс&quot;, сп. &quot;Отечество&quot;, сп. &quot;Здраве&quot;, писала е радиопиеси и сериали за деца, излъчвани от Радио София в програма &quot;Христо Ботев&quot;. Има 4 литературни награди за поезия, журналистика и сатира. Първата й книга с поезия е &quot;Тебеширеното влакче&quot;, издателство &quot;Отечество&quot;, 1988 г. Продава картини в Испания, Австрия и Канада.<br /> </em><br /> Людмила е племенница на Слав Христов Караславов, в момента живее и работи като уредник в музея на Георги Караславов в Дебър, квартал на град Първомай. <br /> <br /> <strong>- Сегашното ни поколение няма и представа за Световния младежки фестивал. Какво би ми разказала за фестивала като свидетел и участник?<br /> </strong>- По онова време ние зачевахме един бунт на невъздържание и протест срещу червеното расо на заплодилото ни и откърмящо любящо отечество.<br /> <strong><br /> - На колко години беше тогава?<br /> </strong>- Бях на 15 години и носех в гърдите си нарастващата надежда, че от мен може би ще да стане жена. Лятото беше 1968-о и в България се случваше нещо неподозирано даже, шеметно. Откриваше се Световният фестивал на младежта. Вълненията бяха не по макаренковски очаквани. Надявахме се, вярвахме и мечтаехме, че нещо изключително ще ни се случи &ndash; след <br /> <br /> <u><em>рязането на конските опашки и тъмните печати по нашите бели момински бедра поради късите поли, които бяха нещо по-добро, отколкото пеещите по бельо сегашни &bdquo;актриси&rdquo;<br /> </em></u><br /> Щяхме да се докоснем до света, който бе забранен и заключен за нас и онзи свят отвъд &ldquo;желязната завеса&rdquo; щеше най-сетне да успее да пристъпи в нашия заключен дом.<br /> <strong><br /> - Какво всъщност се случи тогава?<br /> </strong>- В една-единствена заран, софийска и лятна, градът се изпълни с народ и звученето на толкова различни езици прониза светлината над кубетата на &bdquo;Ал. Невски&rdquo;. Да, светът се събираше на виенския си бал в сърцето на балканската София. Еуфорията бе невероятна: ние не бяхме зървали &ndash; освен виетнамци &ndash; лондончани, парижани и римляни &ndash; красиви и млади, пълни с живот. По улицата се движеше нещо като музика, поезия и любов и звучеше съвършено необичайно за строгото време, в което бяхме отгледани и възпитани като едни бойци, готови да скочат от червената китайска стена, заградила България. <br /> <strong><br /> - И тогава ти какво усети като промяна и преживяване?<br /> </strong>- В първата вечер на един щур концерт, който разклати жълтите павета на &bdquo;Царя&rdquo;, ние крещяхме с пълни гърди, изпявайки своето усещане за неподозирана свобода, която бе прилетяла отнейде като мъничка бяла ластовичка на великия Йовков. После една тълпа от 30 момичета и момчета се понесохме към Докторската градинка, <br /> <br /> <u><em>изпоналягахме по тревата и втрещени в небето с огромните бели звезди, започнахме да вярваме, че нещо се случва<br /> </em></u><br /> &ndash; различно и ново, непознато, може би грешно, но възможно бе и да поднасяше някаква форма на истина.<br /> <br /> <strong>- Кажи ми нещо за Пол, беше ми споменала за него.<br /> </strong>- Той беше един красив англичанин с мека руса брада и дълги житни коси. И китарата, която някак си не го беше изоставила в дългия път от Лондон до София, влезе в ръцете му и гръмна Бийтълс. Такова нещо не се беше случвало и повече нямаше да се случи. Музиката, за която милиционерите идваха да ни арестуват по домовете ни, за първи път звънна на свобода под грамадното световно нощно небе. И тогава някои от нас за първи път се прекръстиха. Лежахме така българи, италианци, англичани, французи, испанци и бяхме просто едно цяло в език, чувства, култура и любов. <br /> <br /> <u><em>И тогава Пол извади цигарата, извади втората, извади третата от една красива негова дядова табакера и почна да ги раздава <br /> </em></u><br /> Плочките с хашиш видяхме на другия ден. Те бяха зелени, с цвят каки; плоски като дъвка, която се продаваше доскоро, и на опаковките пишеше &bdquo;весел хашиш&rdquo;. <br /> <strong><br /> - Весел...<br /> </strong>- Тогава почна големият смях и звездите се хвърлиха да падат върху очите и сърцата ни, които и представа си нямаха за какво иде реч. Пол, със сини очи и мека руса брада, която просто си никнеше, за да бъде галена и целувана от нежни момински пръсти и устни, донесе в България производното на бъдещия концерн от световна величина, не по-малко равен на оръжейната индустрия, наречен &bdquo;канабис индиана&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- А властите?<br /> </strong>- София бе заразена в червеното време по зелените треви в Докторската градина и Паметника на освободителите от мирния полъх на един световен фестивал, край който <br /> <br /> <u><em>милиционерите обикаляха и надзираваха, без да знаят, че бъдещето на България точно сега започва да се наркоманизира <br /> <br /> </em></u>В следващите 10 години измряха около 20 млади жени и мъже само в разстоянието между площад &bdquo;Ленин&rdquo; и &bdquo;Патриарх Евтимий&rdquo;. Темата не е от вчера, но касае и бъдещето на България, защото България се унищожава и сега!<br /> <br /> <br /> <em><strong>Мирослава ПАНАЙОТОВА </strong></em>