Слушайте завета на дедите си, дръжте се за корена!
В родното село на баща ни - Яврово, в двора на малката виличка, лъха благата хладовина. Тя иде от дворната чешма и от фукналия над нея сочен здравец. И още &ndash; от полюляващата се цяла жива стена от бръшлян. Височко над Асеновград е бащиното ми село, от което като от самолет се вижда долу равното тракийско поле и се усеща разликата - долу &ndash; прашно и пек, а тук, горе &ndash; благодат и сладка медено ледена вода. <br /> <br /> В този вечно пъстър с най-различни дървета и храсти двор водата бълбука с татковия ми глас: &bdquo;Макар и запустяло сега, селото няма да изчезне, защото явровци не продават къщите си на външни хора. Хей, селски, пазете домовете си, в тях, ако не сега, след време ще се върнат децата, внуците ви от чужбина и ще потърсят бащината си къща. Слушайте завета на дедите си, дръжте се за корена...&rdquo;<br /> В двора на виличката сякаш отново откривам не само света на писателя, а и нещо по-силно, магическо. Тук е светът на лесовъда. Освен околовръстния пръстен от различни плодни и декоративни дървета, мамят и мъничките къщички за птици &ndash; зелени, с малки кръгли отворчета отпред. Само дето вече птиците не кацаха върху тях. Изглежда, че тези умни хвъркати усещаха с космическите си сетива, че техният майстор, този, дето някога весело си свирукаше из двора, вече го няма. И е пусто, и е хладно без него в иначе цветния двор...<br /> <br /> Но настроението се повиши от една прегръдка. Прегръдка в зелено. Зелена е прегръдката на зидовете и оградите. Още от най-външния двор. Оградата е почти обърната към надвесените над нея сливови дървета, които й правят сянка и я ароматизират със своя тежък плод. Върху зида, на втория кат на двора, е протегнала клони крушата, заслушана в песента на вятъра. Нощем тя леко се люлее и поклаща къщичката за птици. А най-чудна е прегръдката на бръшляна с каменната стена, изпод която на струи тече вода и усилва дъхтеца на румения здравец. Може би затова думите на писателя идват отново към мен с неукротима сила: <br /> Моето родно село е ей там горе, на високото, много е хубаво и аз не мога без него!<br /> <br /> В двора на малката виличка идват явровци, като видят, че някой от родните му са дошли. И започват един през друг да говорят за &bdquo;нашия Кольо&rdquo;, за &bdquo;чичо Кольо, дето се беше наел да оправя света&rdquo;, за &bdquo;бай Кольо, дето ни уреди селото, че и сега си имаме асфалт&rdquo;, за Хайтов, дето ни оправи камбанарията на църквата &bdquo;Света Богородица&rdquo;... Лесно ли е да си голям човек на село, дето всеки те търси за всичко. Един заради отнетата му малка нивичка, друг за заминалата в чужбина щерка, трети за кандидатстване в университет, четвърти за адвокат, който да &bdquo;бутне&rdquo; нещата с неговото си дело, и така нататък. Ала вместо да среща хорските приказки с отегчение, Николай Хайтов изричаше своята фраза: &bdquo;Търсете ме по всяко време!&rdquo; Иначе нямаше да бъде истински създател на своята писателска библия от десет божи заповеди, ала наречени писателски заповеди. Тях той беше отправил към себе си, че и към пишещите братя. Една от тях, най-важната, бе тази, която съдържа думите: <br /> <strong><br /> Обичай хората и вярвай в тях въпреки всичко!<br /> </strong><br /> Една от жените, идващи в двора на баща ми, се опита да ме &bdquo;заведе&rdquo; с приказки в неговото лудо и палаво селско детство, когато малкият Кольо вършел безброй лудории. Даже се опитал да превъзпита и една орлица. Тя, орлицата, правела много пакости и на малчугана вече му било омръзнало да слуша оплакванията от нея.<br /> <br /> Подготвил се той да отмъсти като напълнил пазвата си с цигански пирони, за да си направи пиронена стълба чак до върха на голата топола в селото. Така, от пирон на пирон, та до върха, между махащите криле на уплашената птица. Бръкнал в гнездото, взел голишарчетата орлета и ги пъхнал в пазвата си, а после пак, по-чудатата стълба слязъл на земята. Оставил орлетата, които треперели, а майка им обезумяла от страх, се спуснала над тях и ги прикрила с крилете си. &bdquo;Кольо искаше да покаже на крадливата орлица какво е като ти крадат най-милото. Ала той имаше добро сърце и си ги даде на майката. Човечен беше нашият Кольо. Затова го обичаме. И уж го няма, пък все си е между нас&rdquo; &ndash; така завърши разказа си явровската сладкодумка Елена Младенова.<br /> <br /> Селото на татко ми. То го беше откърмило с обич не, а с непокорна обич към родното. И Голямата каба, и могилата, и таванът на старата къща, че и населеното с караконджули детско въображение, се нареждаха като вагончета в моите детски, а по-сетне в късните ми сънища и обсебваха съзнанието ми. Тук, в Яврово, всеки път откривах някоя нова истина за себе си. И за татко.<br /> Ние и двамата с него тръгвахме в своето възприятие за света от различни посоки. Той &ndash; от детските щуротии и опияняващата миризма на някогашните тавани, запазили в стари ракли стари черги. А аз идвах от полюса на света, който отдавна беше си свалил потурите, сиреч бе станал твърде модерен, свят на нерви, електрички, екшъни и бърз интернет.<br /> <br /> Тук, в Яврово, неистово търсех неговите &bdquo;детски очи&rdquo;, а открих своята истина, чрез неговите чувства както и непревземаемия, само Хайтовски детски свят. Шарено пъргав.<br /> <br /> Разбрах: светът на миналото е в теб самия, ако сам ти искаш да го видиш и вградиш в паметта си. Уверих се, че не си беше отишло бащиното ми нявгашно патриархално детство. То само се беше замаскирало с миризмата на лавандула и бе прогонило молците на времето, ала бе запазило белега на въображението. А то, крилатото Хайтово въображение се появяваше всяка сутрин в яврoвското небе, в което като огромни гащати петли скачаха облаците и се надпреварваха кой по-напред да скача на земята &ndash; слънцето или те, пъргавите рошльовци.<br /> <br /> <strong>Елена ХАЙТОВА, дъщеря на писателя <br /> </strong><br /> <hr /> <span style="color: #800000"><strong>Елена Хайтова:&nbsp;Баща ми е най-дивият разказ <br /> </strong></span><br /> Тръгнала по пътеките на бащините си герои, Елена Хайтова вече четири десетилетия живее и твори в Родопите. Автор е на романи, биографии, есета, разкази, публицистика. Член е на Съюза на българските писатели.<br /> <br /> Хайтова е автор на 11 книги. Първите й две книги са за космическата певица Валя Балканска &mdash; &bdquo;Сама сред звездите&rdquo;. Следва книгата &bdquo;Разбъркани кичилки&rdquo; &ndash; лирична проза и гневна публицистика; книгата &bdquo;Искри от Рожен&rdquo; в съавторство й донесе приза &bdquo;Златен Перелик&rdquo;. Елена Хайтова издаде две книги, посветени на баща й. Първата &bdquo;Баща ми &ndash; най-дивият разказ&rdquo; й донесе националната литературна награда &bdquo;Обручение: Хайтов и България&rdquo;, както и приемането й в СБП. Втората е &bdquo;Гладиаторът Хайтов&rdquo;. В книгата си &bdquo;Бродерия от мълния&rdquo; авторката е изтъкала с перото си чудна мозайка от различни герои, които по своему утвърждават преживяна истина: &bdquo;Животът е бродерия, в която всеки влага своя бод&rdquo;. Деветата книга на Елена Хайтова е &bdquo;Тримата на далечен път&rdquo;, в която тя описва пътешествията си по света над 40 държави заедно със съпруга си &ndash; поета Никола Гигов и дъщеря им художничката Елица Гигова. Авторката е единствената жена-творец, написала книги за баща си посмъртно, и книги за съпруга си &ndash; &bdquo;Безумният Орфей&rdquo; &ndash; приживе. За тази книга тя получи наградата на община Смолян &bdquo;Златен плакет&rdquo; през 2007 г. Книгата &bdquo;Безумният Орфей&rdquo; &ndash; второ издание &ndash; е десетата книга на авторката, преиздадена поради големия интерес към нея и заради новите световни награди на Никола Гигов по повод неговата 75-годишнина.<br /> <br /> Авторката е носителка на над 20 национални награди за публицистика и литература. Единадесетата й книга, издадена 2013 г. е &bdquo;Шарилки по пътя&rdquo; &ndash; есета, ескизи, пътеписи.<br /> <br /> <strong>Подготви Надя СТАМБОЛИЕВА<br /> </strong>