Дано доживея раждането на правнучка, в рода ни от половин век не се е раждало момиченце, твърди елегантната председателка на Дамския литературен салон „Евгения Марс”
<em>Да седиш на раздумка с Божидара Цекова е истинско удоволствие. Идва от усмивката, която с лекота озарява лицето й, от елегантния й вид, от желанието й да ти предаде от своето лъчезарие. <br /> </em><br /> Нейни приятели разказват, че навремето всичко й се отдавало - музика, математика, рисуване, писане, но избрала да стане актриса. Играла е на сцената на Сатиричния театър 25 години, носител е на национални награди, но и на награди за... писане на пиеси и книги. Критикът Георги Цанков нарича писменото й слово &ldquo;драматично, искрящо&rdquo;. <br /> <br /> Божидара Цекова е председател на Дамския литературен салон &ldquo;Евгения Марс&rdquo;, има дванайсет пиеси и шест книги с разкази и новели, най-новата &ldquo;Уиски с кубче лудост&rdquo; на издателство &ldquo;Изток-Запад&rdquo; току-що се появи на пазара.<br /> <br /> <strong>- Веднага ми прави впечатление елегантният ви външен вид, красивият костюм в цвят &ldquo;ле о кафе&rdquo;, пухкавата розова жилетка, обувките с ток... <br /> </strong>- Аз сама си шия дрехите, сама си плета, това е част от малките удоволствия, които сама си създавам. На репетиции в театъра съм оплела три палта, няколко костюма, рокли. Навремето не са давали да се плете в гримьорните, заплитал се успехът на театъра. Мисля, че човек на 75 години в днешния свят си е направо в една хубава възраст, за да се откаже от красотата, желанието да се облича елегантно, да се чувства жизнен, обичан, защото самият ден около нас ни дава своята прелест и цветове, и обич.<br /> <strong><br /> - Какво все не успявате да довършите, какво мечтаете да видите, да направите, да срещнете?<br /> </strong>- Тоалетите си винаги довършвам в последния момент. Роклята за коктейла след сватбата си плетох три месеца - пола на волани, блуза с лежер от коприна, но единия ръкав прикачих час преди тържеството. Мечтая да напиша роман за съвременните деца и да доживея раждането на правнучка. От половин век в рода ми не се е раждало момиченце.<br /> <br /> <strong>- Играли сте в пиеси, режисирани от такива колоси като Боян Дановски, Методи Андонов, Младен Киселов...<br /> </strong>- Когато до теб има личности, ти самият се извисяваш до тяхното ниво. Така е при децата, ако ги възпитават добри родители. Тези режисьори показваха, че ни вярват, че ни обичат. Понякога на сцената избухваше неудържим смях и по дребен повод. В Сатиричния театър на представление сме шест-седем актьори около една маса. Колега влиза с две дамаджани и трябва да каже репликата си: Шах ли пердашите? - но той с апломб запита: - Шардах ли пашите? - В следващия момент всички се оказахме под масата, тресейки се от смях. И публиката се разсмя.<br /> <br /> <strong>Някои ярки случки от младостта ви?<br /> </strong>- През зимата на 1965 г. бях в жури, което дава звание за режисьор в самодеен колектив. С моя трабант отивахме в едно врачанско село, забулено в гъста мъгла, откъснато от света, в което няма телевизия, само радио. Карах бавно и закъсняхме. Чакаха ни. <br /> <br /> Посрещна ни едно хубаво, засмяно момиче, поставило не помня вече коя от пиесите на Орлин Василев. Подавам ръка да се ръкувам и онемявам. Момичето е без ръце от лакътя надолу. Това беше първият шок. После се пренесохме в миналия век, на представлението &quot;Под игото&quot;. В салона гласно коментираха, подвикваха, закачаха се. При любовната сцена настана неописуемо оживление, публиката даваше съвети как да се целуват, влюбените, смутени, си забравиха текста и не знаеха как да продължат, а публиката се забавляваше. Горката режисьорка потъна от срам. Жал ми стана и за съпруга на главната героиня. Той се беше изпотил, зачервил и никога повече нямаше да пусне жена си да участва в самодейността. На по-забавен спектакъл не съм присъствала. <br /> <br /> В друго село играя централна роля в румънска пиеса - &quot;Началник отдел Души&quot;. В любовния момент, както партньорът ми се приближава да ме прегърне, едно пет-шест годишно хлапе решава да пресече сцената и попада между двама ни. Ние се прегърнахме заедно с него, то се изплаши, развика се, а майка му се хвърли на сцената, улови го и го наби. После се обърна към нас: &ldquo;Ха сега продължете!&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- Защо се впуснахте и в дебрите на художествената литература?<br /> </strong>- Писането стана жизнена необходимост. Прекрасна възможност е да обрисуваш времето, в което живееш, да създаваш образи на съвременници, да живееш чужд живот, стотици роли, защото като актриса се вживявам във всеки герой. Първо започнах да пиша пиеси и се реализираха осем радиопиеси, една телевизионна и три театрални. Спечелих три анонимни конкурса и международната награда на OIRT. С разкази и новели получих нови признания - наградите &quot;Блага Димитрова&quot; на Форум &quot;Българка&quot;, &quot;Будител 2008 и 2012&quot; на Съюза на свободните писатели и &quot;Сребърен ритон&quot; на Министерството на културата. Наградите радват.<br /> <strong><br /> - Коя от интересните си срещи с големи актьори помните? <br /> </strong>- С големия актьор и преподавател Владимир Трендафилов. Кандидатствах във ВИТИЗ, театралната академия, и отидох при него да ме чуе. Между материалите ми беше стихотворението &quot;Цветарка&quot; на Христо Смирненски, което той блестящо изпълняваше. Каза: Няма да я работим, за да не ви объркам с моите интонации. Ще се видим на третия кръг. Това значеше, че е убеден, че ще ме приемат. Но до този кръг допуснаха, като никога, трийсет и шест жени - високи, елегантни, гримирани. Почувствах се като сиво врабче - осемнайсетгодишна, нисичка, със сватбените обувки на майка ми. По коридора, в който стоях, мина професор Сърчаджиев, баща на актьора Йосиф, и се спря при мен. Горе главата &ndash; каза, сякаш разбра какво мисля. - В театъра има нужда и от актриси с твоя ръст! Взе ме в класа си. Ръстът не ми попречи да изиграя Мила във &quot;В полите на Витоша&quot; от Яворов и други централни роли. А после - съдбата на актьора в провинцията - турне, видинско село, свиреп студ, публика с кожуси, а ние с летни дрехи. Аз бях облечена в къса прозрачна, розова нощничка с дантелени гащета и треперех. Една възрастна жена се качи на сцената с дебела черна вълнена жилетка в ръка, каза: -Облечи я, че студ ме хваща, като те гледам! А от салона някакъв мъж се провикна: Щура жена! Развали ни кефа.<br /> <br /> С прекрасния актьор и човек Апостол Карамитев в продължение на две години записвахме в радиото предаването &quot;Пъстри радиовълни&quot;. Той единствен, от многото актьори, с които съм чела, разработваше текста - паузи, възходяща и низходяща интонация... Сега и аз го правя. <br /> <br /> Незабравима е срещата ми в Мексико с най-голямата им скулпторка Фани Хайат в нейния дом. Представете си самочувствието на един израсъл в социализма човек, който се сблъсква с невероятната разлика в култура, благосъстояние, естетика, богато творчество и предразполагаща скромност. Помня актьори като Борис Михайлов, снимал филми в Германия, Георги Стаматов, когото разгромиха на едно комсомолско събрание. Ние, студентите, се присламчвахме към компаниите на Йордан Матев, Стефан Гецов, Филип Филипов. <br /> <br /> Гордея се със своя стар възрожденски род. Прадядо ми Атанас Минчов е участвал в борбите за църковна независимост, бил е зам.-председател на Третото Народно събрание. Дядо ми Никола Цеков бил подполковник, командващ в Първата световна война, но сигурно толкова е бил отвратен, че става толстоист. Майка ми завършва немска филология, а баща ми - право и финанси, но участвал в театрални колективи. Като стажант-съдия играл комедиен образ в някаква пиеса. На другия ден го извикали в съда и го предупредили: Момче, не може вечер да разсмиваш хората, а сутрин да ги съдиш. И баща ми приключил с театъра.<br /> <br /> <strong>- За какво от социалистическото време съжалявате?<br /> </strong>- За младостта си и за празните шосета и улици през седемдесета година, когато взех книжка. Тогава шофьорите се чувстваха обидени, ако ги задминех с трабанта, но винаги спираха, щом имах повреда.<br /> <br /> <strong>- Разкажете как поддържате вида си, настроението, здравето?<br /> </strong>- Вида Господ ми го е дал и, за щастие, остарявам прилично. Спазвам някои правила - ядене, пиене, пушене - с мярка. Като си легна, не мисля за изминалия ден, тогава съчинявам истории. Обичам да ремонтирам дома си, да бъркам цимент, да садя дървета и цветя. И може би най-важното правило - да се радвам на дребните неща, да не завиждам и да уважавам успеха на другите. <br /> <br /> <em><strong><br /> Савка ЧОЛАКОВА </strong></em>