Тя е със синдром на Даун, но си я прибрах вкъщи, когато беше на 6
<em>Това е историята на Маги и майка й Надя. Тя живее без Маги цели шест години. Надя не вижда как дъщеричката й прави първите си крачки, как произнася първата дума. Нямат общи снимки от бебешките приключения на Маги на плажа, нито от първата зимна пързалка. Първите шест години от живота си Маги прекарва в дом. А причината да остане в дом&hellip; тя е комплексна. Надя все още не е сигурна, че си е простила, задето преди 12 години е позволила да я убедят да остави момиченцето си. <br /> Маги е родена със синдром на Даун. И двете с майка й се надяват истории като тяхната никога повече да не се случват.<br /> </em><br /> <strong>- Надя, разкажете за първата си среща с диагнозата синдром на Даун<br /> </strong>- Това, което се случи с мен, започна с нормална бременност. В деветия месец, след преглед с доплер при друга лекарка, не моя наблюдаващ лекар, беше установено, че детето вероятно няма дробове, че има сърдечна малформация&hellip; Веднага ме изпратиха в Националната кардиологична болница, където беше направен подробен преглед на сърцето на детето. Установи се, че малформация няма, но въпреки това терминът не беше изчакан, а ме насочиха още следващия ден към &quot;Майчин дом&quot;, където ми направиха операция по спешност. На раждането присъстваха 12 специалисти от различни специалности, детето ми се роди голямо, оформено, <br /> <u><br /> 3, 250 кг. Никой от тези хора не се усмихна&hellip; <br /> </u><br /> Оказа се, че детето има дробове, но в тях е пълно с вода. Тогава не получих никаква информация, че детето ми е родено с тризомия 21, което е другото название на синдрома на Даун. Постепенно водата в дорбовете се изтегляше, състоянието на дъщеря ми се подобряваше. На четвъртия ден след раждането, при нормална сводка за състоянието на децата, които са в неонатологията, една от лекарките мимоходом спомена &bdquo;тризомия 21&ldquo;. Аз попитах какво означава това, а тя ми каза: &bdquo;Ама вие не знаете ли? Качете се горе в отделението с кувьозите, там ще ви обяснят&ldquo;. Качих се и попитах. Една лекарка ми каза &bdquo;Е, какво е това! Това е синдром на Даун &ndash; вие не сте ли чували? Това е много страшно, вие за това дете изобщо няма да можете да се грижите и то вероятно няма да доживее до една година! Отивайте при нашите юристи и подпишете документи за оставяне в социална институция.&ldquo; И бръкна в кувьоза, почна да подмята бебето и да ми обяснява: &bdquo;Ето, вижте, главата му има гънка отзад, няма да може да говори, няма да познава родителите си, дори и да решите да се грижите за нея, единият от двамата родители трябва да посвети живота си изцяло на това дете и семейството ви най-вероятно ще се разпадне.&ldquo; <br /> <br /> Две години по-рано бях загубила едно бебе &ndash; почина на петия ден. И след всички тези неща, които се струпаха едно след друго, аз въобще не бях на себе си. <br /> <br /> Държа да отбележа, че на доктора ми му беше платено. През 2000 година за операциите се даваха едни пари на ръка. И аз се опитах да го намеря, за да говоря и с него. След огромни усилия успях, той се срещна с мен и каза: &bdquo;Ами да, аз просто не знаех как да ти кажа, много злощастно стечение на обстоятелствата, че за втори път се случва при теб такова нещо. Ти имаше много хубава бременност.&ldquo; И се измъкна&hellip; После говорих със съпруга ми, но изобщо, изобщо, <br /> <u><br /> изобщо не бях на себе си, <br /> </u><br /> и нещата, които му казах, ни заведоха при юристката, подписахме документите, както бях по чехлички и пижама, отидохме да ги заверим нотариално, след което се самоизписах от болницата. Тогава нито той провери много щателно информацията, която ни бяха дали лекарите, нито аз. <br /> <br /> <strong>- Предполагам, че преди 13 години е било много по-трудно да получиш адекватна информация?<br /> </strong>- Аз признавам, че дори не потърсих. Сега осъзнавам, че тогава изобщо не бях на себе си, тогава, но и години след това. Може би е имало информация. В България със сигурност не е било лесно и достъпната информация не е била адекватна, защото това е, което лекарите учат &ndash; това, което ми казаха на мен, което казват и на други родители. В техните учебници до ден-днешен продължават да фигурират такива страшни неща, въпреки многото информация, до която вече всички имаме достъп.<br /> <strong><br /> - Какъв беше пътят ви оттам нататък? Вашата история е особена с това, че след като шест години сте били разделени от детето си, намирате сили, информация, средства, и си взимате дъщерята у дома&hellip;<br /> </strong>- Историята е особена, да&hellip; Децата, които живеят в домове за деца до 3 години, след това със съдебно решение се настаняват в домове за по-големи деца &ndash; от 3 до 7 години, и след това пак така се местят в домове за деца от 7 до 18 години. Всъщност при преместването от дом в дом и завеждането на това съдебно дело, чрез което те се пренастаняват, родителите получават информация, независимо че са подписали документ. <br /> <br /> Документът, който аз получих, твърдеше, че детето е със 100% трайна загуба на възможност за социална адаптация, абсолютно неподвижно. Впоследствие разбрах, че това изобщо не е отговаряло на истината. <br /> <br /> <strong>- А как разбрахте истината за детето си?<br /> </strong>- Случайно. При преместването в дом за деца над 3 години документът за дъщеря ми пристига освен у дома, и в дома на родителите на съпруга ми. Той работи в чужбина и те бяха негови пълномощници тогава. Той обаче им <br /> <u><br /> беше казал, че детето е починало, <br /> </u><br /> и пристигането на този документ е бил голям шок за тях. Те решават да помолят свой роднина, който е в София, да посети детето и да го намери. Впоследствие идва и бабата и го посещава няколко пъти през тези няколко години. Когато наближава преместването в следващ дом, от 7 до 18 години, от дома се обаждат на бабата и казват, че тези домове са много страшни, и ако има някакъв шанс, детето трябва да се върне у дома. Тогава тя се свърза с мен и ми разказа, че детето е добре, ходи, говори, усмихва се, да, има затруднения, но не е това, което са ни казали и което предполагахме. Тогава събрах сили, отидох в дома с психолог и с две мои приятелки. Видях я, веднага подадох документи за реинтеграция в семейна среда и започнах да я посещавам редовно, взимах я у дома през уикендите. Беше много стресиращ период за мен, вероятно и за нея.<br /> <strong><br /> - Разкажете малко повече за това как се справя Маги в момента?<br /> </strong>- Чудесно се справя, тя е прекрасно дете. Посещава масово училище. Тръгна две години по-късно на училище, защото трябваше да навакса в някои знания и умения. Но съм убедена, че ако беше раснала в семейството, това &bdquo;наваксване&ldquo; щеше да се случи много по-рано. И в момента има около мен много примери &ndash; семейства, чиито деца със синдром на Даун успешно ходят на градина и се развиват с връстниците си. Да, изисква повече грижи и повече търпение. Например ако едно здраво дете си пише домашното за 20 минути, на нея ще са й нужни два часа. Но върви устойчиво напред. Вече пише под диктовка, чете, смята, справя се с английски, пита ме непрекъснато за нови думи и понятия&hellip; Да, вниманието й не е толкова концентрирано, но тя е много отговорна и сама проявява желание да се занимава. <br /> <br /> <strong>- Мислили ли сте за хората, които са ви провокирали да изоставите Маги навремето?<br /> </strong>- Разбира се. Години наред обвинявах доктора, че не ми е направил амниоцентеза, макар че тогава бях на 29 години, не е имало рискови индикации&hellip; Но вече се старая да не се връщам назад, а да й дам всичко, което мога. Не мога да променя миналото, колкото и много да ми се иска. Години наред се борих с чувството на вина, дори не съм убедена, че съм успяла да си простя за това неадекватно решение тогава. Но децата със синдром на Даун са искрящи с добротата си, със сърдечността и топлината, която излъчват. Може би не сте контактували с такива деца, това е енергия в чист вид. Откакто тя се появи в живота ми отново, всичко върви с лекота и напред. Невероятно е, то не може да се опише като усещане. <br /> <strong><br /> - Как виждате бъдещето?<br /> </strong>- Естествено, че изпитвам страх. Но мисля, виждам това, което всеки родител &ndash; искам да разкрия нейния потенциал, искам да я видя реализирана, самостоятелна и спокойна, да може да живее нормално живота си. Да има шанса да го прави. <br /> <br /> <br /> <em><strong>Надежда Георгиева</strong></em>