Свободата е в пространството, в погледа на човека, в умението да се движи, в небитието над битието
<em>Людмила Караславова е родена на 2 юни 1952 г. в с. Дебър - сега квартал на гр. Първомай, в семейство на учителка и летец, което по-късно се премества да живее в София. На 15-годишна възраст става републикански шампион по художествена гимнастика на първенството в Пловдив (1966 г.). Работила е в над 22 печатни издания, публикувала е във в. &quot;Стършел&quot;, в. &quot;Пулс&quot;, сп. &quot;Отечество&quot;, сп. &quot;Здраве&quot;, писала е радиопиеси и сериали за деца, излъчвани от Радио София в програма &quot;Христо Ботев&quot;. Има 4 литературни награди за поезия, журналистика и сатира. Първата й книга с поезия е &quot;Тебеширеното влакче&quot;, излязла през 1988 г. Продава картини в Испания, Австрия и Канада.<br /> </em><br /> Людмила Караславова е истински творец, който живее за изкуството точно по примера на великите в тази област. И едва ли го прави нарочно, то просто й идва отвътре. Когато човек е запален от искрата божия, нищо не може да го промени. Племенница е на Слав Хр. Караславов, в момента живее и работи като уредник в музея на Георги Караславов в Дебър, квартал на Първомай. Със свои средства от продажбата на картини е направила много подобрения в помещенията на музея.<br /> <br /> Жена с изключително интересна съдба, естествено, Людмила е и много добър събеседник. <br /> <br /> <strong>- Какво е положението на българската интелигенция според теб?<br /> </strong>- Нашата интелигенция е стъпкана в калта. Не е изкопана, не е заровена, а буквално е стъпкана в калта. Нито е горе, нито е долу!<br /> <strong><br /> - А ти как се чувстваш?<br /> </strong>- Предадеш ли се, край. Непрекъснато трябва да се бориш. Както казва Христос &ndash; сега рисувам този стенопис (показва го) &ndash;&bdquo;Лазаре, стани!&rdquo;. Лазар трябва да стане. Лазар е длъжен да става.<br /> <br /> <strong>- Какво е поезията за теб?<br /> </strong>- &bdquo;Нищожни са римите в земната тленност, сравнени със златото, друже&rdquo; &ndash; с два реда един поет, Робърт Бърнс, е казал какво са поетите и какво са политиците, но това е друга тема на разговор...<br /> <br /> <strong>- Наскоро издаде нова стихосбирка &bdquo;Лунен пасианс&rdquo;...</strong><u><br /> </u>- Да, през февруари тази година. Това е любовна лирика, подредена като любовен роман, с пролог и епилог. Пиша простичко, така че да се чете от всички. Който обича много сложните неща, да мине на сонетите на Петрарка и на Шекспир... (смее се). Тук има и малко сълзи, и чувство за хумор. Има и малко злоба, и любов, и омраза. Ревността не я допуснах в тази книга. Корицата е една виенска роза, която ми подариха, когато бях във Виена. Ябълката на корицата е подарък от моя приятел, &bdquo;пробих&rdquo; ябълката с розата... Когато ходя във Виена, си купувам дърво, лакове и бои за рисуване.<br /> <strong><br /> - С какви бои рисуваш?</strong><br /> - С темпера, злато... След Великден ще правя изложба в Дебър и рецитал по сборника на Слав Христов Караславов &ldquo;Великото пътуване&rdquo; (книгата излезе по Коледа, тогава му чествахме посмъртно 80-годишнината в Съюза на композиторите). Слав Христов е изключителен художник, не само поет и писател. Талантът за рисуване идва от Техо (зографин, учил в Русия) &ndash; един наш прапрадядо, който е бил в армията на Батенберг. Техо е първо поколение художник; Яна, дъщеря на Георги Караславов и съпруга на Любомир Гуляшки (син на Андрей Гуляшки), е второ поколение художник; Слав Христов &ndash; трето, и аз &ndash; четвърто...<br /> <strong><br /> - Ти много обичаш котки...<br /> </strong>- Направих една детска &bdquo;котешка&rdquo; книга. От едно време имам дива любов към котките. Имам няколко котки: Макондо (кръстен на селото в &bdquo;Сто години самота&rdquo; на Маркес), &bdquo;момата&rdquo; е Графиня Манчини (&bdquo;манчо&rdquo; е &bdquo;петно&rdquo; на испански) - тя е баба на Макондо, Муци-Муци и Наполеон &ndash; на 3 котки, а Шопа е пришълец от Софийското равно поле. Той ще облагороди дебърските котки, защото е много силен.&nbsp;<br /> <br /> <strong><span id="1365156655316S" style="display: none">-&nbsp;</span>Някога задаваха на творците въпроса &ndash; какви са вашите творчески планове. Може и да си останем само с плановете, но все пак, какви са твоите творчески... планове?<br /> </strong>- Мечтата ми е да поставя на първомайска сцена &bdquo;Трагедия за богове&rdquo; (трагическа комедия), писана в съавторство с брат ми Огнян. Старогръцката митология и някои от героите на Омир са &bdquo;изтръскани&rdquo; на наша почва &ndash; преходна &ndash; комунистическо-демократическа. Искам премиерата да е на Първомайска сцена, защото съм от Дебър.<br /> <br /> <strong>- От колко години си в Дебър?<br /> </strong>- Седма година. Градът ме задушава. И в Испания избягах от столицата в провинцията, в една портокалова гора. Там засадих такива храсти и цветя, че всички идваха да ги видят. Имах смокини, големи колкото пепелник, колкото мъжки юмрук, портокали, лимони. Нямам ли двор, дървета, цветя, не мога да дишам. Като дете съм отгледана в Дебър и в търновското село на майка ми &ndash; село Първомайци.<br /> <br /> <strong>- Какво е за теб свободата?<br /> </strong>- Свободата е в пространството, в погледа на човека, в умението да се движи, в небитието над битието.<br /> <strong><br /> - Рисуваш икони. Вярваща ли си?<br /> </strong>- Силно вярваща съм, от дете. Още като малка бях безумно впечатлена от иконите и стенописите. И смятам, че тази вяра лекува! На черква ходя рядко, но преди да пипна хляба, се кръстя. 2-3 картини като нарисувам, рисувам икона. Подарявам също икони. Дарът е много важен. Не сме се родили във фурната на урната, от кал сме изваяни и Бог ни е вдъхнал живот, възхитен от творението си. Това е една приказка, в която аз силно вярвам. Не е само нужно Бог да ходи по нас и да ни пази, а и ние трябва да тръгнем по него. И всяко негово създание да го пазим!<br /> <br /> <br /> <em><strong>Мирослава ПАНАЙОТОВА</strong></em>