98-годишният Илия Павлов: Човек сам избира дали да живее или не, аз избрах първото!

Дълголетникът от Ардино помни тежките боеве край Драва, в които загиват стотици негови акрани

28 Март 2013, 12:39 5659 прочита 2 коментара

98-годишният Илия Павлов

Дълголетникът от Ардино помни тежките боеве край Драва, в които загиват стотици негови акрани

На 15 март т.г. най-възрастният жител на гр. Ардино, област Кърджали, Илия Павлов чукна цели 98 лазарника. Да ни е жив и здрав и дай Боже да го поздравим и за стотния му юбилей, присъединява се към честитките и екипът на в. &bdquo;Над 55”, като се надява и тогава да научи още мъдрости от достолепния старец. Съименникът на &bdquo;мултака” Илия Павлов е роден в далечната 1915 г. в смолянското село Давидково (дн. Баните) в бедно земеделско семейство. &bdquo;Годините били трудни, много трудни, следвоенни години. Бил съм на три месеца, когато останах кръгъл сирак – мама и тате скоропостижно са се споминали от охтика, но в Родопите има един такъв човешки адет – близките и родата да поемат грижите по отглеждането на сиротата душица. За което ще им бъда благодарен до гроб. Вярно е, че надживях всичките, но как да забравя ония ми ти сладки &bdquo;цигански баници”, за които днешното поколение не е и чувало дори. Филия от царевичен самун, намазана с мъничко шарлаган (олио – б.а.) и поръсена с червен пиперец и солчица. Вкусотия, вкусотия, та дрънка… Ей така в недоимък израснахме, па и хора станахме, а чорбаджийските хайлази от многото имане твърде рано се опропастиха, измряха като кучета. Все пак мир на праха им, дано там, в отвъдното, Всевишният да им е опростил вече греховете”, реди в прав текст мъдрецът от Ардино, като ни навежда на мисълта, че бедността наистина не е порок, а една от най-големите християнски добродетели. Заедно със смирението, с почитането на старите хора и благодеянието към бедните. Заради наследствената си сиромашия бай Илия гледа отдалече портите на местната даскалоливница и никога не успява да ги пристъпи. Не знае дори как изглежда ученическият чин и черната дъска. Едва стъпил на краката си, от сутрин до здрач търчи подир говедата из давидковските баири и чукари, а в &bdquo;свободното” си време ратайства по богаташките къщи. Колкото за залъка хляб, водата тогава била безплатна, а дрехите се доизносвали от няколко поколения, докато съвсем не се скапят и не отидат като вътък за възглавница или дюшек. Беднотия до шия… Но понякога се случва и така, че от лошото има и по-лошо. Тъмни облаци надвисват над милата ни татковина – заформя се Втората световна война, от която не можем да се покрием като лалугери в дупките си. Макар и без никакво образование, но все пак научил се да чете и да пише, младият тогава родопчанин, който гони вече трийсетака, от патриотични чувства се включва в една справедлива за времето си кауза. Записва се доброволец в 47-и Ардински пехотен полк, участва в най-кървавите боеве на българската армия край река Драва &bdquo;Какво видях тогава, трудно е за описване. Сутринта таман сме си пили чайчето с порезницата (къшея хляб – б.а.), без нищо върху нея, лакърдисваме с аркадашите как един ден ще се върнем у бащината къща и с нега ще подкараме биволите по нивите, и като започне един гръм и трясък… Ужас!!! Не знаеш какво е да видиш най-близкия си приятел разфасован като в касапница от шрапнели, потънал в кървища… Тогава за пръв път се зарекох не само да оцелея, но и да доживея спокойни старини. Той пък, Господ, взел, че чул молбите ми (лек смях – б.а.) и тъй като може би искрено съм му се молил, ми даде толкоз животец, милият…”, разказва дълголетникът пред нашия човек. Както е разказвал за измъченото си фронтовашко ежедневие и пред ученици и студенти, пред войници и сержанти от военни поделения в Източните Родопи, а всички го слушали в захлас. Днес вече почти никой не го кани никъде, което го натъжава. Нали интернет замести живите хора… Ветеранът има и други фрапиращи факти от житието-битието си – работи до… 88-ия си рожден ден! Най-вече като огняр в закритото вече военно поделение в Ардино и в местната болница. Решава да се пенсионира &bdquo;само” след 48 години трудов стаж. Павлов никога не е пил лекарства, не познава доктори. До 50-годишната си възраст бил на &bdquo;ти” с традиционните пороци като многото българи – пушил и си попийвал. Но в един момент преценява, че си е взел всичко от предлаганите изкушения и им казва твърдо &bdquo;стоп”. Навярно това кардинално решение му дава още толкоз време живот. Та да може да се порадва днес на 14 внука и правнука, които милеят за дядо си и прадядо си. Пенсията ми е 350 лева. Дали ми стига, или не, както ме питаш, какво да ти кажа? Като гледам каква мизерия е навсякъде – богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни, хващам се за сърцето и си викам &bdquo;Берекят версин, Боже!”. Щом Господ ми е дал толкоз време да се порадвам на света, значи ме обича, па макар и с толкоз парици, отпуснати ми от властниците. От какво да се оплаквам, сине, няма от какво. На неправдите ли, дето само махам бастуна срещу тях – то кого ли мога да заплаша с туй дърво-чурук, дето ме крепи да не падна, когато се движа по ардинските сокаци, камо ли на някой да му вземе страха... Съпругата ми Бинка се спомина преди 16 години, сега за мен се грижи дъщерята Валентина, която подкара 65-те. Ако ме питаш дали съм щастлив, или не, и аз не знам какво да ти отговоря – щом съм в &bdquo;движение”, значи би трябвало да съм щастлив”, разказва съвсем по човешки бай Илия. Превратности на съдбите, на гледните точки или всичко е въпрос на оцеляване, кой да ти каже. Родопчанинът формулира всичко в едно изречение: &bdquo;Съдбата е в твоите ръце. Ако искаш да живееш, ще живееш. В противен случай някой друг ти стяга куфара. Аз избрах първото и няма да се дам на тоя проклет живот. Видях какво ли не в него, но Господ си знае работата”, философства човекът, пред когото ако не физически, то поне мъничко емоционално би трябвало да паднем на крака и да му сторим поклон. А родопчанинът го заслужава! Георги АНДОНОВ, Ардино